Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Политическите балони

Това са политици, партии, идеи или движения, които получават огромно медийно и обществено внимание на фона на ограничените си политически идеи, особено приложени на практика. Снимка: Getty Images
Това са политици, партии, идеи или движения, които получават огромно медийно и обществено внимание на фона на ограничените си политически идеи, особено приложени на практика.

Светът е в търсене на политическа алтернатива. Алтернатива, която да доведе до повече свобода и демокрация.

Умората от стария тип политика и клишираните политически лица е осезаема. Затова граждани и медии се надпреварват в търсенето на новия модел, който ще донесе удовлетворение и решение на всички проблеми. С почти магическа пръчка.

В резултат обаче, светът все повече става жертва на политически балони.

Това са политици, партии, идеи или движения, които получават огромно медийно и обществено внимание на фона на ограничените си политически идеи, особено приложени на практика.

Трескавото търсене на политическата алтернатива много често жертва баланса между свежото присъствие и доброто управление. Така се раждат политически феномени, които получават подкрепа, после бързо я губят в резултат на спорно присъствие във властта и политиката.

Огромна роля за подобен взрив на популярността имат медиите, които са готови да провъзгласят всеки „обикновен човек" за политическа звезда. Резултатът в повечето случаи е още по-голямо разочарование за избирателите и в много малко случаи - реална промяна в политическия пейзаж и навици.

Един от от най-големите политически балони в наши дни е например Йоун Кнар и „Най-добрата партия" в Исландия.


Годината е 2009 и смятаната до скоро за икономически тигър Исландия е потънала в тежка финансова криза. Банките фалират, затварят предприятия, безработицата скача, отчаянието е заляло улиците на малката държава със столица Рейкявик. Тогава се появява Йоун Кнар, който вече има опит във воденето на радио предавания и е добре разпознаваемо лице от телевизията с комедийни роли.

Кнар решава да регистрира партията „Най-добрата партия" и да участва в изборите за местна власт в Рейкявик. Първоначалната идея е да направи кампания - пародия на истинска, която да весели хората и да докаже, че политиката може да е забавна. В представянето си Йоун Кнар заявява, че е подходящ за кмет, защото почти е завършил курс за капитан и има професионална шофьорска книжка. Признава, че като дете не е имал особен интерес към училището и е напуснал преди да завърши, както и че е ходил по детски психиатри.

Той и кандидатите му за общински съветници щедро обещават безплатни кърпи в басейните в Рейкявик, построяването на Дисниленд и нова полярна мечка в местната зоологическа градина. В течение на кампанията, обаче отчаяните от кризата граждани и медии виждат в лицето на Кнар и „Най-добрата партия" истинска алтернатива на политиката. Постепенно го натоварват с очакването за повече прозрачност и откритост (с ежедневни отчети във Фейсбук статуси) да сложи ново начало.

Така „Най-добрата партия" става първа сила в местния общински съвет с 34% от гласовете и 6 от 15 места. Въпреки че поставя тежкото условие на всеки бъдещ партньор да е гледал сериала „Наркомрежа", Кнар сглобява коалиция. Няколко дни по-късно общинският съвет го избира за кмет на столицата на Исландия - Рейкявик. Така политиката наистина се превръща в забава и зрелище, но управлението остава скучна и доста отчайваща работа. Освен че прави Йоко Оно почетен гражданин на Рейкявик и събира десетки хиляди последователи във Фейсбук, новият кмет трябва да вземе и доста тежки решения.

Пънкарът с тежко детство и незавършено образование трябва да повиши местните данъци, за да върже общинския бюджет. Налага си да закрива училища и да уволнява хора. Драмата на управлението кара Кнар да се разплаче публично, когато общинският съвет разглежда възможността да съкрати програмата за деца с психологически проблеми, която е помогнала на самия кмет в детството му. Изненадващо Кнар слага край на политическата си кариера на скучна церемония, типична за повечето политици, в края на мандата си през 2014, като обявява, че няма да се кандидатира за следващ мандат. По-късно „Най-добрата партия" е разпусната.

