Вече втори месец се вдига олелия до небето по въпроса кой да стане футболист №1 на България за 2018 година. Враждуващите са фенове на Кирил Десподов от ЦСКА и на Георги Петков от Славия.
В лагера на първия са предимно привърженици на „армейците", при другите са слависти, левскари и най-вече сеирджии, които искат да видят Жоро Вратаря на върха, защото им се струва много яко и особено забавно играч на почти 43 години да е най-добър в страна с някакво (макар и вехто) футболно реноме.
Това няма да го коментираме, защото е гротескно, както и факта, че вероятно 99 процента от споменатите не са и чували за сър Стенли Матюс, който на 41 години става първият носител на „Златната топка". Но нейсе...
06.01Кирил Десподов е българският футболист на годината
Има и трета група - на неутралните. Онези, които гледат футбол за кеф и не си избиват комплексите на фенска основа.
Повечето от тях стискат палци за Тодор Неделев, който показа много талант през последните месеци и вкара куп красиви голове.
Момчето преживява футболен ренесанс и хората го харесват, защото им напомня за времената, когато България наистина имаше големи футболисти. И когато сегашната караница между Гошо, Киро или Тошо най-малкото щеше да предизвика нещо от сорта: „Ама вие сериозно ли?"
Истината е, че класациите никога не са били по вкуса на хората с остра морална чувствителност.
Виновен е елементът на личната симпатия/антипатия, класически враг на обективната оценка.
В България е по-тежко - тук върлува бацилът на безскрупулния корпоративен вот. Резултатът е плачевен - вместо обществено признание върху победителите най-често се лее помия. С тонове.
„Моля ви, не гласувайте повече за мен", зовеше Димитър Бербатов през 2010 г., когато почти насила прибра рекордната седма статуетка за футболист №1. Вероятно в главата му се въртяха мисли около моралната деградация на това съревнование. А може би просто го хвана срам. Той отдавна бе задминал самия Христо Стоичков (с 5 отличия).
Да не говорим за легенди като Димитър Якимов, Божидар Искренов, Георги Денев, Георги Соколов, Наско Сираков. Нито един от тях не успя да стъпи на върха, а бяха любимци на цели поколения. Писаха златната история на българския футбол.
Проблемът е, че с края на хегемонията на Бербатов провеждането на някогашната престижна класация дори не е въпрос на морален компромис.
Поставянето на една плоскост на който и да е от актуалните татуирани „герои" с титаните от миналото, е историческа обида към ценностната система на българина.
Нищо лично срещу таланта на амбициозния Кирил Десподов или на техничаря Тодор Неделев, но евентуалното им коронясване тази вечер на фона на върховото второ място в кариерата на Петър Жеков (за 1969 г.) не е просто присъда за най-популярния спорт. То е израз на перверзен мазохизъм спрямо собственото ни светоусещане.
Пред Петър Жеков се поклони цяла Европа - връчиха му „Златната обувка", когато терените на континента се владееха от гладиатори като Еузебио, Герд Мюлер, Джордж Бест, Джани Ривера, Боби Чарлтън... Стана първият българин с толкова високо признание. Но никога не дочака голямото признание у нас. Отчасти заради могъщото „червено-синьо" противостояние, проектирано и в класацията за футболист на годината. Но най-вече заради безкрайната армада от големи фигури, превърнали първото място в недостижим блян.
Днес попълването дори на три имена е непосилно бреме. Куриозната кандидатура на Георги Петков, който има съвсем реални шансове да спечели и за когото вероятно са гласували доста журналисти с „претенции", олицетворява тоталното падение на някогашния най-ценен индивидуален приз във футбола у нас.
Самият Георги не трябваше да се хваща на хорото - обидно е за дългогодишната му кариера и прошарените му коси. Ако се бе замислил, щеше да осъзнае, че неговата промоция в класацията за футболист №1 е част от глобалната чалгаризация на обществото ни - от политиката, през телевизиите до литературата. Каквито са ни „най-четените" автори, такива са и „най-добрите" футболисти. Сеир да става, това е.
Истината е, че Петков дори съвсем не е в пика на кариерата си - той бе несменяем титуляр в Левски, когато „сините" имаха съвсем различен отбор, претенции, публика, самочувствие и успехи. Стигна и до основен избор в националния отбор. Тогава го класираха последователно трети и втори за футболист на годината (2007 и 2008 г). Но тези времена отдавна отминаха и самият Гошо (Вековен) е наясно с това. В момента той е просто пожарен избор за напечени мачове и трудни ситуации - дори в клубния му отбор Славия. Това, че е изиграл два-три героични мача през годината няма как да е аргументация за първото място в историческата класация на най-добрите футболни майстори на България.
Покрай изпразненото съдържание на анкетата е редно да се замислим необходимо ли е да се провежда такава изобщо.
Дори заради хора като Георги Петков и останалите настоящи претенденти - тяхната единствена вина е, че са се родили във футболно безвремие.
Каза го и самият Хубчев - без да му пука, че някой в съблекалнята ще се обиди - България отдавна няма звезди, може да направи дребно геройство само на мускули. Не е звезда дори Ивелин Попов, който прибра последните три статуетки, но така и не успя да влезе в измерението на Бербатов, Стилиян и Мартин. Да не говорим за това на онези преди тях.
Колкото до самия вот и морала на спортните журналисти - темата е тотално компрометирана още от времената на Голямото гласуване: това за №1 на XX век, когато натегачеството, лицемерието и комплексите за малоценост в гилдията лъснаха със страшна сила.
Последвалите трагикомедии като първото място на Бойко Борисов бяха просто потвърждение, че този конкурс отдавна е загубил всякакъв смисъл.
Да, в неделя технически ще бъде излъчен победител - какво обаче ще спечели той? Признание, авторитет, място в историята или статут на идол? Тези неща се печелят на терена - ще ви го кажат и Гиби, и Митата, и Наско, и Жоро Денев.
