В близките дни САЩ и още няколко страни ще вземат решение дали да започнат военна кампания срещу Сирия. Резултатите от това решение ще засегнат не само приближените на Башар ал-Асад, но и войниците в бункери, казарми и други обекти из страната.
За разлика от лидерите на режима, те ще са директно изложени на ракетния дъжд, който се очертава над Сирия. Те и ще са неговите основни жертви, тъй като върхушката навярно ще прекара цялата военна операция дълбоко под земята.
За повечето от наборните войници в Сирия, службата е брутална присъда с неизвестна продължителност. Действително, във въоръжените сили на правителството има хора, които вярват в Асад и са убедени, че победата над бунтовниците трябва да дойде без значение от средствата. Повечето обаче не са привърженици на режима и просто следват заповеди, за да оцелеят.
Изправени пред сигурно смъртно наказание при дезертиране и репресии срещу семействата им, много войници се оказват в кошмарната ситуация да избират между това да извършат военно престъпление или да бъдат убити. Оправданието „изпълнявахме заповеди" има своите морални ограничения, но не можем и да смятаме, че армията на Асад представлява една аморфна маса.
Повечето дезертьори сега живеят в бежански лагери, белязани за цял живот от зверствата, разиграли се пред очите им. Никой не им съчувства, а и никой не знае колко хиляди мъже в разцвета на силите си не са успели да избягат от наказателните отряди, съставени от лоялни на режима младши офицери.
Надолу ще прочетете разказа на сержант от сирийската армия, който попада в затвора заради неподчинение на заповед да се стреля по цивилни, бяга от властите и напуска Сирия. Говорих с мъжа, когото ще наричам Хеен, в лагер в Северен Ирак.
Никой не очакваше
Никой не смяташе, че в възможно да се случи нещо подобно в Сирия. Когато положих клетва в казармата през 2010 г., смятах, че ще прекарам две години на служба, без да се случи каквото и да било. Всички казваха, че ще там е лошо, че ще те удрят и обиждат, но можеш да го издържиш. Не смятах, че някога ще видя война.
Преди това бях работил като готвач в Забадани, в посещаваната от туристи долина Рииф Дамашк, близо до Ливан. Всякакви хора идваха - от страните на Персийския залив, ливанци, даже европейци. Планините са много красиви.
След 6 месеца начална подготовка в Кхан Аш Шайх, бяха произведен в чин сержант и ме направиха командир на отделение, окомплектовано с БМП. Командвах 14 редници в моята част - всичките бяха млади араби-сунити. Кюрдите като мен обикновено не стават сержанти. В нашата рота имаше 16 отделения като моето. Нямаше лейтенанти, само подофицери, които помагаха на капитана.
Той ни имаше силен глас и беше силна личност - алевит, като повечето други офицери. Никога не звучеше разколебан по отношение на това, което трябваше да правим в Дара'а. След като получеше заповеди от полковника, той имаше пълна свобода да прави каквото иска в района, който ни беше поверен - арести, рейдове, стрелба, разрушаване на сгради.
Нашата част беше изпратена в Дара'а, след като протестите започнаха през март 2011 г. и нашият район беше в центъра на проблемите, защото включваше джамията „Умари". Ние нямахме база, затова използвахме едно начално училище. В началото не се страхувахме от атаки, трябваше просто да се справим с протестите. Мислехме си, че ще останем за няколко седмици и нещата ще се успокоят.
Нито дума
Когато пристигнахме в Дара'а ни заповядаха никога да не говорим с цивилни. Нито по време на арест, нито при разпръскване на протест, нито при патрул. Щяха да ни пребият и пратят в затвора, ако ни видят да си говорим с местните.
На няколко пъти ни казваха, че протестите се подклаждат от чужденци, подпомагани от САЩ и западните сили с цел да дестабилизират страната; повечето демонстранти даже не били сирийци, а иранци, афганистанци, американци и пакистанци. С времето стана ясно, че това не е вярно и звучи безумно, но не можехме да го обсъждаме. Повечето просто приеха, че чужденците стоят зад протеста.
В началото стриктно ни беше забранено да стреляме и офицерите много внимаваха да не се стига до сблъсъци. Просто идвахме и обграждахме хората с надеждата, че демонстрацията на сила ще ги убеди да си тръгнат. Почти всички протести започваха след петъчната молитва в джамията - тогава всички мъже от околността се събират на едно място.
С всеки следващ петък, протестите ставаха все по-големи. Вече не можехме да разпръскваме демонстрантите и се наложи да стреляме над тълпата или по сградите наоколо. Когато и това не свърши работа, капитанът ми нареди да стрелям с оръдието по сграда близо до протестиращите. Въпреки това, не бяхме убили никого до април.
Първите жертви
Чухме, че протестиращите късат плакати на Асад, не знам къде, и полковникът изпадна в ярост. Помня онзи петъчен протест пред „Умари"... в началото стреляхме над главите на протестиращите. След това полковникът дойде при нашата позиция и каза на капитана да стреляме по тълпата.
