Странно, отдавна софийски квартал не познаваше такова чудо.
Навсякъде разлепени снимки на красив млад човек с един надпис отдолу - "Помогнете да открием Ники".
Редките ми връщания от чужбина отдавна ме сблъскваха с все повече безразличие и отчуждение. Чудех се къде изчезна всичко - карнавалите със сватбените дрехи на родителите, купите с череши, изнесени на площадките от грижовните ни баби, игрите навън... Пред блока ни цареше безмълвие.
Срещите със съседите ми напоследък бяха гарнирани само с прибързано затворени врати с трясък. Забравих лицата, които обичах - те се изплъзваха като уродливо-болен човек, който не иска да бъдат видени раните му.
Единственият, който продължи да бъде същият усмихнат и добър съсед, беше бай Марин. Зачуден го попитах какво става, кого търсят. И неговата врата се тръшна - този път от безсилие, но преди това получих ценен дар, мъжът ми натика нещо в ръцете... Не исках да настоявам за повече внимание, трябваше да съм тук, в дома си, две седмици.
Зачетох подадената огромна тетрадка.
Онемях.
После разбрах защо милият бай Марин бутна вратата... На мен ми се искаше да извикам, да викам и крещя до... края на света.
Дневникът на момчето Ники и дневникът на мъжът Ники бяха в ръцете ми, четиво в две части, четиво различно като деня и нощта. Четиво, което обясняваше цялата тишина в родината ми.
Ще се опитам да разкажа....
Знаете, има деца, които се отличават от връстниците си - винаги. Те са усмихнати, ведри и весели. Гледани с много любов, те са такива и към света - доверчиви, жизнерадостни, излъчващи щастие. В детството, когато всички избираме естествените си авторитети, те са другарчетата, които измислят най-хубавите забавления, те са най-бързите, сръчните, всеки иска да е до тях.
Четях приказната история на малкия Ники , успехите, наградите, влюбванията. Гледах картинките, нахвърляни набързо отстрани, и се чудех как може толкова талант да има в един човек... Аз съм художник. Точността на преценката ми е... в залите по света, където са моите платна.
Мислех, че чета приказка, от тези вълшебните, където всичко е красота. Момчето си записваше всяка усмивка, която получаваше. С кеф разказваше как помагал по математика, как измислял пиеса, как прогонили големия гаден Ясен, който им взимал масата за тенис пред блока. Балове, момичета, вдъхновения - уважение и обич към всичко, търколило се в живота му. Четях и постепенно - благодарение на тези красиви спомени - почти се случи чудото, трясъкът на затръшнатите около мен врати започна да изчезва...
После стигнах до годините на промените, които не пожалиха никого - едни потънаха в безпомощното несправяне с времето на тарикатлъка, други освирепяха за имане.
Тътреха, крадяха, трупаха... от чуждия живот, от чуждата битка, от чуждия труд.
Ники разказваше за болестта на баща си, за майката, съкратена от института, за помощта на Петко, намерил му работа. През мрачните облаци на живота пак грееше душата на този слънчев младеж - с благодарност, с надежда за помощ.
И после дойдоха вратите, тези същите, дето гонеха и мен , чак до цветните ми делници в новия ми живот.
Момчето вече записваше друго - забравата, предадените приятелства, злорадата посредственост, докопала се до престиж: "Тина има апартамент в центъра - голям! Защото баща й познавал правилните хора! А татко викаше, че те нямат приятели - за тридесет години в тях не били идвали гости на купон! Не искам апартамент, а само работа, за да имам пари да помагам у дома"... "Срещнах Иван, едва завърши училище, сега имал диплома за висше образование. Как я е получил като от абитуриентския ни бал ни са минали само три години!?"
Думички - прости и кратки, въпроси все по-кратки. Безразличие и безличие на света...
Последният цитат от срещите с приятели беше въпросът: - "Ти кат можеше всичко, що го закъса така, бе брато?"
Момчето останало само, родителите починали, в дневника не пише нищо, но се разбира... има само портрети на майката и бащата, много рисунки - перфектни рисунки. До тях обещания към обичаните хора, разговор с мъртвите - събирам пари, ще уча, ще стана художник.
И най-чудното чудо - решението за изход.
Вече младият мъж продавал кръвта си, за да живее. Болните, които получавали от нея, оздравявали. Дори лекарите видели, че неизлечимите случаи се превръщали в фантастична приказка с чудесен успешен край. Търсили го хората заради целебната помощ на добрия човек, който с обичта си заразява света, молели го до даде кръв за техните близки, молели го за помощ вече и докторите...
Момчето записвало и давало по ред, не сменило цена, хората дори говорели, че само след разговор с него се усещали по-чисти, добри, мили. Тук вече младият мъж е събирал в дневника си афоризми за откритата надежда...
А най-долу в дневника, под разказите му стоят няколко изречения от бай Марин, написани с печатни букви: "Кучето на Ники го бутнала кола, то му беше единственият другар. Мен ме немаше тука два дена, само два дена. Никой не спрял да му помогне, да спре кръвта, да го заведе на доктор, а все коли карат. Ники го намерил вечерта - още живо,а след секунда то издъхнало в ръцете му. Изхвърлил всичко през балкона и изчезнал... Сега тия го търсят, заради добрата кръв на добрия човек. Бегай, момче, бегай... Тия не те заслужават"
Затворих тетрадката и вратите, яростно ритани във входа, започнаха да тропат в душата ми.
