През 2014 г. се случи нещо немислимо - една държава, постоянен член на Съвета за Сигурност (Светая Светих, както иронично се изразяват наблюдатели) на ООН, окупира част от територията на друга държава, член на същия този ООН. В 21-ви век един външнополитически ход, присъщ на 19 век, постави точка на целия смисъл от съществуването на ООН като организация.
ООН е създадена веднага след края на Втората Световна война от страните-победителки и в Устава й България беше записана като "вражеска", поради съюза със Силите на Оста. Фактът, че София, (макар и под руска окупация) участва активно във войната 1944-45 на страната на съюзниците срещу Германия и дава близо 40 000 убити не променя този факт.
В Учредителната конференция на ООН участва и Украйна, тогава като държава от състава на СССР, което не пречи днес тя да бъде нападната от своя голям ядрен съсед - Русия.
Причините за участието на Украинската ССР и Беларуската ССР в учредяването на ООН са прозрачни - Сталин е искал да има повече гласове при гласуването и затова е разигран този фарс.
През 1991 г. Украйна възстановява своята независимост и е приета за пълноправен член на ООН. Русия наследява СССР и така запазва мястото и правото на вето в Съвета за Сигурност, а Киев - под натиска на същото това ООН и останалите членки на СС, главно САЩ, се съгласява да предаде на Русия ядрените арсенали на съветската армия, останали на негова територия.
Подобни жестове правят и Казахстан и Беларус в замяна на твърди гаранции за независимостта и териториалната си цялост. Споразумението между Украйна и Русия се ратифицира в Будапещенския меморандум с гаранти САЩ и Великобритания.
Тази историческа ретроспекция е нужна, за да се покаже какво точно представлява окупацията на Крим през март 2014 г. - 20 години след като Украйна подписва меморандума.
Това де факто е отрицание на цялата структура на следвоенното устройство на Европа, закрепена в ред международни договори - и това се извършва от държава-победителка във Втората световна война, която смята, че има право да се разпорежда с Европа 70 години по-късно.
Основен проблем тук се явява фактът, че рухналият през 1991 г., СССР не беше заставен да подпише никакви договори, които да отбележат отказ от бъдеща агресивна политика. Това позволи на Кремъл да съчини историята за договорен край на Студената война, в който САЩ са поели ангажимент да не разширяват НАТО на изток (освен обединението на Германия) и по този начин Русия да запази сферите си на влияние. Това е твърдение, което Вашингтон многократно е отричал и под което няма нито един подпис на западен лидер.
Ето защо има основание се твърди, че ООН просто е изживяла времето си в сегашния си вид - в Съвета за Сигурност отсъстват държави като Германия, Япония, Индия и Бразилия например, чиято тежест в 21 век е вече осезаема.
Всъщност далеч по-важно от постоянно място и право на вето в СС на ООН е притежаването от дадена държава на ядрено оръжие - ето защо към клуба от официалните ядрени сили през последните години има нарастващ интерес - след Индия и Пакистан, които ясно заявиха атомни оръжия в армиите си, към статут ядрени (т.е. недосегаеми) държави се стремят и Иран и Северна Корея.
Допреди време подобни амбиции са имали Либия, Ирак, ЮАР, Бразилия, Аржентина и тези амбиции могат пак да се активират някой ден, с изключение на Либия и Ирак, които едва ли ще просъществуват дълго като единни държави. Израел е особен случай - Тел Авив отрича да е разработвал или да притежава ядрено оръжие, но де факто има такова, което е известно за всички.
За всички е ясно, че Русия на Путин се отличава от Югославия на Милошевич единствено по ядрения си арсенал и само това позволява на Кремъл да говори за страните, които му налагат санкции, като за "партньори".
Това кара няколко глобални и регионални сили внимателно да наблюдават случващото се.
На първо място - Турция.
Анкара не крие апетитите да облече в политическо влияние своя икономически ръст и откровено гледа на бившите земи на Османската империя, както Русия на държавите от бившия СССР. Неслучайно, единственият въпрос на турски журналист към Владимир Путин по време на миналогодишната му среща с медиите беше дали след като е присъединила Крим, Русия е готова да признае Северен Кипър за независима държава.
По време на срещата в Анкара, която стана известна със спирането на Южен Поток, газът едва ли е бил единствената тема за разговор. Турция има своите амбиции и антагонизми с Русия в Кавказ, Средна Азия и на Балканите, но в момента и двете сили са изправени пред фактора ЕС, който се явява пречка за пълномащабна конкуренция в стил 19-ти век.
Затова квази-държави и територии като Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието, Крим и Северен Кипър са логична разменна монета в отношенията - между Турция и Русия и между тях и ЕС.
Турция има и гигантски проблем с 20-те милиона кюрди, живеещи южно от границите й - призракът на независима кюрдска държава за Анкара е кошмар, подобен на Украйна в НАТО за Москва. Турция неведнъж е обявявала, че при евентуален разпад на Ирак принципът за нерушимостта на границите отпада и северните провинции на Ирак (където в момента са Ислямска Държава и Кюрдската Автономия) са смятани за "законни" територии, населени с тюрки (събирателно понятие, което се ползва от Анкара).
Подобен ревизионизъм, засега прикрит, прозира и в набиращата скорост теория, че Балканската война от 1912-13 г. е "незаконна", следователно Лондонския мирен договор, според който Турция губи 90% от европейската си територия, също не поражда правна сила и Анкара може да иска преразглеждането му. Това е подкрепено периодично от изказвания на турски интелектуалци, изследвания на професори за цивилизаторската османска роля в Европа, публикуване на карти с "турски" територии в големи медии и дори публични изказвания на сегашните премиер и президент, визиращи съвсем конкретни места и събития на Балканите.
