Когато Джон Ленън поиска да се подиграе на Ерик Клептън | webcafe.bg
Musiccafe

Когато Джон Ленън поиска да се подиграе на Ерик Клептън

лебовскиMusiccafe по The Daily Beast
23.11.2018, 10:23 (обновена 25.11.2018, 23:32)

Или историята на едно от най-великите парчета на Beatles

На 13 август 1968, Beatles се събират в малка прилежаща стаичка към второто студио на "Аби Роуд", за да се пробват в жанр, който не е особено типичен за тях. В жегата на лондонското лято те са се задълбочили в записите на това, което светът на 22 ноември същата година ще опознае като "Белият албум" - двоен албум, всъщност озаглавен The Beatles, което в наши дни е въпрос от викторини, благодарение на празната корица с цвят на слонова кост, дело на Ричард Хамилтън.

Към този момент Beatles вече не се разбират кой знае колко добре и дори се затрудняват да продължат заедно като група, създавайки вече все повече и повече соло проекти в стремежа си към творческа и лична свобода.

Въпреки че това често се пропуска в анализите на музикалното им наследство, Beatles са майстори на ритъм-енд-блуса. Те постигат неща в този жанр по начини, на които дори Rolling Stones не са способни.

Даже ако бяха творили днес, като нищо щеше да се намери някой, който да обвинява Beatles в "плагиатстване от чуждата култура" заради песни като “Twist and Shout,” “Soldier of Love,” “Money (That’s What I Want)” и “Sweet Little Sixteen”.

Ритъм енд блусът има доста баунс; Beatles са добри в баунса. И в суинга. Но блусът сам по себе си изисква нещо по-стихийно; нещо, което идва от най-първичното в човека. Обикновено това не е много в стила на Beatles, с изключение на този конкретен ден.

В случая трябва да помним до каква степен рокмузиката се е променяла през 60-те години, с цялостни движения, случващи се в рамките на една година, преди това, което ги е свързвало с техния времеви период, да се разкъса на две и да отплава, за да не бъде чуто никога повече. Цялата 1966 г. е изследване на звуковия пейзаж и гаражната музика; 1967-а е любов и психеделия; 1968-а е откриването на метъла, експерименти с кънтри рок, и адски много блус от бели банди. Дори по-тежките неща обикновено са били наситени със солидни обеми блус. Същите акорди, доста от същите идеи в текстовете, и гениални майстори на превъплъщенията като Джими Хендрикс са се включвали също в този блус.

Джон Ленън, в шутовски стил, вероятно е казал на колегите си от групата, че е написал най-добрия блус на Beatles, който е вероятно и най-добрият блус в рока, на шега - "Yer Blues".

Ленън го е замислял като безумна пародия, с която да се подиграе на хора като близкия приятел на Джордж Харисън - Ерик Клептън, който Харисън е включил в записите на "Белия албум", за да поеме солото в "While My Guitar Gently Weeps".

Клептън свирел с Cream, които тогава били най-шумната банда на света - блус, изведен до крайност. Ленън харесвал иронията на тези бели мъже, свирещи парчета на Скип Джеймс и Робърт Джонсън. Beatles никога не били правили кавър на чист блус-изпълнител. Планът станал да направят така, че изглежда сякаш го правят, като се преструват на някаква банда от типа на Cream, с преувеличена сатира на британския блус-бум. Крайният резултат не бил обаче точно това.

Ленън написал песента в Индия през февруари същата година. Това трябвало да бъде тяхното пребиваване във вътрешен мир, което за Ленън означавало не толкова любов и добри вибрации, а катарзис.

В лагера на Махариши , Ленън заявил: "Въпреки че беше много красиво и медитирах по осем часа на ден, пишех най-нещастните песни на света." Най-важната песен от тази серия била "Yer Blues".

Демото й било направено в слънчев пролетен ден в къщата на Джордж Харисън. На първо слушане тя звучала почти като някакво фолк парче. Beatles били с акустичните си китари, вокалите на Ленън флиртували с фалцета - макар във вариант по-скоро като "песен около лагерния огън". Така че ако човек обръща особено внимание, вероятно дори не би счел тази песен за приятна за ухото.

Поне не до този августовски ден в студиото на "Аби Роуд" през август. Това е определено най-тежкото парче на Beatles. То не е "I Want You (She’s So Heavy)" или "Helter Skelter". То е просто безумно трудна песен.

Beatles нормално не са записвали, естествено, в тази прилежаща стаичка, но са харесали как акустиката й им е придавала усещането на свирене на сцена, нещо, което те тогава не са правили от близо две години, и нещо, което не са правили от половин дузина години, когато са можели да се чуват както трябва.

