Не изпитвах никакви майчински чувства, докато бях бременна.
Носех съвсем делнично детето у себе си, грижех се за състоянието си както по принцип се третира проблем и смятах, че така трябва. Не се глезех, не мрънках, че ми духа, че слънцето ме пече, че столът ми е неудобен или че нещо адски много ми се е прияло.
Майка ми смяташе, че нямам отношение към деца, което не беше съвсем вярно.
Просто не си падах по обичайните лигавения върху някое клето дребно същество, с което следва да се демонстрира страшен интерес към него.
Когато разбрах, че съм бременна, оставих радостта за себе си. Сигурно затова и майка ми реагира възможно най-неадекватно, когато й съобщих новината месец по-късно - „Е, че ти как ще си майка, като нямаш развито майчино чувство?!"...
„Развито" беше думата. Сигурно майката е дремела някъде там у мен, но просто състоянието „майчинство" не е било развито.
През деветте месеца развих само лека мания към здравословното хранене и движение в името на детето, но към самото него изпитвах по-скоро страх, отколкото любов. Почти се бях отчаяла, че ще се роди, защото преминах през целия девети месец , изкарах и седмица в десети.
Забавлявах се със състоянието си и се шегувах, че ще го родя направо за първи клас - с все букварчето, официалните дрешки, че и с букетчето за първия учебен ден.
Когато дъщеря ми се появи,, тържествено си казах наум „та-даааам!".
Докторът като че го чу и реши веднага триумфално да ми я покаже. Първото, което видях, бяха отворените й очи, в които се четеше някаква извечна, философска тъга. Гледаше толкова сериозно и задълбочено, сякаш с ужас откриваше, че е отворила грешната врата и е объркала стаята, в която да се появи.
Стана ми мъчно, като разчетох това. „Клетото - помислих си - не случи на майка сигурно"...
И така започна бебешкото ни ежедневие.
Тя яде, плаче, спи и пълни памперси, а аз... ами аз се страхувам.
Гледах я през пет минути дали диша. Обръщах я на всеки час, за да спи настрани и с ужас си представях как повръща от млякото и се задавя, докато спи.
Изследвах всяка пъпчица, появила се на бебешкото й телце и звънях на доктора по всяко време на денонощието, за да го питам дали да й дам вода, ама точно колко топла да бъде, да мажа ли дупето й с крем или да слушам бабешките съвети за зехтин.
В същото време прилагах методите за ранно възпитание на новородени, препоръчани от легендарния доктор Спок и се опитвах да тренирам дъщеря си да яде на три часа.
Това ми костваше безсънни нощи и няколко дълги месеца, в които прекарвах нощите си като стойка за биберон до леглото й.
Майчиният страх не ме изпускаше.
Страх ме беше да не я прегрея или простудя, да не се задави от нещо, да не й влезе пухче от топола в носа, да не падне от леглото, да не й се разтресе мозъкът, докато бутам количката й по разбитите тротоари, да не нещо глътне накриво, да не бръкне в контакт, да не е алергична, да не си затисне пръстчето между решетките на леглото, в стаята й да не влезе оса и да я ухапе. Когато от време на време я взимах в леглото, никога не заспивах до нея, защото си представях как я затискам с тяло и я задушавам.
Изобщо - страхувах се за нея. Това беше първото чувство, не всемирната, всеопрощаваща и свещена майчина любов.
Започнах да я обичам неусетно. Не знам как стана - сякаш между другото, между стреса да я гледам и ужаса да не сбъркам в нещо.
Сигурно тогава, когато започна да ме разпознава между другите. И да ме търси, когато самата тя се страхува. Започнах да разбирам как в нейните очи съм много повече от това, което съм в своите собствени. Виждах се през тях понякога и отговорността ме стряскаше. Всъщност, пак се страхувах.