Подобна дългогодишна реторика в Русия за незаконното предаване на Крим на Украйна предшестваше анексията на полуострова през 2014 г. С подобна реторика през 30-те години на 20 век Хитлер оправдава анексията на Судетите от Чехословакия и аншлуса с Австрия - всички знаят какво последва после.
Турция нееднократно е заплашвала Гърция с война, ако Атина разшири териториалните си води от сегашните 6 морски мили до общоприетите 12 морски мили за морски суверенитет. При сегашното положение на гръцките острови в Егейско море, това би значело то да стане гръцко езеро - casus belli за Турция, която има претенции и за част от гръцките острови.
Всичко това идва да покаже как Турция, особено загубила европейска перспектива в последните години, може да възприеме същия антагонистичен подход спрямо Запада (който е обвиняван от турския президент Ердоган в расизъм и ислямофобия), както Русия.
Засега на Турция й липсват постоянно място в СС на ООН и ядрено оръжие. За сметка на това страната разполага с огромни амбиции да е водач на ислямския свят (в конкуренция с Иран и Саудитска Арабия), защитник на мюсюлманите в Европа (и особено на Балканите) и дори строител на джамии в... Куба.
Китай е друга световна сила, която гледа с интерес ставащото в Европа - и в частност Крим.
Китайците се чувстват не по-малко унижени от историята на отношенията си със Запада, към който те причисляват и Япония, започнали с Опиумните войни през 19 век и минали през японска окупация и жестока гражданска война, завършила с откъсването на Тайван, за което китайците също обвиняват Запада.
Китай накратко може да се представи като Русия + Турция x5 - страната с втората по големина в света икономика от над 9 трилиона долара, годишен ръст в последните 15 години от средно 7-9% годишно, население над 1.3 млрд. души, постоянно място в СС на ООН и призната ядрена сила. Китай има и дълбоки вътрешни проблеми, но те биха били тема на отделен текст, особено ако задълбочаването им доведе до засилване на експанзионизма, както в случая с Русия и Крим.
Китай на първо място смята за своя територия (и официално нарича разбунтувала се провинция) Тайван и никога не е крил намерението си да извърши обединение с отделилите се през 1949 г. наследници на Чан Кайши - мирно или с война. Това намерение се заявява периодично и Пекин скъсва дипломатически отношения с всяка страна, установила такива с Тайпе.
Едностранно обявяване на независимост от Тайван (чието официално име е Република Китай и формално тайванците-китайци също са за единен Китай по правилата на западната демокрация) ще бъде последвано от незабавна война. Подобни изявления Китай направи и през 20 век, докато се дебатираше статута на Хонконг и Макао след 1997 г., когато изтичаха договорите на Великобритания и Португалия за владението им.
Всяка идея за независим статут на Хонконг и Макао беше отхвърляна от Пекин с директна заплаха за война.
Експанзионистичните планове на Китай включват и Монголия - в китайската география тя е известна като Външна Монголия, докато Вътрешна (Южна) Монголия си е автономен район в самия Китай. Самата Монголия, с територия от 1.5 млн. кв. километра и 3 милиона население, е част от Китай от 17 век до 1921 г., когато с руска помощ става независима (от Китай) страна.
За Пекин казусът"независима Монголия" е нещо като казуса "независима Украйна" за Кремъл - призната само на думи.
Друг съсед, с който Китай има териториален спор, е Япония - двете страни си оспорват островите Сенкаку (на китайски Дайотай) и прилежащия им морски шелф. Островите са микроскопични, но две световни сили като Китай и Япония категорично отказват да преговарят за тях помежду си и военното напрежение между тях постепенно расте. В спора е намесен и Тайван, който претендира за собствен суверенитет върху островите.
Подобен спор Китай има и за островите Спратли и Парасел, които са острови и рифове в Южно-Китайско море, за които претендират (изцяло или частично) освен Китай и Тайван, Виетнам, Филипините, Малайзия и Бруней. Всички горепосочени държави, с изключение на Бруней, са окупирали един или повече острова и там редовно избухват леки престрелки, всяка с потенциал да подпали голяма война.
Китай има претенции за всички острови и за цялата акватория на Южнокитайско море, като се позовава на...името му. Виетнам и Филипините изглеждат най-раздразнени от тази хегемония и се ползват с политическа и дипломатическа поддръжка от САЩ в този казус. Като цяло, САЩ и разположеният в района Седми Американски Флот имат задача да сдържат имперските амбиции на Китай спрямо съседните държави - и това е един от поводите за постоянно напрежение в отношенията Пекин-Вашингтон.
Китай има дълга завоевателна история - през 1950 г. окупира Тибет и това продължава в момента, през 1960-70 г. след поредица от въоръжени сблъсъци с Индия окупира и около 35 хиляди квадратни километра в Хималаите. Знаменателен е сблъсъкът за остров Дамански на река Усури с доскорошния приятел СССР през 1969 г. - конфликтът е единственото пряко военно стълкновение на ядрени сили през 20 век и независимо от факта, че то си остава конвенционален конфликт със сравнително ниска интезивност, спечелен от СССР, решимостта на Китай да воюва за всяко парче територия е отчетена от военните стратези още тогава.
Между икономическата и военната мощ на Китай през 1969 г. и 2015 г. пропастта е огромна и това дава основание на някои аналитици да спекулират за китайските стремежи да колонизират Сибир - като начало икономически. В крайна сметка Русия предава спорния остров на Китай през 90-те години на 20 век.
Именно Китай гледа с особен интерес ставащото в Европа и вероятността да приложи уроците в Азия едва ли подлежи на съмнение. Резултатите от подобен опит на Китай ще превишават по всички параметри руската окупация на Крим - въпросът по-скоро е #КОГА?