Бандата е работила по песента в продължение на три дни, с всичко на максимум: и сила на звука, и емоция. Дори началното отброяване на песента с палките на Ринго звучи безплътно, полумъртво, сякаш от друг свят.

Първите две строфи, които звучат като някакъв антиутопичен коан за смъртта на душата, налитат на слуха като комбинация от удари: "Yes I’m lonely / Want to die". Това общо взето показва къде се намираме. Няма и намек за ирония във вокалите на Ленън.

Звученето е също толкова сурово и искрено като в писъците от хамбургската ера, когато Beatles основно са съществувли, за да пробват да ви хвърлят здраво в рокендрола, като парцалена кукла, която разтърсват.

Колкото до текста, той е суров и изпълнен с езика на депресията, излят върху нещо, зародило се като подигравка с блус песните, което толкова се е опитало да бъде иронично, че е пробило през кожата и вече тече кръв.

Като гневен млад мъж след смъртта на майка си Джулия (която получава отделно признание в едноименна песен в ("Белия албум") Ленън е човек, който търси, винаги неуспешно, начин да скрие болката си. Неговите опити за сдържаност обикновено приключват с още по-силен външен показ на страдание, сякаш общителната му натура надделява, и колкото повече той се опитва да я съдржа, толкова по-силно тя се излива навън. Понякога това докарва на човека проблеми. В други моменти води до недостижимо изкуство.

В началото на 60-те години, Джон Колтрейн има тенденция да се колебае между два акорда, което създава усещането сякаш върви по права линия до вратата ви, за да се конфронтира с вас, и в този момент най-накрая модулира. И точно това е същината на ритмичната атака на Beatles тук. Тя е бляскава. Стържеща. Това е блус, но темпото не е толкова бавно.

Това е движещо се бясно парче, което преминава в стихиен аспект, опиращ се на митология. След строфа, в която вокалистът казва, че майка му е от небесата, а баща му от земята, понасяме поредния удар на припева, преди да дойде тази забележителна фраза:

The eagle picks my eye
The worm he licks my bone
I feel so suicidal
Like Dylan's Mr. Jones

Частта с изкълваващия орел е вдъхновена от Прометей, откраднал огъня от боговете и наказан от Зевс, като черният му дроб бъде изкълваван от орел ежедневно. (Интересно е, че Ленън като дете, според местна ливърпулска легенда, предварително е палел фойерверките за годишната церемония в нощта на Гай Фоукс.)

Това обаче е по-болезнено. Творецът възприема чрез творческия поглед, но тук тази му способност бива унищожена, което е най-осакатяващата трагедия - нов изблик на адски ужас - която може да сполети който и да е творец.

После той става мета-, с намигане към мистър Джоунс от “Ballad of a Thin Man” на Дилън, от Highway 61 Revisited (1965). Този мистър Джоунс е досаден, адски претенциозен тип, който донякъде основателно се съмнява, че има нещо съдържателно в идентичността му, но все пак не е склонен към самоубийство. Това е проекция на гласа зад "Yer Blues", който "вижда" смърт навсякъде.

Емоционално всичко това изглежда доста сурово и тежко, затова и след това Beatles се ориентират към един от най-великите си чисти примери за рокендрол.

Парадоксално, Ленън изпълнява версия на живо на това парче по-късно същата година, през декември на Rock and Roll Circus на Rolling Stones, с Ерик Клептън на китарата.

Предполага се, че Слоухенд не е имал нищо против иронията към него. Но пък може би и никой не е усетил първоначалните намерения на Ленън като това, което са били, предвид силата и емоцията на това парче.

То е антитеза на прощална творба, и в крайна сметка е първият тласък като авторство на песни, към катарзиса на Ленън след Beatles, с първия му солов албум, John Lennon/Plastic Ono Band през 1970.

Хората назовават този албум като един от най-емоционалните в историята на рока. Така е, няма спор. Но това, в което той се е превърнал, се е зародило в килерчето на "Аби Роуд", където единият от членовете на бандата е казал на другарите си, че им е подготвил шега, която обаче се оказва толкова забавна колкото може да бъде ритник право в душата ти. А болката от него е облечена в убийствен рокендрол.

Oще: beatles  yer blues  блус  джон ленън  ерик клептън  музика  песен  рок  рокенрол 


Още от Изпълнители

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 21.06.2014, 15:10

1 VK | 23.11.201823:55

Макар че съм фен на Бийтълс, признавам че това ,тази песен, е пародия на блус, или на Клептън. Не я помня, явно не ми е направила впечатление. Като музика, колкото и жесток текст да имала.
Някой е решил да напише похвални слова за нея. Може би пак ирония, или друго, ама не си струва.
   

оценка

+0 -0