Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Преди да стана на 22

Винаги има по някой спасител до всеки от нас Снимка: Васил Танев, Sofialive.bg
Винаги има по някой спасител до всеки от нас

Понеже напоследък ме болят очите от статии за това колко ужасен е светът и колко са противни хората, а не съм съгласна, ви пращам този текст...

Ден преди да стана на двадесет и две, светът никак не ми се струваше приветлив. Знаете как понякога - освен парите, не ви стигат нито силите, нито обичта, нито дори часовете за сън.

Как хората, с които работите, съвсем правдоподобно играят идиоти, приятелите ви си имат собствените проблеми, (евентуалният) университет ви тика в ръцете билет за Терминал едно, около вас нараства броят на бездомниците, лудите и мъртвопияните.

И как сутрин тялото ви тежи почти толкова много, колкото завивката и мислите ви взети заедно. Как всичко, всичко заслужава просто да се предадете...

Сигурно се досещате, онази въпросна сутрин закъснявах. За контролно, ама от онези, важните, дето ги правиш при най-демотивиращите преподаватели, от които зависи явяването на единствения изпит, без който не може да се мине в горен курс, да се "вземе" общежитие и т.н.

Ще спестя подробностите и мислите си от злополучното утро... Представете си как, недоспала, тичам след жълтото чудо 280. Хващам го! Дори успявам да седна, да разтворя "Пътеводителя (на галактическия стопаджия - бел.р.)", да надуя радиото и да си помисля, че все пак имам своите 20 забавни минути до университета и ако не друго, днес ще мога да им се насладя.

Чудесна мисъл, бих си я помислила пак, особено в комбинация с Артър и Форд, които тогава се чудят какво общо имат жабите със смисъла на живота. Чудесна тема, която сигурно би ме забавлявала до края на деня, карайки ме тихичко и лудо да се усмихвам в моментите, когато си казвам "Без паника!". (Практически съвет: не четете "Пътеводителя" в градския транспорт, ако нямате или не знаете, че нямате необходимия документ за пътуване.)

Така, в щастливо неведение, че останалите пътници в този момент се наслаждават на общуването с друг тип фантастични герои, аз не разбирам, че идва Моментът. На истината.

Когато изведнъж неумолимото лице на първия контрольор отправя към мен с невероятно любезен и най-вече приветливо-човеколюбив тон любимата на всички столичани по(д)кана "Билети и карти за проверка".

Тогава осъзнавам едновременно няколко неща. Първо, виждам горила. Второ, имам карта. Трето, тя не е в мен. Четвърто, за разлика от мен тя си почива вкъщи. Пето, автобусът е спрял и вероятно не съм единствената, която закъснява за някъде. Шесто, трябва да сляза. Седмо, последното, преди да спра да мисля въобще, на спирката има още четирима контрольори плюс двама полицаи.

Помня как се опитвам да обясня, че картата ми не е в мен. А пък нещото, което тогава съвсем не ми приличаше на човек, нито се държеше като такъв, иска да му дам сто лева или да отида да ми пишат акт.

Аз, все още пазеща самообладание, му казвам, че няма, защото през последните три години съм била нередовен пътник приблизително седем пъти. Опитвам се да си тръгна (в гласа ми вече има нотка на истерия), той нежно ме дърпа за ръката (в този момент аз се убеждавам, че не съм се излъгала в първоначалната си преценка).

Обяснявам, че работя, уча и не спя, че съм сменила чантите и... Той не иска да ме слуша, понеже навремето нямал пари да се запише в университет. Аз млъквам, понеже едва ли имам повече от него, но нищо не мога да кажа.

Сещам се, че бележката от последното зареждане на картата (която за мен тогава беше "скапаната" карта, също както полицаите бяха "тъпите ви полицаи") е още в портмонето ми. Вадя я. Опитвам се да им я покажа. Дори не я поглеждат (вече са двама). Нищо не означавала.

И ей тогава започвам да плача. Спирам да говоря, или поне така си спомням, и сядам на тротоара. Не мога да направя нищо друго, освен да не спирам да рева. (Със сълзи, както не съм ревала отдавна, от момента, в който разбрах че винаги съм била Никой за своя Някой.)

Мисля си как може да съм толкова глупава, толкова разсеяна и на всичкото отгоре да попадна на най-неприятните контрольори в София. Мисля си как всички са живи и здрави и има толкова по-лоши неща, но не мога да спра да плача. Мисля си как сега трябва да дам толкова много пари, които нямам, че имам сметки за плащане, пък с нещо трябва и да живея. Мисля си още как има хора, дето гледат и деца със същите средства, с които аз не мога да живея...

Да, ей такива неща си мисля и усещам как полудявам малко повече от друг път... Докато контрольорите ме инструктират да не разигравам драми.

Тогава се приближава мъж със червена тениска и цигара в ръка. Спокоен, колкото аз никога няма да бъда. Пита ги какво са направили на девойката. Нищо не са й направили, нередовна е и им се прави на интересна. Разговорът (май) спира, аз все така не мога да се събера достатъчно, че да спра да цивря.

След малко същият човек, с червената тениска, казва, че съм му приятелка. Като съм му била приятелка, да ми кажел да си платя и щели да ме пуснат. После... после минава някакво време (сигурно малко) и идва един контрольор да ми каже да се махам. Платили за мене.

Какво? Те не заслужават! 
Едно билетче само. Няма проблем. 
Да го платя...
Няма нужда.

Идва автобусът и той се качва. Подканя и мен. Аз обаче още не съм дошла на себе си, че да спра да плача и да мога да стана. Автобусът потегля и оставам с любимите си фантастични герои. Те ме призовават да се махам, понеже ги натоварвам.

Понеже плача и изглеждам, сякаш нещо са ми направили. Казвам, че това са си техни лични проблеми и в момента не ме интересуват. Ще стана, когато успея и ще спра да плача, когато вече мога. Искам ли кафе, за да се успокоя. Не, не искам, искам да ме оставят на мира, понеже вече нищо не им дължа. Ама много по-лоши неща имало от това... О, нима?

От онзи ден мина по-малко от седмица.
Дори не казах благодаря. Не реагирах по никакъв начин на чудодейното билетче, не се качих на новия автобус. Не поговорих с човека, който ми помогна да стана. А той нямаше как да разбере, че искам... може би и аз не съм знаела тогава.

Винаги се усмихвам, рядко плача, мила съм с всички, опитвам се да бъда по-добър човек и вярвам че съм, че ставам, че мога да бъда. Също така вярвам, че всеки е такъв. Просто понякога добрата ни част обърква автобусите, качва се в грешния и там билетчетата стават скапани, а полицаите - тъпи.

И така хората се превръщат в горили. И така забравяме да чуем някого. Или да му благодарим. 
Пиша всичко това за себе си, за спасителите и за тези, които обркват автобуси... И искам да ни кажа, че винаги някъде наоколо има поне един човек, който е хванал правилния.

И той може да ви даде билетче. И може да скъса (поне временно) билета ви за Терминал едно. И може да оцвети деня в някакъв хубав цвят, например червено. И може да се окаже, че ви е приятел.

Усмихнете се. Кажете му благодаря. Стиснете му ръката. Особено ако е пушач и го срещнете на спирката между УНСС и Лесото. И се усмихнете на контрольора, понеже той може да не е имал силите и възможностите да следва.

Вие имате дори невъзможната усмивка. Невъзможно билетче за възможните пътници.

 

Най-четените