Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Кашъмов Positive

В началото на 90-те доста хора бяха абсолютно отчаяни заради това, че комунизмът си е отишъл. Днес тази нагласа я няма. Или поне съвременната идилия към комунизма е просто привидна, смята Кашъмов. Снимка: БГНЕС
В началото на 90-те доста хора бяха абсолютно отчаяни заради това, че комунизмът си е отишъл. Днес тази нагласа я няма. Или поне съвременната идилия към комунизма е просто привидна, смята Кашъмов.

Има хора, които нормират нещата от живота от своя връх - такива, каквито е добре да бъдат. Без назидание, с градивния тон на реализиращия каузите си човек. "През последните 10 години хората започнаха да имат значение в случващото се", казва Александър Кашъмов от неправителствената организация "Програма достъп до информация", която от години се бори за повече прозрачност и отчетност на институциите към търсещите информация.  

Неговият BG Positive поглед интерпретира българите като освободени от повечето посттоталитарни механизми на съзнанието, а през последните години хората дори са станали по-умни. "Станахме граждани, демократи, цивилизовани хора, които искат да участват в избора на своя собствен живот", твърди Александър Кашъмов, според когото пасивността и несвободата са невъзвратими.

Личността

Обикновено като кажем "личност", си представяме хора на някакви отговорни позиции с много повече влияние по отношение на други хора. В чест на истината обаче, личности са хората, които дават примери за това каква изобщо е ролята на личността в нашето общество.

Познавам доста хора, които показаха, че могат да правят история в ситуации, в които на мнозинството му изглежда, че нещата са предрешени, че няма начин да се повлияе. Първата личност, за която се сещам по естествен начин, е съдията от Върховния административен съд (ВАС) Александър Еленков. С някои свои решения и особените си мнения по редица случаи той успя да преобръне нещата.

Например изрази особено мнение преди много години по въпроса дали подлежи на обжалване решението за изграждане на АЕЦ „Белене". По подобен начин той изрази мнение, когато  "Програма достъп до инфромация" поиска достъп до договора между тогавашния министър на финансите Милен Велчев и британската фирма "Краун Ейджънтс". Въпреки че беше класифициран като държавна тайна, имено съдия Еленков изрази становище, че всъщност в договора няма тайна и това беше повод петчленен състав на ВАС да реши, че е отказът е незаконен.

Разбира се, има неизбежен драматизъм в такива личности - в някои ситуации Еленков е в позицията на изолирано малцинство, единствен в мението си. Но решенията му имат значение за хората и за мен подобен тип поведение показва личността и нейното влияние върху историята.

Подобен е случаят с гражданина Вилиям Попов, който редовно подава много интересни заявления за достъп до информация и има личен принос за отварянето на цели институции към хората. Това показва как обикновеният човек или - ако си послужим с езика на Чаплин - "малкият човек", може да се окаже по-голям от формирования, които на пръв поглед изглеждат като мастодонти, предопределящи живота ни.

Събитието

Еманципацията на хората от тяхното собствено мисловно робство, което в продължение на дълги години е било доминанта. Простото и формално случване на свободата - като онова през 1989 г., обикновено не води до мисловно освобождаване, дори дълбоко да се самоопределяш за десен...

Но през последните години прави силно впечатление самоосъзнаването на хората; представата, че можем да правим нещата със собствените си ръце и със собствената си мисъл. И че в крайна сметка не сме просто зависими от политиката или бизнеса.

Колкото и основание за песимизъм да има, хората вече усещат, че не са толкова зависими. Според мен дори станаха доста умни. Все повече се справят в ситуации, в които сами трябва да държат съдбата в ръцете си - отмира нагласата да се чака от държавата.

При новото поколение предизвикателството е по-голямо. Вярно е, че моето поколение беше революционно настроено, имахме срещу какво да се съпротивляваме, издигахме каузи за коренна промяна, докато младите са израснали в свобода.

Това обаче отслабва защитата им срещу бесовете на демокрацията, срещу манипулацията, възможността нещо да не е такова, каквото изглежда. Липсва им повече подозрителност и критичност към случващото се.

Но пък съм оптимист, тъй като те имат по-широки възможности за избор и ако мислят със собствената си глава, няма да имат кой знае какви проблеми.

Явлението

Многообразието. Което е пробен камък на много неща. То е, от една страна, резултат от свободата. От друга страна, проявявайки нещата такива, каквито са, многообразието дава възможност простотията да избие наяве. А скритата простотия е доста по-страшна от явната.

