Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Имало едно време в Холивуд" и красотата на измислените спомени

Носталгичната комедия на Куентин Тарантино е в кината от 16 август.
Носталгичната комедия на Куентин Тарантино е в кината от 16 август.

"Имало едно време в Холивуд" е топла и наситена с носталгия buddy комедия за мъжко приятелството в залеза на 60-те години на миналия век в Холивуд.

В същото време е ревизионистки прочит на мрачното историческо събитие, което затваря десетилетието на "свободната любов" и окончателно унищожава илюзиите за "децата на цветята" - бруталното убийство на бременната актриса Шарън Тейт и нейни приятели от индоктринираните хипита на Чарлс Менсън.

Освен това филмът е любовно писмо към Ел Ей естетиката на 60-те години – филми, сериали, ритуали, предмети, питиета, храни, заведения, цветове, реплики и усещания.

Най-вече "Имало едно време в Холивуд" е продукт от мозъка на Куентин Тарантино. Негов девети и вероятно предпоследен филм, както самият майстор с абсурдната брадичка и фетиш за женски ходила ни предупреждава.

В известен смисъл това е и най-личната творческа изява на Тарантино и тук той се обръща към себе си.

Куентин адресира ключови точки от миналото, настоящето и бъдещето на своето присъствие в колективното киноманско въображение. От дългогодишните критики, че вкарва много насилие в кадрите, които композира, през тревогите, че може би вече е "зад хълма", до обличането в образи на онова усещане, че една ера приключва и след нея идва неизвестността.

"Имало едно време в Холивуд" среща детайлно пресъздадената епоха с фантазията на своя режисьор и сценарист, който е роден и закърмен с митологията на Холивуд. Филмът напомня на измислен спомен, на искрен копнеж по време и място, което частично е съществувало в реалността и частично – в съзнанието на Тарантино.

В "Имало едно време в Холивуд" човекът зад "Глутница кучета", "Криминале", "Джаки Браун", "Убий Бил" и "Гадни копелета" отново предлага гениален подбор на актьори. В историческо екранно дуо за "първи път евър" виждаме две от най-големите кино звезди в историята – Брад Пит и Леонардо ДиКаприо.

Алхимията и динамиката между двамата оправдава 161 минути екранно време без почти никакъв сюжет.

И ако те не са напълно достатъчни, на разположение на сетивата е и превъзходната Марго Роби в ролята на Шарън Тейт – символ на красотата и женствеността, празник на младостта и жаждата за живот. По-малките роли също са раздадени и изиграни повече от прилично, но не чак на нивото на най-доброто, което Тарантино е правил.

ДиКаприо е Рик Далтън – някогашна тв звезда в режим на ръжда. Екранен каубой, който започва да осъзнава, че неговото време е отминало и невротично се взира в неизвестността отвъд хоризонта. Брад Пит е Клиф Буут – ветеран от войната с мъгляво минало, някогашен каскадьор и сегашен шофьор, приятел и човек за всичко на Далтън. Двамата се мотаят из Холивуд, пият, гледат телевизия, но контрастът е драматичен – Рик живее в луксозна къща с басейн на хълмовете на Холивуд, а Клиф обитава мръсна каравана заедно със своя особено чаровен и внушителен женски питбул.

На пръв поглед това е историята на Рик Далтън, а ДиКаприо го превръща в магнетична развалина с няколко от типичните за него наситени актьорски моменти на пълно потапяне в персонаж. Особено забавно е, когато ДиКаприо играе Рик Далтън, който пък играе различни каубои. Класическа за Тарантино постановка тип "история в историята", но с малката закачка, че първокласен актьор трябва да се прави на второкласен, когато Далтън влиза в роля. Тук резултатите са смесени, но това вероятно е умишлено.

Далтън на ДиКаприо рамкира филма, но истинският герой на това богато платно е Буут на Пит. Той е лаконична репрезентация на мъжеството от една отминала епоха, за която много хора твърдят, че едновременно никога не е съществувала и е била изконно зла и репресивна.

С лекота Брад Пит играе "най-готиния пич на планетата" - мъжът, който бихме искали да бъде наблизо, ако усетим жегата зад ъгъла.

Двамата са оживели митове от детството на Тарантино. Той им отдава почит, но не без да ги обогати с ирония и битов реализъм. Те прекосяват пространството на филма на фона на това, което някои наричат пълнеж, но всъщност е изграждане на свят и разказване с детайл и движение. Тук стилът е съдържание.

"Имало едно време в Холивуд" не прилича на нито един друг филм в момента и това е едно от най-ценните му качества. Традиционната структура е тотално пренебрегната за сметка на серия от пищни отклонения.

Поне тук Тарантино не се занимава и с никакви "сошъл джъстис" послания, а дори напротив – на няколко пъти се гаври презрително с "проклетите мръсни хипита" и модерните политкоректни догми.

"Имало едно време в Холивуд" в никакъв случай не е перфектен филм, но е толкова свежо да гледаш скъп студиен продукт с мегазвезди, който в много отношения е пълно отрицание на съвременното кастрирано корпоративно кино. Гледаш го и искаш да си в компанията на тези образи – независимо дали има сюжет или историческите ревизии във финалната част са адекватни.

"Имало едно време в Холивуд" не е дестинация, а път. Живописен, криволичещ и опияняващ.

 

Най-четените