След четири години в Ирландия българската банда Amoric се завърна за турне от три концерта в София, Пловдив и Варна. След като се включиха в проекта ни Unplugged с акустични версии на Photograph и Everything Оk, Amoric ни гостуваха, за да поговорим за нещата около тях.
Преди четири години ирландецът Дейвид Морган, който по това време се занимава доста успешно със софтуерен бизнес, решава да продуцира и менажира групи. Той чува Лора, както се казваха Amoric по онова време, и ги кани в Ирландия с идеята да се намери база, в която групата да създава и репетира нови песни, които ще се предлагат на лейбъли от Острова и САЩ - с цел подписване на договор.
Въпреки че Ирландия е малък пазар, е подходящо място за трамплин и затова Amoric приемат предизвикателството.
Каква е равносметката за вас за изминалите четири години?
През тези години записахме доста неща, но накрая издадохме малка част от тях. Равносметката е три EP-тa, които се разпространяват само онлайн в популярните платформи за платен download. Песните ни се предлагаха и на различни лейбъли. В момента имаме два издателски договора с компании от САЩ и Канада. Те не организират турнета и не промотират музиката ни, а я предлагат в каталог за филми, реклами и т.н.
Имаше ли предложения, които отказахте?
Много независими лейбъли ни предлагаха договори, но ние очаквахме по-сериозно предложение. Искахме да прескочим към най-високото ниво директно. Искахме договор с мейджър лейбъл с добър бюджет, който ни гарантира, че ще инвестира в нас, ще плати записите ни, ще организира турнета, ще се грижи за маркетинга на продукта... Вече е сравнително лесно да си запишеш сам някакви неща и да ги качиш примерно в I-Tunes, но това не достатъчно, необходима ти е сериозна кампания, за да се качиш на по-високо ниво.
Какво се случи, как се развиха нещата?
За тези четири години станах някакви невероятни промени в музикалния бизнес. Заради интернет и бързото развитие на технологиите, в момента нещата стоят толкова различно, все едно са изминали 50 години.
Лейбълите започват да се променят, да се преструктурират и да измислят нови схеми. В един момент започваш да се замисляш дали си струва да записваш нови песни и да подписваш договор с голяма компания, защото ограниченията, които ти налага, са огромни и вземат проценти от всичко, свързано с теб.
Навремето лейбълите взимаха пари само от продажби на музиката, а сега вземат от абсолютно всичко, защото сега не се продават дискове, основните приходи са от концерти, те търсят нови начини да изкарат пари от групите си.
Затова и парите, които лейбълите влагат в артисти са много по-малки. Преди няколко години договор за 1 млн. долара беше нищожен за голям издател, но сега тези суми се намалиха сериозно заради промените, заради световната финансова и икономическа криза.
Въпреки това ние можехме да подпишем договор с един нов лейбъл, който не беше голям, но предлагаше много добър бюджет и ни предлагаха определено ниво на свобода. Това беше идеално за нас, защото те имаха интерес като нов лейбъл да работят много за артиста, за да се получат нещата. Нещата изглеждаха доста добре.
Преговорите по договора се проточиха много дълго и в този момент световната икономика зацикли, това се отрази на лейбъла и те потънаха...
Как се оправяте през цялото това време, вижда се, че не ви е лесно?
Свирим постоянно на всякакви участия, които се плащат. Свирим наши песни, свирим и кавъри. Опитваме да създадем добър микс от двете, за да могат хората да чуят и нашата музика.
Имаше ли моменти, в които се отчайвахте и ви минаваше през главата да се откажете?
Абсолютно. Имало е, но те бяха по-скоро свързани с това, че не сме вкъщи, че не са приятелите ни около нас.
...липсва ли ви България? Вие живеете в една много подредена страна.
Липсват ни хора от България. Определена среда, в която живеехме. В Ирландия живеем сравнително изолирани. Къщата ни e доста изолирана и е извън Дъблин, защото свирим непрекъснато и пречим на съседите. Имаме един тесен кръг от приятели ирландци и българи, които живеят в Ирландия, но старата ни среда и хора ни липсват много.
Но не е само това. Много е трудно за всички. Ние сме артисти и когато работиш усилено толкова много време, лееш пот, сълзи, кръв и записваш някакви неща, а след това нямаш веднага някакъв вид удоволетворение, защото трябва постоянно да се свири, да свириш по фестивали, по малки затънтени дупки, а и трябва и да финансираш сам записите си... Не е лесно.
Къде записвате?
Записвахме в Дъблин, в няколко студиа, записвахме и с продуценти, но в общи линии нещата, които записваме в собственото си студио са най-близо до това, които си представяме. Опитахме с един сравнително известен холивудски продуцент.
Беше ли полезна работата с него. Научихте ли нещо?
Винаги се научава. Проблемът е, че накрая, когато получиш крайния резултат, има някаква изненада.Не очакваш да чуеш точно това. Продуктът е преминал през чужда призма и не е това, което си представяш. С холивудския продуцент нямахме контрол до края на проекта. Записвахме заедно, но след това той се прибра в САЩ и постпродукцията, която ни изпрати, ни изненада. Продуктът не беше лош, но...
Добре де, но тогава не се ли притеснявате, че ако подпишете добър договор, този проблем винаги ще стои на дневен ред?
Точно заради това преговаряхме толкова дълго с лейбъла, който искаше да работи с нас. Искахме да си осигурим по-голям контрол над креативната част от нещата. Да, взимат процентите, които искаха, но все пак ние да имаме някаква дума в нещата.
Не мислите ли все пак, че музикантите трябват да се занимават основно с музиката, а другата част да бъде оставена в ръцете на издателите?
Така е, но в крайна сметка продуктът е много свързан с менaжирането. За да продава един човек едно нещо, той трябва да вярва в него и това да е определеното нещо, за което той смята, че ще намери пазар.
Къде е вашият таргет, за кой пазар правите музика?
Острова и САЩ е целта по принцип, защото там е това, което е останало от музикалния бизнес. Всичко в този бизнес е измислено и реализирано там. Там е музикалната индустрия.
Но вече е много трудно. Не сме сигурни и дали има толкова смисъл, освен само за турнета, защото в нашия сайт имаме фенове, които са от Филипините, от Исландия, откъде ли не. С интернет достигаш навсякъде.
Имате ли приходи от продажба на музика?
Приходи има, но не са значими. През нашия сайт ние не продаваме, а само през платформите.
Поставили сте си някакъв срок, в който трябва да постигнете голямата цел, да ви се случат нещата?
Въпросът дали ще станат нещата в момента е много относителен. Вече въпросът е какво трябва да стане.
Когато започнахме като деца, като повече музиканти, си мислехме, че си успял, ако те дават по MTV примерно. Много отдавна нещата не стоят така.
Добре, каква е реалистичната цел?
Плановете непрекъснато се променяха тези четири години. Миналата година имахме шанса да контактуваме със сериозни хора с много високи позиции в музикалния бизнес в САЩ. Това ни даде възможност да придобием представа въобще как стоят нещата в музикалния бизнес и да си направим равносметка. И ние започнахме да се питаме дали има нужда да се гони голямата цел и дали цената, която трябва да платим, си заслужава, за да получиш определен тип слава.
Сега смятаме, че трябва да правим по-малки стъпки. Реалистичната цел в момента е да можем да се издържаме от собствена музика и да имаме достатъчно фенове, които да пълнят зали, когато правим турнета. Не много големи, но хората да идват всеки път. Да има хора, които се кефят на музиката ни.
