Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

На мач в чужбина? 8500 българи викат във Варшава през 1969 г.

През 1969-а българският футбол поставя и до днес ненадминатия си рекорд по най-много привърженици зад граница - 8500 на мач във Варшава.
През 1969-а българският футбол поставя и до днес ненадминатия си рекорд по най-много привърженици зад граница - 8500 на мач във Варшава.

Лесно им е на днешните футболни запалянковци от България, когато на техния отбор му се наложи да гостува. Кеф ти с автобуса на фенклуба, кеф ти с колата по магистралата. А дойде ли мач в чужбина, ето ви го и чартъра. Никакъв проблем да се стоварят две-три хиляди души, независимо къде се играе в Европа...

Представяте ли си обаче какво им е било на тези футболни зрители едно време? И откога точно вярната българска публика например ходи да подкрепя националния ни отбор зад граница? Че и патриотично да яде бой..

Всъщност, първите футболни екскурзии в чужбина у нас почват да се организират след 1932 г. Същата година отборът на България печели Балканската купа в Белград. Бием третата в света сила Югославия с 3:2, а посрещането в София е нещо като на героите от САЩ-94 - с 20-хилядна тълпа, кръжащи самолети от авиобазата в Божурище, два оркестъра и шествие с купата от гарата до центъра на столицата. Народът полудява по футбола!

Няма и три години по-късно турнирът за Балканската купа се провежда в Атина, за където отпътуват повече от 200 нашенци.

Екстравагантната идея на организаторите е мачовете да се играят точно по Нова година и в навечерието на Коледа, която тогава се чества на 7 януари. Срещу 1900 лева екскурзията с българската публика тръгва от София към Демир Хисар с автобуси, а оттам с влака до гръцката столица. Освен трите мача, програмата за футболните ни привърженици включва още посещение на Маратон, Пирея, курортите Глифада и Кифисия, плюс новогодишно тържество в прочутото казино „Лутраки".

В мача с Гърция, игран навръх 1 януари 1935 г. на стадион „Панатинайкос", българските запалянковци проявяват невиждан кураж. В хода на играта гръцката публика замеря играчите ни с каквото има под ръка.

При 2:1 за нашите в последните минути войската от охраната нахлува на терена. Един от бойците слага щика на пушката си и го насочва срещу рефера.

Настава паника, всеки бяга накъдето му видят очите. Командващият офицер на военната част отначало си трае, и чак след няколко минути изважда подчинените си от игрището. Съдията си плюе в пазвата и мачът е доигран. България удържа победата!

След края на играта стават още разправии, някои от нашите футболисти дори са бити. В този момент обаче храбрите поддържници от България влизат на терена, рискувайки също да пострадат, и понасят футболистите ни на ръце. „Възседнали на победоносни колесници, нашите напуснаха арената със засмени, но подути лица. Имаше някои с изкривени ребра и ранени части. Хвала и чест на борците!", долага вестник „Спортъ" в кореспонденцията си от Атина. Победата на България влиза в услуга на югославяните, които печелят трофея.

Още по-горещо е на 21 май 1936 г., когато в Букурещ играят Гърция и България, отново за Балканската купа.

Барабар с футболистите, Дунава прекосява и голяма група от над 400 български запалянковци. Във Влашко ги чака цяла тайфа наши студенти.

Залогът в мача е важен за домакините от Румъния - ако България падне от гърците, купата остава в Букурещ. Подкокоросани от местната преса, на стадион ОНЕФ пристигат 20 000 румънски зрители да викат за Гърция.

При 5:4 за България в последните минути разярената румънска публика започва да хвърля камъни и шишета по българските футболисти. Неколцина наши са ударени - пукната е главата на Борислав Габровски, раняват и Анастас Ковачев-Кълвача. Стражари и войска едва удържат тълпата да не нахлуе на игрището.

Пред стадиона стават нови кръвопролития.

Огромна тълпа причаква българските футболисти и запалянковци пред стадиона. Стражарите успяват да натъпчат нашите в автобуса им, върху който обаче се изсипва дъжд от камънаци. Всичките му стъкла са на сол, има пострадали играчи, както и ранени български запалянковци.

