През 80-те, когато бях малко детенце с опашчици, в социалистическата ми родина феноменът на уличните графити беше познат единствено чрез спорадичните прояви на футболни фенове и нещастни влюбени. Нескопосано изписани декларации от типа на "Долу Левски" и "Ева + Иво = ВОЛ" (бел. авт. „вечна обич и любов") покриваха гаражни врати, олющените стени на ВиК и "Търговия на едро", както и прозорците на тото-пунктовете.
Помня, че когато бях в трети клас, в деня на посещението на министъра на културата Александър Фол училището ми осъмна с фасада, декорирана с написан с червена боя скандален графит "Фол е вол." Едва ли е възможно един SWAT отряд да бъде свикан по-сокоростно, отколкото това стана с отряда за бързо реагиране на чистачките и бояджиите през онзи ден!
В годините на цензура и лицемерно пуританство единственият източник, който можеше да задоволи започващото да бушува с пълни сили сексуално любопитство на подрастващите, беше научният труд на Зигфрид Шнабъл "Мъжът и жената интимно" от 1969 г. Нищо чудно, че при подобно информационно затъмнение всеки графит, съдържащ думата "к*р", ни караше да се изчервяваме и да се оглеждаме наоколо смутено - да не би някой да не ни е видял, че сме го видели!
Ако пък сквернословната дума беше придружена от рисунка на самия обект, притеснението преминаваше в сащисване. А за виждане на обекта на живо и в действие и дума не можеше да става.
30 години по-късно подрастващите вече се наричат тийнейджъри, а ако ги питаш кой е Зигфрид Швабъл, сигурно ще предположат, че е играч на Байерн Мюнхен. Думата "к*р" отдавна вече не е считана за табу, а и тайните на самия анатомичен орган им се разкриват още в прогимназията.
Междувременно графитите претърпяха сериозна метаморфоза и от нелепи безглаголни изречения, пълни с правописни грешки, се превърнаха в неотменен арт щрих към стъклено-бетонната урбанистична среда. В световен мащаб стилът и социалното значение на графитите също се промени драстично. Започвайки като вандалски прояви на протест срещу бедността през 70-те години, преминавайки през фазата на таен код за общуване между бандите, днес графитите вече са навсякъде и до голяма степен са придобили статут на институция. Управата на много големи градове дори плаща на утвърдени артисти, за да украсяват с авторски графити обществени сгради, подлези, стадиони и молове.
Пример за подобна инициативност е най-скорошният проект на шведската художничка и музикант Каролина Фалкхолт, известна още под псевдонима Blue (Синята). 41-годишната Каролина нарисува еректирал пенис с изпъкнали вени върху пететажна жилищна сграда в централен Стокхолм.
За сведение на всички, които биха се възмутили от подобен "вандализъм" и несъобразяване с обществените норми, графитът е напълно легален, защото е направен върху сграда, притежание на арт организацията Kollektivet Livet.
Това означава, че не е било необходимо да питат всеки един от обитателите на сградата дали са съгласни фасадата им да краси син пенис. По принцип Kollektivet Livet позволява един мюръл (от англ. Рисунка на стена, фреска) да остане на фасадата на тяхна сграда в продължение на шест месеца, след което показва карт бланш на друг творец да даде воля на таланта си върху конкретна фасада.
Колкото до избора на художничката за обект на мюръла й, ето какво казва самата тя пред шведския таблоид Aftonbladet: "Надявах се, че това изображение ще накара всеки, който е притеснен или дори отвратен от това изображение, поне да се замисли какво точно го кара да се чувства по този начин. Въпреки че всички сме наясно колко важен е сексът, той все още се счита за ‘мръсна’ тема."
Ама просто не може така! Особено в държава като Швеция, от която са дошли толкова хубави и все полезни неща - шведската тройка, Бьорн Борг, ИКЕА, Волво, АББА...
Фалкхолт стана скандално известна сред арт средите в Ню Йорк през декември миналата година, когато нарисува пенис със същата грандиозна ерекция, но в други цветове, на стена в долен Манхатън. Графитът обаче бил премахнат само след два дни, въпреки че по договор е трябвало да остане там три седмици. Причината? Широкият отзвук в медиите налял още повече масло в огъня на недоволството на обитателите на сградата.
"Обикновено рисувам гигантски вагини", казва Фалкхолт. "Обаче след като завърших една перфектно оформена вулва на гърба на пететажната сграда в Кунгсхолмен (Стокхолм), изведнъж прозрях, че кварталът спешно се нуждае и от пенис. И нека да перифразирам Джудит Бърнстайн* като кажа, че ако един пенис може да влезе в една жена, може да се озове и на една стена".
Ексцентричната Фалкхолт признава разочарованието си от факта, че жителите на Стокхолм не са проявили по-голямо разбиране към творбата й.
Въпреки това обаче тя се надява, че понеже пенисът ще продължава да държи фронта с гордо вдигната... глава през следващите месеци, местните ще имат достатъчно време, за да преосмислят важността на посланието й.
"Ама защо син? Поне черен да беше!", възкликна една моя позната-столичанка, когато й казах по каква тема пиша в момента. Може би от община "Люлин" трябва да звъннат един телефон на Каролина и да й предложат да отскочи до София за следващия си пенисов или вагинов проект. За столичани май не размерът е от значение, а цветът.
