Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Безработен или безропотен

Без работа - и в трапа Снимка: Getty Images
Без работа - и в трапа

Вече съм безработен. Странно ми е да казвам, че съм безработен. Както би ми било странно да кажа, че съм убиец, крадец, педофил, политик, педал. Точно толкова ми е странно и почти толкова ми е срамно да го кажа. Убиец, крадец, педофил, политик и педал аз никога не съм бил, а безработен не съм бил от петнайсет години, два месеца и девет дни. И, разбира се, изминалата една седмица...

Петнайсет години работа не са кой знае колко, но ако човек е на 33, се падат нещо като почти половината му живот. Условно мога да разделя тези свои 15 години работа на 3 етапа, на 3 х 5.

През първия етап да работиш нещо, каквото и да е, не е необходимост (или поне не би трябвало да е), а проява на една акселерантна зрялост на характера, романтичен стемеж към еманципация от родителите и финансова независимост. Или дори, ако щеш, екстравагантна тийн поза, която те прави неустоим за връстничките и непоносим за връстниците ти - тия, дето, макар и на същия тоя твой етап, още не печелят пари, а получават джобни.

Втори е етапът на Голямата тапа. Най-характерното за него е, че хем излизаш от университета, хем не можеш да влезеш никъде другаде. А причината е ето каква: в средата на миналия век СССР печели Великата отечествена война, а България печели 50 години планова икономика с акцент земеделие (и тежка промишленост, и лека... бел.р.) в комунистически режим под съветско влияние.

С изтичането на тия 50 години се оказва (и доказва), че плановата икономика е сбъркала там нещо в плановете и план вече няма, а каквото го е имало по план и него вече го няма. В резултат на което, мерси много, ама нямаме нужда вече от трактористи, багеристи, сеячи и фуражомелачи, благодаря и довиждане. В резултат на което всичкото селячество щурмува столицата в "акция преквалификация". В резултат на което за няколко години университетите стават сто, а трактористи стават икономисти - наивно, предвид родната малка икономика, която от толкова много икономисти вече не се нуждае, не, нуждае се повече от фрезисти и кофражисти.

Защото, о, чудо на цикличността, пак е дошло време някой да трябва да свърши черната работа, а то все специалисти станахте бе и сите искате работа по специалността... Та затова тая тапа. Да започне работа по специалността за абсолвент/ка без опит е като да се провре през гърло на бутилка червено. Естествено, след като преди това е извадил/а тапата. Само с надежда и само с молба. Често и само с уста.

Трети е етапът: Вади тая ряпа! Хващаш и опъваш, дърпаш и напъваш, тя се не поклаща. Затова трябва да даваш всичко от себе си и да я вадиш по десет, по дванайсет часа на ден. А зимата денят е макс девет часа, така че зимата вадиш по девет часа на ден и по между един и три часа на нощ вадиш още. А тя пак се не поклаща.

А зимата тука е половин година. Не стига всичко, а вадиш и с благодарност, щото още го помниш втория етап... При това вадиш сам, никой не идва, за да те хване за кръста. Най-много шефът да дойде и да те хване за ухото, а ако си жена, да те хване и за г...за.

И ето, 15 години си минават, минават и трите етапа, а след тях следват три трапа. Дали ще паднеш само в един от тях и ще си останеш в него или ще влизаш и излизаш и в трите поотделно, зависи както от теб, така и от това, което Той е избрал за теб. Макар че второто често е само оправдание за страха да не се прави избор.

Първи е трапът на инверсията. Падаш в него и сам ставаш шеф. Това ти носи целият атрибутив и всичките привилегии на началничеството, но и цялата му отговорност и отдаденост, воглаве с кръвните клетви на служителите, кумулативният ефект от които, поне в по-многочислените компании, е достатъчен да се преродиш в клечка за уши. Това в следващия живот.

В този си просто елитарна изтривалка на постоянно разположение, защото шеф, шеф, колко и да си шеф, винаги има някой по-шеф от тебе, а най-началниците са най-големи мръсници и най-много жлъч сбират в душите си и най-много гнъс крият в сърцата си под ризите си на Prada и костюмите HUGO BOSS. Остава ти утехата от принципа "предай нататък", че можеш да избършеш в някой корпоративан роб това, дето биг босът тъкмо го е избърсал в теб. Все нещо мръсно остава, най-малкото лошата миризма, но и тя се понася с една по-добра заплата, затова и ти си оставаш в тоя трап.

Втори е трапът на инерцията. В него дори не е нужно чак да падаш. В него с годините бавно и полека навлизаш. Докато не потънеш изцяло в рутината на дните, самотата на нощите, сивотата на всяко едно синьо лято, прекарано в офис, с луминисцентна лампа и с климатична инсталация, докато печалът и провалът не те покрият плътно докато навън е синьо лято и зверове и хора вкупом лежат на зелена трева.

Трети е трапът на инфекцията. Той е най-страшния трап и най-много мъде се искат за него. За да се метнеш там трябва толкова да си се корпоративно инфектирал, толкова абсцеси, язви и гнойни рани да е отворила по плътта ти Системата, толкова лайна и миазми да са се вляли в морето от професионални възможности, че да махнеш с ръка, да се махнеш и от тая работа, и от това море, и да отидеш да плуваш в някое друго, примерно онова, в което единствените професии са капитан и гларус.

Най-страшния трап е това, защото в него си сам, други няма. И е страшно да не си зает с нищо и никой да не ти казва какво да правиш. Страшно е да останеш сам със себе си, защото виждаш с кого си останал и може хич и да не ти хареса компанията, както и казва дедо Шопенхауер, че рано или късно всеки остава сам и тогава е важно кой е останал сам.

Страшно е да останеш без шаблон, без коректив и без да знаеш какво да правиш, защото хората се нуждаят от шаблон повече, отколкото от вода, и дори когато избират, избират между един или друг шаблон, между изворна или минерална. Хората искат да бачкат, да изкарат кинти, да си купят кеф, да се задомят, угоят, размножат и умрат. Безделието тях преждевременно би ги убило от скука.

Аз избрах тоя трап и сега съм безработен. Преди бях безропотен. Бях професионалист. Писна ми да съм професионалист. Искам да съм любител. За да кажат, че някой е добър в нещо, казват, че е професионален музикант, войник, поет, убиец... Ами Орфей, ами доброволеца Дебелянов, ами Бънди...? Повечето професии се вършат с досада от случайни хора, принудени да ги вършат, за да си плащат сметките. Със същата страст, с която пускат прахосмукачка.

Тия хора са професионалисти, но професионалист означава да си изкарваш парите с тая професия, не и свидетелство за способност. Далеч по-способни са умирали бедни и безработни. Професионалист е да усвоиш едно умение. Любител е да си влюбен в него.

Най-великите са били любители, не успели да изкарат и стотинка от тая работа. Просто защото за тях не е било просто работа. Било е кръст за мъкнене, ежедневие и еженощие, било е призвание и проклятие, било е мъчително полудяване, било е забавление, опиум, наслада, било е като да се напиеш на плажа и гол да прескачаш огъня, защото сам носиш огъня и никой шеф няма да го угаси, ако се изпикае на теб.

А те всички, знаем, са страшни пикльовци.

 

Най-четените