Вестник „Спортъ" съобщава, че „двама зрители българи бяха бити и окървавени на улицата от развилнялата се тълпа поради това, че високо са заявявали, че са българи и се гордеят със своя тим...". Ранените били качени в автомобил, с който пътували други българи, и така се спасили от линч. „Това, което стана на мача ни с Гърция, го няма никъде в спортната история на цивилизованите страни", коментира още изданието.

Следващият мач Румъния - България се провежда в условията на военна блокада и пехотинци с натъкнати щикове.

Този път всичко минава кротко, а комшиите печелят с 4:1. По данни на „Спортъ" за този мач от България са тръгнали около 3000 зрители - чилсло, в което доста хроникьори все пак се съмняват.

След 9 септември футболните екскурзии в чужбина рязко намаляват. Едно, че през 50-те години народът е строен от комунистическата власт „да строи живота нов", което означава повече работа и по-малко забавления. А и пътуванията до капиталистическите страни са силно ограничени, да не би случайно някой да реши да избяга.

Така посещенията на важни мачове стават привилегия само за малцина богоизбрани. Например в края на 1961 г. българският национален отбор играе на стадион „Сан Сиро" в Милано срещу Франция един от най-важните мачове в историята си дотогава - бараж за класиране на световното първенство в Чили-62.

Срещу 15-хилядния хор на франсетата противопоставяме едва 200 българи. Сред тях е и прочутият оперен певец Николай Гяуров, излязъл по-рано от репетицията в миланската „Ла Скала".

След края обаче радостта е на българска страна, като печелим с 1:0 след гола на Димитър Якимов. А на световното в Чили през 1962 г. сме въобще без публика, няма и нито един български журналист. Сами срещу всички, нашите губят първите си два мача срещу Аржентина (0:1) и Унгария (1:6), но накрая извъртат равен с Англия (0:0).

Големият мач с Белгия (2:1) от 29 декември 1965 г. с двата гола на Гунди също не е повод за властите в София да пуснат повече зрители до неутралния терен във Флоренция. На стадион „Комунале" има не повече от 300 нашенци.

Ето как описва атмосферата пратеникът на „Народен спорт" Владимир Божиков: „Внушителна група белгийци, далеч преди началото на мача, вдигаше невъобразим шум с тъпани, пискуни, мегафони, кречетала. Българската група - да си признаем, твърде малобройна, отговаряше с краткото, но енергично звучащо "Българи, юнаци!" и развяваше от своя страна нашия трицвет..." Предвожда я знаменитият ни илюзионист Мистер Сенко, който е един от големите талисмани на състава ни.

Победата над Белгия ни праща на световното в Англия през 1966 г., където се падаме в тежка група със световния шампион Бразилия, Португалия и Унгария.

Цифром и словом българската агитка наброява 97 души, тръгнали с влак от София. В книгата си „В плен на Златната богиня" Антон Антонов-Тонич свидетелства, че от тях едва четирима знаят кой е Пеле. Минават Ламанша с ферибота „Уиландри", за да останат разочаровани от трите загуби, гарнирани и с два наши автогола.

Доста по-сериозно българско присъствие има на стадиона в Лайпциг през април 1968 г., когато се играе олимпийската квалификация между ГДР и България. В първия мач в Стара Загора бием 4:1, а Петър Жеков вкарва най-бързия хеттрик в историята - само за шест минути. На реванша в Източна Германия нашият тим има подкрепата на повече от 600 запалянковци. Голяма част от тях са студенти от Полиграфическия институт в Лайпциг начело с бъдещия директор на ИПК „Родина" и печатар №1 Румен Спасов. Губим с 2:3, но въпреки това се класираме на олимпиадата в Мексико-68. Там ставаме втори, отново без агитка.

Година по-късно българският футбол поставя и до днес ненадминатия си рекорд по най-много привърженици зад граница.

В кампанията за световните финали в Мексико-70 играем важен мач срещу Полша във Варшава. Народът направо полудява!

