Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Как ще ги стигнем... сърбите?

Центъра на Белград лятно време
Центъра на Белград лятно време

Как ще ги стигнем американците? Това питаше зрителите Тодор Колев от националния ефир в края на 20-ти век в продължение на няколко години, правейки шоу от американски тип за българските нрави.

Така наречената „американска мечта" е човъркала и продължава да човърка милиони хора, включително константния български контингент кандидат-жители на Страната на неограничените възможности. Доколко тази мечта е истина или просто една маркетингова илюзия, е въпрос, на който всеки си отговаря сам за себе си както намери за добре. Работата съвсем не е там обаче.

Грешката на Тодор Колев, а и на повечето редови българи, е в сбъркания таргет. На чист български - целим се не където трябва. Прекалено далече. Защото преди да тръгнем да стигаме американците, добре би било първо хубаво да се поогледаме наоколо... и да стигнем най-напред нашите съседи - сърбите.

Да, звучи малко нелогично - ние сме страна-членка на Европейския съюз вече трета година, а евентуалното присъединяване на западните ни комшии е с твърде неясно бъдеще, да не говорим за непрестанните войни и размирици на сръбска територия последните две декади, разпадането на бивша могъща Югославия на все по-дребни парченца и последния удар - отделянето на Косово. Наистина е нелогично, наистина е странно, но точно тази отворена балканска рана първо трябва да настигнем, за да преминем към по-високи цели.

Нека фактите говорят. Нахвърляни в неопределен ред, но красноречиви:

 До преди съвсем малко едноцифрени на брой години за българския меломан идването у нас на някои от най-големите музиканти и групи, различни от Manowar, Uriah Heep и Глен Хюз, беше просто едно оптимистично, но не особено реално пожелание. Демократична Сърбия обаче винаги е била задължителна спирка от турнетата на звездите.

А и сърбите определено има къде да ги посрещат. „Белград Арена" се нарежда сред най-големите многофункционални зали в Европа. Отворила врати през 2004 г., тя побира 25 000 души при спортни състезания и почти двойно повече при концерти. Белградската „Мала Маракана", храмът на „Цървена звезда", също бие националния ни стадион „Васил Левски" по всички показатели. Местният фестивал "EXIT" в Нови Сад приема интернационална звездна палитра от музиканти и DJ-еи от най-висок световен ранг всяко лято - от десет години насам! Каква алтернатива предлагаме ние?

Многофункционалната ни зала се намира в начален стадий на изграждане. След съкращенията в проекта никой не може да каже дали накрая ще има изобщо подходяща за концерти акустика или колко точно хора ще побира. А най-голямата действаща в момента не може да приюти и 10 000. Не само тя, а всички столични зали - без зала 1 на НДК, която побира максимум 4000 души - имат кошмарна акустика и са устроени в строг соц-тертип, който днес е безвъзвратно остарял, овехтял и неадекватен.

Националният ни стадион пък не покрива трицифрено число изисквания на УЕФА за провеждане на международни срещи. С други думи - не става вече дори за футбол. А едва от няколко години понятието „международен фестивал" започна да придобива някакъв смисъл у нас, засега далеч от мащабите на горепосочения си новисадски събрат.

Артисти като Ерик Клептън и Дейвид Гилмър на българска земя са все още химера, а идването на Rammstein това лято се осъществи само заради фестивалния формат на Sonisphere. Едва ли е нужно да се споменава, че въпросните вече са изнасяли самостоятелни концерти на запад от Калотина.

Какво да кажем за изкуството?

Докато в България един министър напоследък усилено се старае съвсем да ни лиши от култура, в Сърбия тя е на световна почит. Родните филми „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и „Източни пиеси" са изключително приятен свеж полъх и надежда за българското кино, но като цяло са изключение в най-новата ни посткомунистическа история и изоставаме с десетки обиколки от успехите в световен мащаб на сръбската кинематография.

В музикалните дебри България се радваше на уважение за своите „мистериозни български гласове" и автентична фолклорна музика, но те са лъжица само за ценители и просветени. И отдавна вече се изтъркаха. В нашите модрени дни повече от всичко е нужно адекватното им поднасяне. Но в „Buddha Bar" и другите подобни световни компилации български изпълнения няма. А сръбски - колкото искате, при това не само цигански.

Две думи - Горан Брегович. Макар и родом черногорец, той е истинска интернационална сръбска поп икона. При това - доста парадоксално, но факт, изказван от самия него - представяйки на света не само сръбска, а и българска музика. У нас обаче под „българска музика" отдавна се разбира нещо съвсем друго. Което едва ли е най-удачният метод да се рекламираме пред света. А звездите ни като цяло са изцяло за местна консумация.

Сърбия си има дори своя Нобелов лауреат за литература - Бранислав Нушич. А нашият къде е?

Впрочем разхождали ли сте се из Белград? Ако не сте - направете го. Изживяването е много приятно. Над двумилионната сръбска столица по нищо не отстъпва на големите европейски градове. Чиста, уютна, подредена, с множество зелени площи и красиви гледки в самия й център. Задръставания по улиците няма, а места за паркиране - предостатъчно. Нищо не напомня на мръсната, неугледна, претъпкана София. Магистралите им пък са като от „Стар трек", сравнени с нашите първокласни пътища.

Примерите са безкрайни.

Къде всъщност се корени проблемът? Аз лично еднозначен отговор нямам. Вероятно Титовото опълчение срещу Сталин навремето и по-свободният режим в бивша Югославия са оказали своето влияние. А може и да не са.

Във всеки случай това не може да ни служи за оправдание. Равносметките за изминалите 20 години след падането на Червената звезда са твърдо в наша полза. И въпреки това реално стои въпросът - как ще ги стигнем сърбите?

Едно неотдавнашно социологическо проучване сред сръбската младеж показва, че над 90% от учениците там се гордеят с произхода си. В същото време у нас резултатите са коренно противоположни - по-малко от 50% от подрастващите българи са горди да се нарекат такива. А процентът на познаване на българските история, герои и култура е още по-малък. Може би тук се крие ключът от бараката?

Защото себеуважението е първата и най-важна крачка към спечелването на уважението на другите. Има какво да научим от сърбите в тази насока.

 

Най-четените