Има някаква отрова в градския въздух, с която рано или късно сe свиква. Едно тихо безумие се настани удобно в ежедневието ни и миризмата му, изглежда, неусетно се е сляла с дома. То е там пред очите на всички.
Ето предаването прекъсва само за 15-ина минути, човек натиска уверено "mute" на дистанционното и мисли, че се е спасил. Но всичко тепърва започва, защото сега там на екрана, дори и без звук, истинският живот с главно „И" ще се разгърне в цялото си великолепие.
Виждаме как млада двойка влюбени с огромен ентусиазъм руши покъщнината на уж стар и вехт, но всъщност огромен апартамент, за да започне на чисто своето приключение наречено семеен живот. Но рекламата, разбира се, не е за един непосилен, доживотен, смазващ заем за дом, който тези двамата посмъртно не могат да си позволят. Съвсем не - това е реклама за жилищен кредит „Нов дом, ново начало" с неустоимо ниска лихва, която ще оскъпи едва двойно апартамента за срока от 30 години.
Ех значи, какви мили хора са от тази банка - как помагат на младите...
Но това съвсем не е достатъчно, защото разказът продължава. Ето едно друго по-улегнало семейство. В зловещо рамкирана стерилна идилия видиотени деца се въргалят в кал и после в същинско изстъпление ликуват заедно с майка си, която е успяла да им изпере дрехите с не-знам-си-къв препарат.
В съседния апартамент пък някаква тийнеджърка уж като всички останали затормозени младежи намира родителите си за досадни. Иска й се да се махне от дома, да й се случи нещо. Иска светът да приеме, че вече не е дете. Но когато дочува звука от отварянето на бутилка безалкохолно на вечерната трапеза, всичките й вътрешни борби и противоречия, цялата й житейска обърканост, която изведнъж се е стоварила на крехките й рамене, се изпаряват като жалък мираж. Тя сяда на масата със семейството си, разгръща най-любящата усмивка на света и с майка й са отново най-добри приятелки (защото пият подсладена газирана вода и ядат кренвирши почти изцяло правени с месо).
Ами бащата? Няма проблеми, и за него имаме подготвена програма. Сега ще му покажем колата, която никога няма да си купи. Тя естествено е карана от привлекателен манекен, който задължително кара само по празни пътища без помен от други коли, без сфетофари и винаги с предимство, а жените, които подминава (по случайност топ-модели), припадат една по една в едва прикрити еротични спазми.
Но стига вече глупости, ето най-накрая нещо истинско - една марка (защото марката е човек, дори повече - тя е приятел) предлага нещо специално за тийнеджърите, защото само тя наистина ги разбира. Виждаме как самотният и изолиран младеж изведнъж ненадейно се натъква на магическата рецепта как да привлече вниманието на момичето от съседния клас - сладкиш, в опаковка от шарен найлон. Защото какво друго олицетворява по-истински „нежността" или „любовта" от евтината имитация на шоколад?
Умелите режисьори правят така, че вафлата (или фантата с новия вкус или каквото и да е) да е уж само някакъв дребен, страничен детайл в кратката история. Но някак си накрая на рекламата човек все пак остава с чувството, че без продукта никога нямаше да се случи срещата на младите.
Именно в тази зле инсценирана непринуденост е скрит ключът - нито едно от тези неща не е онова, което всъщност някой желае. То, нещото от рекламата, е само съпътстващо, то просто придружава Момента, било то момент на щастие или на някаква мимолетна, но съкровена човечност. Защото в крайна сметка онова, което увлича неусетно не е нито перилния препарат, нито кренвирша, нито дори лъскавия автомобил. Те само чертаят координатните оси на един въображаем свят, който запленява чрез едно друго прикрито обещание, но едновременно с това смазва с тежестта на своята непосилност.
И не ме разбирайте погрешно. Изобщо не говоря само за рекламите или за пошлостта на бизнеса. В цялата тази помия съвсем не са най-виновни търговците. Защото чии фантазии се разиграват на екрана всъщност? Кой има нужда от такива нелепи измислици?
Една майка може съвсем ясно да си дава сметка за реалната стойност на перилния препарат и да няма никакви заблуди относно това какво купува. Но все пак тя може да позволи на образа за онази нелепа идилия да присъства някъде в нейния вътрешен свят, макар и заклеймявайки я като „нереална".
Защото тези деца, които ликуват от щастие, че майка им е изпрала някакво петно, са именно нейната фантазия. Фантазията, че все пак може и да съществува някъде подобно „щастливо" семейство, което да обича до такава гротеска степен. Тя ще знае, че това с препарата са пълни глупости, но все пак ще си позволи да вярва, че може би, по някакъв друг начин, някъде другаде, такова семейство и такава обич са възможни.
Години по-късно същата тази майка по подобен начин ще допусне у себе си и онази обидна карикатура на дъщеря в пубертета, която не просто няма да я ненавижда, а ще я обича като най-добрата си приятелка, защото е „сготвила" полуготова супа Маги и е купила бутилка кола от денонощния.
И между другото, моля недейте да възразявате, че нямате телевизор и „не гледате реклами", защото измеренията на това безумие са далеч отвъд телевизията и медиите. Защото мъжът, който си фантазира как красиви жени го съпровождат със съблазнителен поглед, докато кара кола по вечно празни улици, този мъж е сред нас. Той е по улиците и няма нужда от реклами, екшън филми или "Top Gear", за да си вярва.