Всичко живо подава молби през есента на 1969 г. за полски визи, за да отиде на мача. Властите решават да му отпуснат края. Съобщено е, че всички желаещи ще могат да отидат. Нали Полша е братска страна, а и поляците идват всяко лято у нас на море. Сега и българите ще ги навестят по-масово. Хем да гледат мача, хем да понакупят това-онова от дефицитните у нас стоки - дрешки, техника, парфюми „Бич може"...

Организацията се прави по профсъюзна линия. Става неописуема лудница.

Пратеникът на „Народен спорт" Димитър Попдимитров свидетелства: „Варшава осъмна, стресната от това българско нашествие. Установи се, че за мача бяха дошли 8500 българи. Стотици бяха автобусите и леките коли с български контролни знаци - от София, Благоевград, Русе, Пазарджик, Пловдив, Варна, Бургас, Сливен, Силистра, Враца... Срещнахме семейства, виждахме цели трудови колективи от страната".

Българската публика е настанена компактно в три блока на „Стадиона на десетилетието" във Варшава. Поляците са около 55 000. Цялата работа завършва зле. Губим 0:3 и така Полша излиза с точка пред България. Само че ние имаме още един мач в Люксембург. Бием ги с 3:1 и отиваме на световното в Мексико.

Там от България има всичко на всичко четирима запалянковци, пропътували 11 000 километра - трима писатели и един архитект.

Трагедията срещу Перу (2:3) и последвалата загуба от Западна Германия (2:5) са повод за първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков да обнародва статията си в „Работническо дело" за недъзите на българския футбол.

На световните финали през 1974 г. в Западна Германия пък органите на Държавна сигурност са мобилизирани да слухтят дали някой изменник на родината няма да се завърти около българските футболисти. Да вика за тях идва бившият играч на Левски и невъзвращенец Теко Абаджиев. Не го допускат да се види с доскоршните си съотборници. От същата категория е и Тодор Попов, известен още като бай Тошо. Емигрант в Хамбург, него го броят като враг на народната власт. Двамата с Теко дерат гърла на трите мача, но така и не успяваме да минем груповата фаза.

В началото на 80-те години властите вече почват да пускат наши запалянковци за мачове в чужбина.

Най-големият куриоз е през септември 1980 г., когато Берое гостува на Фенербахче само няколко дни след държавния преврат в Турция. Военните начело с генерал Кенан Еврен разрешават мачът на стадион „Исмет Инюню" да се проведе. Само че част от стотината старозагорски запалянковци решават да завъртят алъш-вериш покрай мача. Повличат със себе си котлони, чушкопеци, водни помпи и други дефицитни в Турция стоки. Уж да ги продават на пазара „Капалъ чаршъ" за долари, но полицията ги спипва като спекуланти. Седемте дни в кауша едва ли са били толкова радостни за тях, колкото победата на Берое с 1:0.

Малко по-късно ЦСКА започва победната си серия срещу европейските шампиони. За да не бъде съвсем без публика, властите в София разрешават да бъде организирана екскурзия от наши запалянковци. За мача в Ливърпул например цената е 320 лева, и то с пътуване в чартъра с фуболистите. Не повече от 30-40 души обаче успяват да се запишат за удоволствието да гледат битката на „Анфийлд".

На световното в Мексико през 1986 г. разполагаме с повече публика - едни са емигранти, други - баровци от София.

В групата е и генералът от Държавна сигурност Боян Велинов, пратен да слухти да не би някой да духне. Има такава опасност, тъй като след квалификационния мач с Франция в Париж трима души остават там. Но сега всичко е наред - няма избягали. Някои от българските поддръжници за мача с Корея се обличат като хайдути, а една от жените се появява като Райна Княгиня със знамето от Априлското въстание. Въпреки това завършваме 1:1 с корейците и това ни коства първата победа на световни финали.

Малко преди да дойде демокрацията, българският футбол регистрира и най-голямата ни агитка на клубно ниво. Това се случва през 1988 г., когато в турнира за Купата на носителите на купи ЦСКА играе срещу Интер (Братислава). На мача в Словакия присъстват повече от 1000 привърженици на армейците. Рекорд, който след 10 ноември ще падне, но поне остава в хрониките за онези времена.

 

Най-четените