Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Тайното оръжие на палестинците

Може би лидерите на Хамас в Газа ще погледнат към морето, ще видят призрака на "Мави Мармара" - и ще осъзнаят, че имат много по-силно оръжие от която и да от ракетите в техния арсенал... Снимка: БГНЕС
Може би лидерите на Хамас в Газа ще погледнат към морето, ще видят призрака на "Мави Мармара" - и ще осъзнаят, че имат много по-силно оръжие от която и да от ракетите в техния арсенал...

Флотилията на мира даде на палестинците и техните съюзници възможност да направят най-големия пиар удар до момента. Защо им беше необходимо толкова много време, за да осъзнаят, че най-разрушителното им оръжие е ненасилието ?

Рядко каузата на палестинците е срещала толкова много съчувствие по цял свят, колкото в случая, когато израелски командоси се качиха на пътуващата към Газа флотилия на 31 май, убивайки девет активисти на борда на един от корабите.

Насред протестите, след натиск от Белия дом Израел оповести преди ден, че ще разреши транспорта на храни и някои строителни материали в Газа по суша. Миналата седмица в среща с президента на Палестина Махмуд Абас, Барак Обама обеща пакет от помощи на стойност $400 млн. за Западния бряг и ивицата Газа.

След десетилетия на опити и провали да отвоюват съществуването на собствена държава чрез хвърляне на камъни, изстрелване на ракети, вземане на заложници, отвличане на самолети и самовзривяване, изглежда палестинците - или техните съюзници - откриха една от най-мощните тактики на съпротива: ненасилствения протест.

Подходът на Ганди

Защо на палестинците и техните съюзници беше необходимо толкова много време, за да се сетят за това?

През 2001 г. работех (Матю Маккалистър - бел.ред.) като кореспондент за Близкия изток за Newsday . След месеци на вести за безсмислени ежедневни кръвопролития на Втората интифада, запитах палестинските лидери защо не опитат с подхода на Ганди.

Въпреки че живееха под окупация в по-голямата част от Западния бряг и известна част от Газа - и се намираха в тази ситуация от десетилетия - палестинците си вършеха особено зле работата в това да печелят обществено съчувствие по цял свят - и многото самоубийствени атентати през тази година не им помагаха особено в тази насока. Не можех да не се зачудя защо не са опитали по-мирни начини на съпротива.

Карах от Йерусалим до офиса в Йерихон на главния преговарящ на палестинците - Саеб Ерекат, за да получа отговор на този въпрос. Ерекат седеше зад бюрото си и аз го запитах дали той - или който и да е от членовете на палестинския кабинет, някога е предлагал на тогавашния президент Ясер Арафат палестинските лидери да тръгнат пеша, невъоръжени - но с камерите на CNN и BBC пред себе си - до особено опасен израелски контролен пункт, за да видят какво ще се случи.

Това би могло да бъде ефективна стъпка, въпреки че би могло да означава да бъдат застреляни, изтъкнах аз. Ерекат се съгласи, че подобен мирен поход през контролният пункт би имал повече политическо въздействие от пореден ден на почти неотразявани убийства.

Но бомбите си падаха...

Но не изглеждаше особено запален от идеята да рискува да стане мъченик. "Нямам отговор за вас по въпроса за ненасилието," отговори Ерекат. "Мисля, че това е въпрос, който си заслужава да бъде обсъден от палестинските лидери и палестинските граждани." Но вместо това бомбите продължаваха да се взривяват отново и отново.

Отидох да се срещна с Марван Баргхути - най-легендарният лидер на Интифадата, който по това време беше издирван от израелците. Баргхути изслуша моите въпроси за ненасилието, но настоя, че "въоръжената борба" е единственият начин да се противодейства на израелските военни. "Най-добрият начин за Израел да получи съобщението ни, е да плати цената. Ако те ни атакуват и убиват, какво очаквате да правим ние?"

Но "въоръжената борба" реално не доведе до резултат за Баргхути, който в момента излежава пет доживотни присъди за убийство в израелски затвор.

И, естествено, палестинците изгубиха Интифадата

Ненасилието не е гаранция за политически успех. Скорошните провали в Иран и Бирма болезнено напомнят за ограниченията на тази тактика пред лицето на правителства, които не се вълнуват особено какво мисли светът по въпроса. Но Израел се вълнува от мнението на света.

Министър-председателят Бенямин Нетаняху не би оповестил, че се подготвя да облекчи блокадата на Газа, както го стори миналата седмица, ако той - и Израел - не бяха току-що преживели най-голямата си катастрофа във връзките с обществеността от години.