Разбира се, сложно предизвикателство е да приемеш, че си е намерила място под слънцето простотия, самоосъзнаваща се като величие. Но начинът, по който нещата могат да се променят и подобрят, не е посредством забрана и дисциплиниране. Повечето културни хора биха предпочели чалгата да не се случва. Но тя е своеобразен възел между Изтока и Запада, завързан точно тук - по културно-исторически причини.

Така че възможността да се видим различни е позитивно явление, един вид еманципация - като детето, което за пръв път се вижда в огледалото. Аз поне се усещам така, защото като един доста консервативен човек, обичащ консервативните форми и категории като добро и зло, си давам сметка, че светът е многолик...И в това има нещо човешко, което може да ти помогне да помъдрееш.

Голямата опасност е, че на някои това може да им помогне да затъпеят... Но униформеността никога не е била гаранция за интелект. Създаването на униформеност трябва да е твърде умно, за да има полза в обществото и понеже такова не е измислено, си мисля, че разнобразието е интересното явление за последните 10 години.

Откритието

В началото на 90-те доста хора бяха абсолютно отчаяни заради това, че комунизмът си е отишъл. Днес тази нагласа я няма. Или поне съвременната идилия към комунизма е просто привидна.

В началото на прехода това беше плач по току-що изгубената форма на живот - хора, които са били по-пасивни, усетиха, че са загубили гръбнака си. И представата за шок тогава беше доста сериозна. Но ако погледнем лозунгите сега и ги сравним с тези от началото на 90-те, ще видим, че хората са променили нагласата си.

Сега има залитане към радикалната промяна, всичко трябва да се промени из основи - и хората са склонни да вярват на всеки политик, който го казва. Значи - пренастроили сме се.

Помислете колко по-лесно можеш да опровергаеш нечия носталгия по комунизма днес - например, докато пътуваш в такси и шофьорът ти каже: "Ама тогава имаше много хубава наденица..." Като му кажеш обаче: "Е, да, ама беше само една", той е съгласен... Днешната идилия към комунизма е мечта за нещо, което хората всъщност не помнят добре. Прилича малко на носталгия по някакъв идеализиран свят. 

Творбата

Винаги са ме интересували повече теми от областта на правото и историята, философията и богословието. Смятам, че мислители като професор Калин Янакиев и професор Цочо Бояджиев дават възможност на хората да се приобщават към европейското и цивилизовано мислене.

Извън тези области, смятам за знакови двете книги на журналиста Христо Христов, свързани с убийството на Георги Марков ("Убийте "Скитник" и "Двойният живот на агент "Пикадили"). Той написа и още няколко разследвания за комунистическия режим, разбивайки мита, че не може да се четат документи от архивите на бившата Държавана сигурност, че не може да бъде реконструирана историята на тяхна основа.

Христо направи и много интересни разкрития за отделната роля и на политици от последните 20 години. В интервютата му се вижда, че нещата не са толкова еднозначни, не са черно-бели, и в тях човек може да намери един невероятен справочник за това кой кой е в България.

Повратната точка

Събития като влизането в ЕС са по-скоро някакво външно изражение. Така че повратната точка според мен се състои в това, че нещата са невъзвратими вече.

Докато през първите 10 години на прехода това не беше сигурно, сега вече е сигурно. Никой не може да ни вземе чувството за свободност, свободното слово, ориентацията към Запада, дори ценноста към демокрацията, надявам се. Държавата вече не може да бъде диктатор на съдбите на хората - или поне хората няма как да започнат пак да мислят по този начин.

Незабравимото

За мен по-важното от това кое е незабравимо е кое трябва да бъде незабравимо. Според мен не трябва да забравяме кои сме ние, откъде сме тръгнали, през какво сме преминали - защото това, което без съмнение липсва в нашето общество в момента - или поне в нужната концентрация, е по-голяма честност, почтеност и добродетелност на най-различни нива, не само управленски.

И ако хората малко повече мислят за това, че не трябва да забравят какво е добро и зло, че трябва да свързват това, което са правили, с това, което ще правят - мисля, че ще дойде тази почтеност. Която е дълбоко желателна, за да може самите ние да живеем по един малко по-добър начин и малко повече да се харесваме.

Но най-вече не трябва да забравяме хората, на които трябва да сме благодарни. 

 

Най-четените