Друг пример е Бепе Грило с „Движение 5 звезди" в Италия


Ако сте си мислили, че италианската политика има само един комик, пък макар и милиардер самодеец - Берлускони, лъжете се. Историята на Бепе Грило показва, че понякога не е достатъчно да притежаваш медии, а трябва да знаеш как да ги употребяваш. Известеният италиански комик спечели 25% с партията си „Движение 5 звезди" при първото си явяване на изборите за парламент и вкара 108 депутати и 54 сенатори. Всички те са специално избрани, за да нямат никакъв политически опит - „обикновени хора".

Грило успешно комбинира два подхода. Първо атакува свирепо политическите партии като основно зло, особено партийните апаратчици и досадните им идеологии. Освен това налага и  идеята,  че тежките партийни структури могат да се заменят с интернет механизми и директен контакт. Без политбюра и Централни комитети, офиси и централи. Всяко действие в неговото движение минава през онлайн гласуване на всички регистрирани симпатизанти. Именно така, само няколко месеца след изборите, 19 000 гласуваха за изключването на сенаторката от Болоня Аделе Гамбаро и това хвърли първата сянка на съмнение върху новия дребен идол на Италия.

Бепе Грило, обаче има и други инструменти и успява да пленява хората с лесните отговори на трудни задачи. На въпрос какво трябва да се прави с дълговете, които Италия трупа, отговорът е прост: да не ги плаща. Същевременно, колоритният комик иска работната седмица в Италия да се съкрати на 20 часа и страната да се избави от досадния показател Брутен вътрешен продукт (БВП), който директно показва измеренията на кризата. Според него БВП трябва се замени с Брутен индекс на щастието. Идеологията се заменя от хумора и това, което искат хората.

Шегите и закачките обаче рано или късно срещат реалността, а тя бързо вкарва хумора и сатирата в коловози, типични за старата политика. В края на 2014 Бепе Грило призна, че е уморен, подобно на Форест Гъмп, от тичане из държавата и има нужда от почивка. Прекият, личен контакт на лидера с хората, чрез който се избягват всякакви партийни структури, се оказа не толкова лесна задача. Затова и в движението, което иначе не трябваше да прилича на партия, беше създаден т. нар. „директорат", съставен от близки хора на лидера. Той има задача на направлява политическата формация. Междувременно вече няколко вълни депутати са напуснали или са изгонени от „Движение 5 звезди", а гласуващите за партийните дела пряко по интернет „обикновени хора" стават все по-малко. Балонът "Грило", пълен с лесни рецепти, обаче все още лети високо.

Чували ли сте за "Движението за независимост на Каталуня"?


Вероятно в света няма по-добра марка от Барселона. Политическата идея, че областта Каталуня трябва да бъде независима от Испания, обаче е повече от спорна. Забележително е как заради красивия футбол на клуба и уюта на града Барселона, милиони хора по света симпатизират на каузата за отделяне, а медиите я отразяват, като й придават революционен ореол. Истината е, че Каталуня и в момента се ползва с особени привилегии и се радва на огромна независимост от центъра Мадрид. Повикът за повече права и демокрация, с който се украсява тази идея, е силно пресилен, а областта има собствен парламент и специални права, които пазят културната й идентичност. От друга страна всеки опит на движението за независимост да представи, че това е мисия за освобождение на един цял народ, събира все повече последователи по целия свят.

На последните избори само преди няколко дни обаче стана ясно, че не всички в областта харесват този революционен плам. В полза на партиите, подкрепящи отделянето, гласуваха по-малко от половината избиратели, въпреки специално създадената коалиция. Както обикновено, най-суровият тест за подобни идеи е реалността. И тя подсказва не, че отделянето от Испания би означавало огромни проблеми за хората, което живеят в самата област - то би поставило въпроса за членството на новата държава в ЕС, което е силно съмнително.

Независима Каталуня едва ли ще получи дори визови облекчения от останалите европейски страни, а това ще прекрати огромния поток от туристи, което оставят огромни суми всяка година и крепят местната икономика. Отделянето е свързано и със сериозни разходи по поделяне на социални фондове и дългове с Мадрид, издаването на нови документи за самоличност, номера за колите и много други административни промени, които ще възникнат. Подобна е и ситуацията с футболен клуб Барселона, който едва ли ще може да остане да се състезава в испанския футболен шампионат. При евентуално отделяне Барса вероятно ще загуби и мястото си в най-комерсиалния и печеливш футболен турнир в света - Шампионската лига. С една дума, независимостта на Каталуня поставя на карта градената с доста усилия марка Барселона.