Дори по време на непопулярната война от миналата година в Газа, Израел можеше да използва аргумента, че отговаря на насилието, тъй като Хамас продължаваха да изстрелват ракети към Израел, убивайки гражданско население.

Жертвата печели, но коя е тя

Но нощната атака над флотилията беше по-трудна ПР битка. Въпреки че все още остава открит въпросът до каква степен в това са били замесени самите палестинци, рядко те и техните съюзници са били толкова успешно отбелязвани като жертвите. И както знаят и двете страни в израело-палестинския конфликт, печеленето на битката за това кой е жертвата е решаващо за политическия успех.

И все пак защо палестинците до такава степен не се интересуваха от това да пробват пътя на ненасилието?

Част от проблема е самото обкръжение. Когато палестинците погледнат арабските държави в региона, те не виждат особено много блестящи примери за демокрация. Повечето арабски лидери са на власт, защото контролират полицията и военните. Политическият успех се заявява с физическа сила - не с обръщането на другата буза.

Нещо повече - повечето висши палестински лидери са израснали, възпитани във въоръжена борба като част от светското движение Фатах. Дори ако самите те не са бойци - като палестинския президент Махмуд Абас - тяхната политическа философия е базирана на борбата.

В наши дни най-влиятелните палестински лидери в Газа са израснали като част от Хамас - организация, която още не е показала особен интерес към ненасилствен протест.

Някои палестинци са достигнали до мрачно заключение: насилието всъщност върши работа. Те цитират три основни събития, с които подкрепят тезите си: изтеглянето на Израел от Южен Ливан през 2000 г., изтеглянето му от Газа през 2005 г. и провалът на израелците да победят Хизбула във войната в Ливан през 2006 г. Трябва да се даде достатъчно време за борба - и тя да не спира, твърдят тези палестинци.

Всичко това се добавя към и без това не идеалните условия, в които да бъде възпитан един палестински Махатма Ганди или Мартин Лутър Кинг, въпреки че има известен (малък) брой активисти за ненасилие в Западния бряг.

През същата 2001 г. заминах за Хеброн, за да се срещна с човек на име Нафез Асаили - стените на офиса му бяха покрити с портрети на Кинг и Ганди. Асаили ми разказа за мирните си планове, които включваха убеждаване на палестинските жени нощем да издават звуци на бухал, за да поддържат будни заселниците в Хеброн; бомбардиране на израелските власти с телефонни обаждания - просто за да се задръстват телефонните им линии; запълване на ямите, които израелските булдозери бяха прокопали, за да блокират пътищата до палестинските градове.

Дори в Хеброн, Асаили остава маргинализирана фигура, въпреки че продължава лекциите и кампаниите си.

Има примери - "Граничния Ганди" 

Все пак би било грешка да заключим, че появата на проповядващ ненасилие лидер или движение сред палестинското население е невъзможно. Има силен  пример от друг разкъсван от войни край на ислямския свят, макар и в далечна и не-арабска държава: в края на 20-те години един изключителен мъж - пущун от северозападен Пакистан - същата част от света, която сега е дом на талибаните, както и на голяма част от лидерите на Ал Кайда.

Гафар Хан, който по-късно става известен като "Граничният Ганди", основава организация, наречена "Червените ризи", чиято цел е съпротива срещу британското управление чрез ненасилствен протест. Той има десетки хиляди убедени последователи от мюсюлманска вяра - и всички те са се посветили на ненасилие.

И на 23 април 1930 г., невъоръжените доброволци на Хан от движението "Червени ризи" стоят спокойно на пазарния площад в Пешавар, докато британските войски ги покосяват с картечници. По време на борбата за съпротива срещу окупаторите им, мъжете и жените от "Червените ризи" издържат на изтезания, затвор, обезобразяване на полови органи, сексуално насилие и убийства.

И не отвръщат на удара. В крайна сметка британците се предават.

Сред доброволците на борда на корабите от насочилата се към Газа флотилия вероятно е имало и някои турски ислямисти, съчувстващи на Хамас, някои от които очевидно са отвръщали на удара от израелските командоси. Не точно действия на напълно посветили се на ненасилие протестиращи...

Но насилственото и безпрецедентно почти пълно заклеймяване на израелския щурм превърна тази кампания в нещо наистина много необичайно. Девет активисти бяха убити на борда на кораба "Мави Мармара" - и смъртта им породи съчувствие там, където безбройните самоубийствени атентати доведоха единствено до заклеймяване.

Може би лидерите на Хамас в Газа ще погледнат към морето, ще видят призрака на "Мави Мармара" - и ще осъзнаят, че имат много по-силно оръжие от която и да от ракетите в техния арсенал... 

 

Най-четените