Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Баща ми и брат ми тичаха по пистата, Берлускони режеше тортата, а аз носих купата

Филипо Индзаги никога няма да забрави вечерта на 23 май на Олимпийския стадион в Атина Снимка: Getty Images
Филипо Индзаги никога няма да забрави вечерта на 23 май на Олимпийския стадион в Атина

10 годни след спечелването на седмия трофей в Шампионската лига, Милан отново ще играе на Олимпийския стадион в Атина в гостуването си на АЕК в Лига Европа в четвъртък вечер.

Филипо Индзаги, който вкара и двата гола за победата с 2:1 над Ливърпул, си припомни с носталгия онзи мач.

„Когато си спомня за Олимпийския стадион, се сещам за нещо изключително. Оттогава не съм бил там, дори не съм ходил отново в Атина, и се надявам някой ден отново да го направя, вече като треньор. Надявам се Олимпийският стадион да помогне на Милан отново да тръгне нагоре.

Мястото на Милан е в Шампионската лига, но сега трябва да се бори в Лига Европа. Но Лига Европа ме кара да мечтая за финал Милан – Лацио. Така биха се срещнали семейството ми и футболната ми любов, брат ми и Милан. Би било великолепно“, каза в интервю за Gazzetta dello Sport Индзаги.

Пипо не спря да хвали стадиона и атмосферата на финала преди 10 години.

„Бях впечатлен от терена, бе наистина страхотен. Тунелът, който те извежда на терена, просто не свършва, нужен ти е цял живот да минеш през него. Съблекалните също бяха прекрасни.

По принцип не харесвам стадионите с писти, обичам, когато публиката е „върху теб“. Но за мен Олимпийският винаги ще си остане най-красивият стадион в света.

Спомням си как баща ми и брат ми тичаха по пистата, Берлускони как режеше тортата, как носих купата от съблекалнята до автобуса... и как съжалявах, че не спах до нея. Просто не можех да заспя. Първата вечер изпих приспивателно, а на следващата трябваше да изпия 10.

Постоянно се будех и си мислех, че сънувам. Тогава виждах наградата си за Играч на мача и разбирах, че всичко е истина. Ще я пазя, докато умра. Преди време ограбиха дома ми в Милано и първото нещо, което потърсих след това, бе наградата. Можеха да ми откраднат всичко, но не и нея. За щастие, не я бяха намерили.

Първият ми гол бе късметлисйки, но вторият е емблема на цялата ми кариера. Никога преди това не бях изпитвал подобна емоция, никога не се бях чувствал толкова развълнуван. За малко да заплача, но не можех, защото трябваше да доиграя мача.“

 

Най-четените