Въпреки това идеята за независимостта на "красивата Каталуня" от "лошия Мадрид" ще продължи да завладява сърцата на туристи, футболни запалянковци и млади бунтовници от цял свят.

Шоуто на Сара Пейлин


Не е лесно да бъдеш толкова бързо запомнен в американската политика, особено ако идваш от Аляска. Сара Пейлин обаче успя да стане известна не само в САЩ, но и в целия свят със странните си тези и изказвания по време на президентската кампания през 2012 г. Едно от най-запомнящите се е интервю, в което трябваше да обясни колко е компетентна по външна политика. Това, което всички запомниха е, че Русия се вижда от Аляска. Преди да бъде номинирана за вицепрезидент на републиканския кандидат Джон Маккейн, тя има впечатляваща кариера.

Спечелилата няколко конкурса по красота на млади години Сара е кмет на град Уасила в Аляска два мандата подред. През 2006 г. е избрана за губернатор на щата като първата жена на този пост.

В началните години получава над 80% одобрение от избирателите. Избрана е от екипа на Маккейн, за да обърне резултата в изборите срещу Барак Обама. Те смятат, че само силна жена може да запълни дупката от избиратели и да създаде конкуренция на набиращия като попзвезда скорост кандидат на демократите и бъдещ президент. Само след няколко седмици обаче тя се превърна в тежък воденичен камък за цялата кампания.

След няколко интервюта по медиите стана ясно, че жената има ограничени познания по география, външна и вътрешна политика. Последваха още комични сцени, които само разпалваха още повече ироничната кампания срещу нея. Това обаче не я обезсърчаваше и тя продължаваше напред. До 2009 г., когато се оттегли от поста губернатор на щата Аляска, защото постоянните атаки и дела срещу нея на практика блокираха работата на щатската администрация.

Това не я изважда от публичния живот. Пейлин е все още коментатор на международни и вътрешнополитически събития за някои от големите американски телевизии, има собствен новинарски канал в интернет, посветен на нея самата. С усърдие предава опита си на жени кандидатки за високи политически постове.

И стигаме до Доналд Тръмп


Има политици, чието публично присъствие е толкова абсурдно, че ги превръща в недоразумения. Това е все по-често срещан ефект на взаимодействието между демокрация и пари в САЩ. След абсурдната кандидатура за вицепрезидент на Сара Пейлин през 2008, дойде ред и на кандидатa за президент Доналд Тръмп. Появата на почти 70-годишния бизнесмен е особено събитие. В последните повече от 15 години той няколко пъти е тръгвал към номинациите, но така и не стигна до реален опит за кандидатура. Участието му на тези избори обещава кампания, пълна със скандали и малко реална политика.

Все пак говорим за човека, който през 2011 г. нае и изпрати частни детективи, които трябваше да разберат дали президентът Брака Обама наистина е роден в САЩ или в Кения. Високият му рейтинг остава в голяма степен необясним. Особено като се има предвид, че дотук в кампанията си той успя да обиди почти всички големи групи избиратели.

Обясни, че водещата на дебата му задава неудобни въпроси само защото е в менструация, нарече имигрантите "прокоба за страната", нападна Китай, Мексико, Хайди Клум, Джон Кери, Джими Картър... За всеки друг политик, това би било краят, но не и за Тръмп. Очевидно рейтингът му се крепи на нещо извън политическата логика и това са медиите. Доналд Тръмп има няколко номинации за наградата ЕМИ, няколко пъти е играл себе си във филми и доскоро имаше собствено риалити шоу.

Поведението му е атака срещу политическата коректност. Проблемът е, че то не руши просто убежището на американското политическо двуличие. Поведението на Тръмп удря по разбирането, че всеки може да живее спокойно в среда на взаимно уважение. В страната, където политиците до скоро все още бяха модели за поведение, чрез безброй корици на списания и постоянно показване в предавания, Тръмп налага съвсем друг модел - на агресия.

След като Америка избра първия цветнокож президент през 2008, за да му възложи да я извади от няколко войни, сега ситуацията изглежда различно. Тръмп на пръв поглед не предлага нищо. С малко заслушване, усешаме нещо познато - подобно на някои от лидери от миналото, основната тема на Тръмп е погиналото величие на Америка. Остава да видим дали американските избиратели ще се хванат на номера с кориците, телевизията и риалити звездата.

 

Най-четените