Статистиката може да е объркващо нещо. Ето например, годишно в България се купуват 2,2 литра вино на човек, пият се почти двойно повече - по 4,3 литра. Но за тази противна на пазарната логика ситуация си има едно бистро обяснение – домашното производство.
"Господ е българин!”, възкликна някога Мичмана и беше прав, но не напълно. Всъщност българите са Божии синове - пипнат вода, стане вино.
Или "плодова напитка с вкус на вино", в някои случаи, тъй като понякога човек не знае какво консумира. Купил го от "домашен производител" на път към спа-то във Велинград, а то се окаже степче със спирт. Така изразът "От опит глава не боли" спокойно може да се допълни с "...но зависи какво вино опитваш".
Все още има хора из страната, които от поколения пазят традицията на винопроизводството – бъхтят се на лозето, грижат се за насажденията си, после събират фамилията и без страх от климатичните условия и осите берат плода на своя труд. После, в зависимост от района и технологията, превръщат избите си в истински производствените цехове и чакат резултат.
Клиентите им – градски хитреци, изградили верни връзки на село – също чакат магическото обаждане, че „техният човек“ има какво да предложи. Една сива икономика, която продължава и ще продължава да съществува, подкрепяна от (буквалното) пиянството на един народ.
По случай Трифон Зарезан от Националния статистически институт (НСИ) разпространиха инфографика, която дава поглед към свещената връзка на българския народ с виното.
Макар че любовта към тази напитка, за разлика от всичко друго във Вселената, не може да се обясни с математика. Метафизика, приятели! И малко химия.
А и тези цифри са неубедителни. Как така сме изпили по само 4,3 литра на „лице от домакинството“ през 2017-а? Дотам ли я докарахме?
Преди години един от пловдивските "пийняци" се похвали в национален ефир, че е изпил 37 литра за половин час. Естествено, направи го мъртво пиян, така че достоверността на това изказване е съмнителна като качеството на вино от кутия. Но на кого да вярва човек - на сухата статистика или на наквасения с Христова кръв трениран пияч-изпитател?
Данните все пак събуждат тъга. Износът на вино от 2008-а година насам пада, а вносът расте. Добрата новина е, че страната продължава да изнася повече, така че поне в това отношение не сме на червено.
Но е тъжно да видиш, че освен от доказани страни-винопроизводителки като Италия и Франция, внасяме вино и от Бившата югос... пардон - от новопокръстената Северна Македония.
Този факт няма как да не засегне патриотичната гордост на онези, които обичат да бранят всяка българска светиня от македонски рАце. Малка утеха за тях е, че докато братята македонци ни взимат историческите личности, ние им пием виното. Разликата е, че си плащаме.
Други ще приемат новината по-весело - как тъй е възможно една държава да внася вино от самата себе си?
За да отбележат този факт, всички вкупом ще се напият - едни от злоба, други от радост. Защото това е виното - напитка за всякакъв повод. Пие се на погребение, пие се и на сватба; пие се при депресия и в моменти на силно щастие; пиеш го с любимата, пиеш го и заради бившия. И винаги работи.
Виното е универсален опиат - като войната, а на Балканите тези опиати отлично ги разбираме. За добро, или за лошо имаме традиция и в едното, и в другото.
Да, но традициите лека-полека си отиват. Внуците на старите винари нямат желание да ходят на гости на баба и дядо и да светят на джибрите в чакане на магията. Може и да им скимне да забъркат крафт бира с вкус на пица, но с вино не им се занимава.
Но след още няколко години да си винар вече ще е хипстърия. Тогава ще видите как пазарът ще избухне с вина от банани, портокали и глухарчета (по Бредбъри).
Източник: НСИ
