Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Eкспериментът с парламентаризма не е успешен

Парламентът непрекъснато ни показва, че сме му дали твърде много власт Снимка: Sofia Photo Agency / Юлиана Николова
Парламентът непрекъснато ни показва, че сме му дали твърде много власт

Докато протестите вървят към своята трета седмица, вече все по-ясно се чуват призивите за дълбок "ремонт" на системата, която управлява България.

По-долу предлагаме мнението на историка Александър Кертин по един фундаментален въпрос - дали парламентът заслужава да има толкова власт, с колкото разполага в момента.

Омагьосан ли е българският ум, че не може - или не иска - да се ползва от своя и от чуждия политически опит? Какъв е българският опит с парламентаризма?

В Учредителното събрание, възстановило в Търново българската държавност, е приета най-демократичната конституция в Eвропа по времето на своето създаване, според авторитетното мнение на проф. Любомир Владикин. Но най-важният момент в нея - този за сената - е приет със скандал, при липса на кворум.

Ще цитирам само един момент от описанието, което дава Д.Маринов на тези събития, защото те не са просто исторически. Те са емблематични за българския парламентаризъм.

„В момента, когато покойният архиерей (владиката Мелетий - бел. А.К.) излизаше и канеше и селените депутати да излезнат, дядо Цанков хвана високопреосвещения владика отзаде под мишците, тласна го по стълбата и оттамо го бутна надолу и затвори вратата. С издигната песница, с огнено светнали очи, той викна: „Всички на местата си!" Тоя негов глас, пълен с мощ, повлия на всички...всичко утихна, като че нищо не е бивало...

Славейков всред тая тишина продължи и свърши своята реч и разискванията се продължиха. Когато въпросът се счете за ясен и се направи предложение да бъдат прекратени дебатите и да се гласоподава, тогава Греков направи предложение да се отложи гласоподаванието. Това предложение се не взе пад внимание и гласоподаванието започна".

Така се гласува „най-демократичната конституция", без да се вземе предвид политическата култура на народа, респективно, на народните представители - нещо, за което напълно безуспешно е настоявал Тодор Икономов. И тъкмо по тази причина „демокрацията" остава само във фасадата. А зад нея - олигархични режими, лични /царски/ диктатури, бонапартизъм, с всичките им балкански специфики. И национални катастрофи!

Сега действащата конституция също бе приета със скандал. 39 души, както знаем, напуснаха парламента. Те бяха малтретирани от „възмутени граждани". В същото време много хора наричаха новата конституция „комунистическа", без да са я чели. И ето вече двадесет и три години с тази конституция управляваха най-различни правителства, но никой не поиска да направи в нея съществени изменения.

Ето ни днес, когато в условията на парламентарна демокрация, без малко да стигнем до един мек тоталитарен режим - чрез съединяване на мощна медийна власт и легитимен полицейски контрол в ръцете на един човек, зад който стои известната на всички ни групировка.

През Атлантика

А какъв е световният опит? В края на ХIХ и началото на ХХ в. в САЩ се разгръща мощно гражданско движение, влязло в историята с името Прогресивизъм. То започва с критики към създаващите се монополи. Чикагският журналист Хенри Лойд критикува методите, чрез които „Стандарт Ойл" поглъща по-малките компании.

Заглавието на книгата, в която прави това е „Wealth against commonwealth", което на български би могло да се преведе като „Богатството срещу общото благо", а също така и „...срещу държавата, срещу политическото общество". В нея той пише: „Свободата създава богатството, богатството разрушава свободата".

Същността на обществените проблеми в онзи момент се осъзнава като политическа - едрите корпорации са превърнали държавните институция в „политическа машина" за узаконяване на собствените си интереси. Изплъзнал се от всякакъв контрол, Сенатът на практика функционира като „клуб на богатите".

Обобщаващият извод е: институциите трябва да бъдат върнати на суверена, на равните по отношение на закона граждани. А на практика това не може да стане без надзор от страна на силно, модернизирано управление, възглавявано от влиятелен президент. Управление, което систематично ще прокарва антимонополистки закони, поставящи новите корпоративни плутократи под контрола на държавата, в името на „общото благо". Привърженик на идеята за по-активна роля на държавата в регулирането на икономиката е президентът Теодор Рузвелт, който се превръща в най-мощният символ на общественото движение за правов ред и повече справедливост.

От нашата страна на Ламанша

През втората половина на 50-те години Франция се изправя пред прага на гражданска война. Катализатор на бурните политически процеси са събитията в Алжир. Но причините са по-дълбоки, една от тях е острата поляризация между „лявото" и „дясното", които тогава са автентични, защото обединяват антифашистки, от една страна, и бивши колаборационистки елементи, от друга. Проблем са и многото партии, които фрагментират политическото пространство, създават патови ситуации и политическа нестабилност.

Тогава Шарл Дьо Гол приема да застане начело на Републиката, но при едно условие - да бъде въведена нова конституция. Група юристи изработват днешната конституция на Франция, с която се въвежда „полупрезидентски режим", според термина на Морис Дюверже.

Ние не можем ли?

Защо днес ние не успяваме да дефинираме една такава ясна цел? Или поне с консенсус да наложим на управляващите дебат за промяна на държавно-институционалния модел, на формата на държавно управление?

Има една теория, добре позната на политолозите - тази на Бакрач и Барац. Според нея властващите не допускат в дневния ред на обществото да се обсъждат проблеми, чието разрешаване ще постави властта им под заплаха.

Досега всеки път, когато е ставало дума за полупрезидентска република, от БСП (тук включвам не само собствено политическите функционери, но и социолози и политолози на партийна хранилка) са правили внушението, че, видите ли, „някои хора" жадували за „силната ръка", тоест, за някаква форма на диктатура. Сякаш не те целуваха ръка на Бай Тошо, а друг го е правил... Но нима в България всички говорители на протеста, всички анализотори и коментатори са във властта?

Уважаеми политолози и социолози, професори и доценти, журналисти и капиталисти - хайде изречете тези „страшни" думи - „политически режим" и „полупрезидентска република" . Да развалим магията и после да поговорим по въпроса що е полупрезидентска република и има ли тя почва у нас.

Вместо да гладуваме, по-добре би било да мислим. Предлагам това защото не съм специалист по гладуването и знам какви са били резултатите от това - вече ги посочих. А освен това съм нормален човек и се уморявам. Само лудите нямат умора.

 

Най-четените