Младата двойка, която едвам събира пари да плати наема на прогнилата двустайна кутийка в 16-етажната панелка, може колкото си иска да се хвали, че не гледа телевизия, но всъщност да е още по-безнадеждно затънала в мръсния свят на чистите електронни изображения от екраните на телефоните си. Защото онзи нереален огромен апартамент нашепващ някакво абсурдно „ново начало" е съвсем жив в тяхната фантазия (сякаш някой някога е можел да изтрие миналото и да започне „отначало" или „на чисто"...).
Този апартамент е там, на тeхния facebook профил, в професионалните стерилни снимки на несъществуващи съвършени домове, публикувани от някакъв измислен уебсайт за вътрешен дизайн. Той е там в съжителство с всичките им нелепи картинки с житейски мъдрости от по едно изречение, които едва едва прикриват ниската им култура. Също там са и селфитата им, заради които естествено са похарчили последните си стотинки, за да купят прескъп телефон с камера, която автоматично да замазва несъвършенствата по лицата им (защото апарата, чиито снимки показват един по-реалистичен образ, веднага се отхвърля като некачествен).
Надявам се вече да става ясно, че тук изобщо не говорим за нещо наложено насила или привнесено отвън, за някакъв корпоративно-консуматорски заговор за експлоатация (въпреки че експлоатацията е естествено последствие).
Това е нещо общочовешко и централно за душевността. Всяко човешко същество е донякъде стъпило с единия си крак в подобен фиктивен свят и зависи от него по начини, които могат да носят както вдъхновение, така и много страдание.
Съвременната реклама, филмът, фейсбук стената, билбордовете, медиите, музикалните клипове, пресата - те не изграждат от нищото един въображаем свят - той винаги си е бил там. Те просто настървено ни зоват да се потопим в него и да му вярваме, докато паралелно с това го превръщат в нелепост. Целият този фалш паразитира върху едно съвсем обикновено човешко отчаяние, което отказва да приеме своето скромно и временно място в свят, който нищо не ни дължи и където съвсем не всичко е възможно.
Защото точно отказът е онова, което всъщност отваря пътя на фантазията за онези вечно щастливи и любвеобилни до крайност деца от рекламите. Онзи така познат отказ на все повече родители да си преглъшат нарцисизма, да поемат върху себе си недоволството на децата си, да приемат понякога да не бъдат обичани и децата им да не бъдат винаги щастливи, но пък за сметка на това да ги научат на нещо за живота и за това как да бъдат хора сред други хора.
Същото е и с мъжа, който отказва да приеме, че мъжествеността няма нищо общо с автомобилите, афтършейва, самобръсначките с 15 ножчета и изобщо с нищо, което може просто да си закупи.
Ами онзи смотан младеж? Кой ще му обясни болезнената истина, че нито шоколадовата вафла, нито фантата с новия вкус, нито каквото и да е друго няма да му помогне да превъзмогне прикритото си себелюбие? Защото точно то е в сърцето на неговата самота. Най-често именно онзи скрит за страничния наблюдател нарцисизъм е онова, което пречи на самотния юноша да приеме възможността да бъде отхвърлен от девойката и да поеме риска да направи първата несигурна крачка, вместо пасивно да се задоволява с фантазии за нелепи срещи като тези от рекламите.
Ако някой не е разбрал, ще поясня - отказа от елементарна човечност и честност със себе си не е измислица на рекламите или интернет и засяга всеки един човек и неговата готовност да се самозаблуждава. Нарцистичното удобство на самозалъгването гради това безумие, което идва не от другаде, а от самите нас и пропива всеки аспект на културата ни.
Фалшът работи неуморно, за да прикрие един свят, който гние. Той е там в пластмасовите устни на чалга плашилата и в жалката им пантомима на мутренския начин на живот, мечтата за коeто унищожи морала на цяло поколение.
Фалшът е в полуразбираемия българо-английски жаргон на по-новото поколение, което несъзнавано се ситуира в света от екраните си (свят, в който се говори предимно на английски, а не на простия български език).
Фалшът е в изкуствено състарените дървени рафтове от никнещите като гъби еко-био магазини, които отчаяно настояват над своята псевдоприродосъобразност и прикрито обещават, че с варивото от друг континент и бутилка прясно изстискан плодов сок си купуваш по-дълъг живот.
Но защо толкова шум за нещо толкова очевидно? Всеки здравомислещ човек много добре разбира всичко това и знае каква е реалността. Но вижте - именно в това е уловката, защото не става дума за реалността! Всички тези неща - рекламите, филмите, сериалите, поп „културата" - те отдавна са изоставили каквато и да е претенция да се отнасят към реалността. Те не ни казват какъв трябва да е нашия живот - те диктуват каква трябва да е нашата фантазия.
И именно когато уж се откъсваме за малко от тежката реалност в света на фантазията, точно тогава ние затъваме най-дълбоко. Защото този свят постепенно стана лишен от елементарна човечност; той е гротескен, себичен до разрушителност, нелеп, непосилен и носи изключително много страдание.
Най-голямата ирония е, че хората търсещи помощ при психолози обикновено са представяни от медиите като хора с проблеми, които имат трудности да се справят с живота. Действителността била непоносима за тях, не можели да се адаптират, трудно им било да се оправят и търсели помощ. А всъщност истината е точно обратната. Тези хора обикновено си се справят много добре с живота - те отиват при психолога не заради реалнността, а заради фантазията, която е станала непоносима.
*Валентин Йорданов е психолог и психотерапевт, автор и създател на блога psy-blog.net
