Драги приятели,
Изпращам ви едно мнение заради полемиката, повдигната с последната поетична изява на Гюнтер Грас.
Въпреки увереността си, че не ви притесняват противоречиви позиции, подобно на героя на Алешковски, правя уточнението, че даже не съм евреин.
Поезията се разпада в най-невероятни форми, някои от които вече я променятдо неузнаваемост. Ние сме привилегировани очевидци на разчленяването на нейното монолитно свещено тяло. Така както теологията е била раздробена от Просвещението насам на всички познати ни клонове на съвременната наука.
И доколкото общото между научните дисциплини остават само някои думи и графичните им знаци, така и в поезията единственото общо между разновидностите й ще остане може би само словото в най-широк смисъл. При това, ако не се мине изцяло на пърформанси от междуметия и звукоподражателство.
Ето така доживяхме и претенциозна политическа статия да ни бъде поднесена в мерена реч, една друга особеност на поезията, която си отива. Става дума за антиизраелските строфи на Гюнтер Грас, с които стана по-популяран сред политическите прозаици, отколкото сред поетическата аудитория.
Размишлявайки, че званието нобелов лауреат може да обърка представите на всекиго за реалността, реших да простя поетическия касаплък. Пък и се уплаших, че след като такава поезия е донесла толкова висока награда, може и аз да не съм съвсем в крак с постиженията на времето. Но след като заизобилстваха височайши изблици на подкрепа на неговата безкритична антиизраелска позиция, реших, че поне тях не бива да отмина с мълчание.
Още повече, че този поетичен взрив съвпада твърде удобно с официалната позиция на Европейския съюз към Израел, изразена от комисаря по външните работи лейди Аштън, която тя, не за първи път, си позволява да нюансира с класически великобритански подправки, като в случая с викториански замах сравни страданията на убитите еврейчета в Тулуза с тези на палестинчетата в Газа.
Един от най-големите врагове на демокрацията е самата демокрация. Този пример за пореден път ни дава нобеловият лауреат, който със своята одиознафилипика, се подреди сред проповедниците на един подход към Израел, който смело допуска риска от антисемитизъм, така както допускаме опасен микроб да влезе с редовния ни багаж, без съзнателно да минем през санитарен контрол.
Един мек, "легален" антисемитизъм, който издува издайнически джоба на пацифизма. Така Грас ни предлага една гротеска на загриженост за света, поставяща Израел на равна политическа плоскост с други страни като ислямските тиранични и направо превъртели режими. Методът на този подход се състои в стандартизиране на различни случаи, поставянето им под общ знаменател, какъвто всъщност няма.
Трудно е да се приеме очакваната и съвсем естествена критичност към политиката на Израел да се изразява от хора като Гюнтер Грас - доказан агент на ЩАЗИ, пък и на лейди Аштън, представител на една възможна британска носталгия и ревност към Близкия изток. Не може дълбочината на анализа и отговорната критичност към Израел на един Шломо Занд, например, да се съпоставя с безотговорното механично приравняване на Израел с Иран, на Тулуза с Газа. Смъртта и страданията правят хората равни, но не и причините за тях.
Така и антиизраелизмът на Грас не е опасен като пряк антисемитизъм, защото той наистина не е афиширан като такъв. В извратената си защита на Иран той дори прилича твърде много на друг разглезен от популярността си критик на Израел като Ноам Чомски, който не можем да обвиним в антисемитизъм.
Опасното тук е, било то антисемитизъм или не, оправдаването на мракобесието и арогантната агресивност на иранския ислямонацизъм, подценяването на опасността му за света и на вредата за собствения му народ. Сянката, която хвърля приравняването на тези две диаметрално противоположни ценностни системи създава достатъчно място в нея невидимо да се настани както автентичен антисемитизъм, така и нещо много по-опасно - вирус, парализиращ имунната система на демокрацията. Претенцията за равноценност и равноправие между държавите с коренно различно отношение към демокрацията, човешките права и мира. Прокламирането на братска дружба между вълка и агнето. Това е проблемът.
А за това дали този подход е параван на атисемитизма, можем да съдим и от личността на този, който подозираме, че го го поставя. Предполагам ще се съгласите, че не винаги преценяваме посланията само по външната им форма. Ако, например, извадим речите на норвежкия масов убиец Брайвик от контекста на неговото безумие, те сигурно ще изглеждат като допустима политическа пропаганда.
Ето тук не трябва да се забравя разликата между Чомски и Грас. Докато антиизраелските чудатости на първия могат да се обяснят с неговия чаровен анархизъм (но не с антисемитизъм, защото самият той е евреин), фашисткото и агентурно минало на Грас не му дават морални, че и философско-технически основания да критикува с позата на безпристрастност теми, по които вече е взел отношение по един едностранчив и категоричен начин. На неговата безпристрастност просто не може да се вярва като на тази на Чомски.
Както вземат книжката на пиян шофьор, така и някои хора си заслужават известен обществен остракизъм по дадени теми. Най-малкото обяснима подозрителност. А в света е по-общоприето от мнението за поетичината форма и съдържание, че за някои неща няма давност. Това се отнася и за случаи като Грас, поне по въпроси, чувствителни за евреите и бившите дисиденти. Нека иначе да им се обяснява в любов колкото си иска. Съмнението в неговата искреност тук не е опасно.
За тези, които не виждат антисемитизма в тази творба, самовключваща се в поезията, ще отбележа още, че общото впечатление, идващо от изповедите на самия Грас, е че той все още преживява нацисткото си минало. И защо на толкова много хора им се струва, че той може би иска да скрие вината си зад вината на източника на собствените си угризения? Че май се надява, че изминалото време му дава шанс да се реабилитира чрез универсализма на нобеловата поезия в позата на пречистен демократ?
Извинете, но ми прилича малко на конспиратор, който се крие там, където най-малко могат да го търсят. На престъпник, който се връща на местопрестъплението. На този фон, може би прибързани, може би неверни, реакциите на хората срещу доказан пироман при опасност от пожар са най-малкото естествени.
В нервните реакции на Израел, евреите по света и на яли тоталитарна попара като нас действа може би и безспорният принцип на профилактиката - има-няма микроби, трябва да се мине с парцала, още повече в съмнителни случаи. Но съм убеден, че главното за всички тях не е толкова обида от загрижеността на Грас за опасността от Израел, а слабостта му към Ахмадинеджад и аятоласите, опита за легитимиране на техния безконтролен милитаризъм, ескалацията на опасното им противопоставяне на световната общност.
Антисемитизмът днес може да не е апокалиптично опасен, но това е така и поради твърдостта на Израел срещу троянските коне на псевдодемокрацията, пълни отвътре с неясни подбуди.
На Гюнтер Грас просто не прилича да е сред пионерите на очакваното и приветствано от мнозина излизане на Германия от комплекса на Холокоста. Но е направо опасно да се бабува на мира в Близкия изток като се дундурка ядрения арсенал на Иран. Случаят Грас е само поредният банален, но достатъчно висок - и поради това опасен, пример за неизбежната уязвимост на демокрацията от самата себе си. Защото, ако революцията изяжда децата си, децата на демокрацията са склонни да изяждат майка си.
