Тази година имах честта да бъда кум. За втори път в живота си. И за първи път - на международна сватба. Женеха са българка и японец. И двамата - млади, много симпатични и много влюбени. Толкова влюбени, че са склонни да живеят месеци подред далеч един от друг, на двата края на света, но да знаят, че все пак са заедно.
Но не за това ми е думата. А за това доколко наистина се различаваме от онези - на другия край на света. Или всъщност сме си еднакви хора, а всичко останало са предразсъдъци, стереотипи и измислени граници, които сами си поставяме.
Та, за японците.
Ако изграждаш представата си за тях на база филми и чуто от приятел на приятел, който е имал познат, женен за съученичка на японка, ще решиш, че са най-въздържаната и консервативна нация в света.
Да, със сигурност повечето са много възпитани и най-вероятно няма да слязат от колата да те бият, ако решат, че си ги забавил на светофара. Освен ако не са от якудза, но това е една друга тема.
За щастие, моята представа за японската организирана престъпност, разчита предимно на филмите.
Дори и японците обаче, поставени в различен културен контекст, могат съвсем бързо да заприличат на местните като поведение.
Младоженката от споменатата сватба, например, беше започнала обучението по български на своя благоверен с две ключови фрази:
"Както кажеш, миличко" и "Млъкни, ма!".
Младият японец ги беше усвоил толкова добре, че от самото начало на връзката им ги употребяваше точно на място, със съответната интонация, а понякога и в много успешна комбинация помежду им. Дори и традиционно трудното за произнасяне от японците "л" не му представляваше особен проблем. Ще кажеш, че не японец, а българин се подмазва на жена си - в единия случай, или я строява - в другия.
Излишно е да казвам, че повечето български мъже изпадат в див възторг, когато го чуят да произнася втората фраза.
Преди сватбата пък всички българи - роднини и познати на младото семейство, ме убеждаваха в никакъв случай да не каня майката на младоженеца на танц, това било абсолютно недопустимо за японските разбирания.
И тук говорим за хора живели, учили, работили в Япония или най-малкото притежаващи солидни познания за тамошната култура.
Смутен, че ме разколебават в изпълнението на най-важното кумско задължение на сватбата - да се грижа за доброто настроение на всички, се допитах до самия младоженец по време на ергенското парти.
Той ми обясни, че за неговите сънародници всяка публична проява на емоции е крайно неприемлива. Но въпреки това ме окуражи да опитам да поканя майка му на дансинга.
При първата ни среща с родителите му обаче моментално се отказах от идеята.
Беше сутринта на сватбения ден, а майка му, облечена в традиционно японско кимоно, изглеждаше толкова стеснителна, че всякакви мисли за танци се изпариха от главата ми. Нейният съпруг си позволи да покаже вълнение само когато видя лъскавата младоженска кола.
А двамата заедно се поклониха толкова пъти, че неусетно и ние с кумата започнахме да кимаме при всяка втора дума.
След подписите в гражданското, фотосесията на младоженците и всички други табиети, стигнахме и до ресторанта. Там, както си му е редът, дръпнах реч, изпъстрена с японски изрази, а после дойде време за танците.
Естествено, първи налази дансинга българският контингент от гостите.
След всички предупреждения въобще и не очаквах някой от японската част да стане от масата си, но ето че почти веднага в купона се включи сестрата на младоженеца, и тя, като майка си - натъкмена с кимоно, чехли и широка усмивка.
Малко по-късно към нея се присъедини и по-малкият ѝ брат. Тъкмо си казвах, че са млади, простено им е, и о, чудо - с танцуващата тълпа се смесиха и родителите на японския жених. Хората си се забавляваха като всеки друг на сватбата.
И през ум не ми минаваше да изпълня първоначалното си намерение да танцувам с майката на младоженеца, но той самият очевидно не беше се отказал от идеята.
Хвана нейната и моята ръка, събра ги и изчезна нанякъде.
Изведнъж се оказах танцуващ нещо като салса с благопристойна японска дама в кимоно. Не знам кой от двамата беше по-притеснен.
Мъжът ѝ пък беше решил да поздрави всички гости на сватбата с песен. Е, вярно, те го слушаха прави и с видим респект, защото изпълнението звучеше изключително тържествено, но после се оказа, че това била весела японска песничка, на която азиатците обикновено пляскали и пригласяли...
Да, когато става дума за музика, приликите ни с околните народи са по-видими.
Сещам се за запознанството ми с един румънец на официална бизнес вечеря в Истанбул преди доста години. Докато хапвахме черноморски лефер, набързо установихме, че популярната музика в двете страни страшно много си прилича.
Единствената разлика е, че у нас е известна като чалга, а в Румъния я наричат манеле, но иначе изпълнителките ѝ в двете страни се обличат еднакво и изглеждат като родни сестри, а след като се завърнат от Щатите, където са пели пред група сънародници в български или румънски ресторант, твърдят, че са имали "изключително успешно турне в Америка".
Но пък помня и как с гида ми и таксиметров шофьор от Бали, а сега - вече близък семеен приятел, си припявахме "Бийтълс", "Колдплей" и Ерик Клептън на път към поредния причудлив хиндуистки храм на острова.
Та така, културни разни, понякога - наглед диаметрално противоположни, а се оказва, че хората май си приличаме доста повече, отколкото подозираме.
И не е лошо да си го напомняме, преди да подходим със заученото предубеждение към уж различните от нас.