Докато я обичах все повече и повече, без да си давам сметка за силата на това чувство, ставах малко по-добра, и по-умна, и по-уверена, и по-чувствителна, защото такава исках да ме вижда. Променях се покрай нея и онова така липсващо ми майчино чувство взе да ме изпълва настоятелно и полека, заедно със страха.
Така станах майка.
През тази седмица едно дете умря, прободено в гърдите.
В градски парк, на градинска пейка, в последните дни преди ваканцията, преди най-хубавото време. На годините на дъщеря ми е. Нечий син.
Четох някъде, че когато го наръгали с нож и го изоставили там сам, се обадил на приятелката си и на майка си. Не искам да си представям какво им е казал.
Сигурно и сам не е знаел, че това е краят, защото децата не ги знаят тия неща. Или поне на нас, майките им, ни се иска да не ги знаят.
Същата сутрин се е събудил, както обикновено, изхлузил се е от кревата, като на автопилот е направил всичките задължителни сутрешни неща.
Майка му сигурно го е смъмрила да побърза, баща му може би дори не го е видял, вратата на дома се е хлопнала и през нея са си извикали някакво там домашно „чааао!". Имали са си планове за вечерта, за седмицата, за уикенда.
Трябвало е да отидат тук и там, да се обадят на тая баба и на еди коя си леля, да пазаруват заедно, да помислят къде ще се почива лятото. И никой, никой е е знаел, че това е последното „чао" и последното хлопване на вратата, защото възрастните не ги мислят тия неща. Или поне не им се иска да ги мислят.
Така са се разделили.
Убийството на детето в Борисовата градина ми върна онзи спомен за страха, когато родих дъщеря си. Върна ми и острата чувствителност към него, която умишлено бях притъпила, за да мога все пак да оставя детето си да се развива свободно от майчинските ми истерии.
Сега отново и адски ме е страх за нея. Страх ме е, когато излиза от къщи, защото си представям как поредният идиот с бърза кола я помита на тясната квартална улица.
Страх ме е, докато чака автобуса си на спирката, защото знам как, докато се поклаща в ритъма на музиката в ушите си, някой я грабва и отвлича.
Страх ме, докато е на училище, защото не знам кой и какъв наркотик е донесъл за проба и дали тя, за да не изглежда мега задръстена, няма да опита. Умирам от ужас, когато знам, че си тръгва оттам, защото съм виждала кръжащите около училищата дилърчета на амфетамини и плът.
Треперя за нея, когато не ми вдигне телефона, защото знам, че се мотае около НДК, а там в подлеза или градината спокойно могат да й плеснат два шамара и да я оберат.
Ужасявам се от мисълта, че момчета и момичета на нейната възраст могат да я бият в транс като пияни затворници само, защото не я харесват, дразни ги популярността й във Facebook или им се бие някого. Страх ме е, докато пътува, страх ме е, докато яде, страх ме, когато е с приятели, когато е в мола или на улицата или когато е сама.
Сега вече ме е страх и когато е в парка. По светло, просто ей така, сутринта.
Майки ми не беше права за майчиното ми чувство. Тя просто не беше разбрала, че страхът е най-силната и най-неотделимата част от него. Придобива се с раждането на детето ти и полека-лека се облагородява в майчина любов. Докато си жив и си родител, живееш с тях и се опитваш да балансираш ужаса да не пострада детето ти и любовта, с която да го окрилиш да лети свободно.
Когато дъщеря ми се роди, една приятелка ми каза „Свърши се вече с твойта свобода - отсега нататък винаги ще се притесняваш." Абсолютно права беше.
Тази седмица детето на една друга майка си отиде от живота по ужасен начин. Сигурна съм, че майчиното й чувство си остава непокътнато.
Страхът й, този вечен, ужасен, изпепеляващ и богат на разтреперващи фантазии майчин страх, го поемаме ние.
В държава, в която нито животът, нито смъртта имат някаква ценност, ни остава единствено да се страхуваме за децата си.
И суеверно да си плюем в пазвите, да чукаме на дърво и да се молим нищо лошо да не им се случва. Това е най-страшното.