Аз първи открих огън с моята карабина. Войниците ми изстреляха по една или две серии по демонстрантите. Помня, че денят беше слънчев. 10 минути, след като започнахме, улиците бяха пусти. След малко, хората започнаха внимателно да излизат, за да издърпат телата. Помня труповете по улиците. После ни казаха, че осемте човека, които сме убили, са били чужденци. Вярвахме им.
В отделението ми беше трудно да се оправям с войниците ми. Те бяха сунити, но идваха от племена в Раках, които са приближени на режима. Някои от тях имаха записи на речите на Асад и песни в негова възхвала на телефоните си, слушаха ги непрекъснато. Те чакаха протестите, а най-лошият сред войниците хващаше картечницата с думите: „Идвайте по-бързо, за да ви започвам!".
Повечето не бяха чак такива, но трябваше да се държиш, все едно си привърженик на правителството. Докато разстрелвахме протест след протест и убивахме нови и нови хора, забелязах, че има петима войници от частта, за които тези убийства са грешка. Някои от тях питаха защо е нужно да откриваме огън, макар после и те да го правеха.
Може и да имаше още като тях, но за тези петима бях сигурен. Дискретно им казах при заповед да се стреля „на месо", да се целят близо до хората - така никой няма да забележи, че не са се подчинили. Един от войниците ми псуваше, докато стреля и явно му харесваше да убива - трябваше да бъда много внимателен около него и тези като него.
Ежедневие и еженощие
Прекарвахме времето си или на кръстовището, което охранявахме с БМП-то, или в училището. През лятото беше много горещо и нямаше никакъв начин да се спи през деня. Имаше мивки и тоалетни, но въпреки това условията бяха доста мизерни.
Рядко говорех с родителите ми по телефона, а и разговорите бяха трудни. Всички знаеха, че правителството може да подслушва и затова трябваше да си подбираме думите. Майка ми и баща ми бяха много притеснени за мен. Баща ми използваше закодиран език, за да ми каже, че са притеснени от това, че върша лоши неща и съм станал част от ужасите, които армията е извършила.
Опитвах се да го успокоя, но след време започнах много да се ядосвам. Не можех да му обясня колко невъзможни са за мен нещата в този момент. Те не ме разбираха, а и не можех да им обясня по телефона.
Учебната година официално приключи през юли, но учениците спряха да идват през април, когато започна обсадата. Бяхме наложили стриктен комендантски час и, тъй като нямахме право да говорим с местните, заповядвахме на хората през високоговорители. Само жени и деца можеха да излизат от домовете между 17:00 и 19:00 часа, за да пазаруват. Всеки по улицата биваше застрелван и Дара'а стана град-призрак.
Един от войниците ми беше ранен, докато бях там. Една нощ, докато бяхме на позиция извън бронетранспортьора, някой хвърли по нас граната от близка сграда. Един от нашите пострада от шрапнел, но оцеля. Повечето сражения бяха по тъмно. Обстрелваха ни с минохвъргачки и гранатомети, но не бяха особено точни. На частите им беше забранено да поддържат връзка и приятелският огън беше често явление. От него загинаха 20 войници.
Чудовища насила
Когато служиш в Сирия, никой не бива да си мисли, че си религиозен, за да не те заподозрат във връзки с протестиращите. Никой не се моли, никой не пости на Рамадан, никой няма Коран. По-късно, когато бях в затвора, мъчителите ми казаха: „Закълни се в нас! Ние сме твоите богове тук!".
Насърчаваха ни да се гаврим с хората, даже когато нямаше никакъв смисъл да го правим. Събрахме 2000 мотора от улиците и ги унищожихме. Минах през част от тях с машината ми. Крадяхме каквото си искаме от магазините. Моите войници най-много си падаха по цигарите Marlboro. Един път ни заповядаха да „влезем" с бронтеранспортьора през витрините на чисто нов супермаркет. В друг случай ни казаха да стреляме по водните резервоари върху жилищна сграда.
Когато положението се влоши през лятото, хората вече не се престрашаваха да събират телата на убитите от улиците. Миризмата бързо се разнасяше. Имаше специално подразделение, което трябваше да събира труповете - те носеха военни униформи и се движеха в пикапи „Тойота" със знаците на военната полиция. Нямахме право да говорим и с тях, но знаехме, че стадионът се е превърнал в полева морга с множество фризери.
През август арестувахме всеки млад мъж, който ни попадне - без значение дали е издирван, или не. През нощта щурмувахме къщи с агенти от разузнаването. Имаше голям автобус „Тойота" с покрити прозорци за арестантите. Домовете бяха пълни със съпруги и дъщери, които крещяха и плачеха, когато влизахме. Ако мъжете си бяха вкъщи, те или се криеха, или бягаха. Бегълците директно застрелвахме.
Най-често момчетата и мъжете се криеха под легла, стълбища и в шкафове. Почти никой не се предаваше, защото знаеше какво следва. Слагаха им превръзки на очите, връзваха ги и ги караха към стадиона.
Сцените започнаха да ме влудяват. В автобусите мъжете крещяха и плачеха. Трябваше да ги пребиваме. Представях си какво би станало, ако някой така влезе в дома на родителите ми и ме изкара от там по този начин. Нямахме право да говорим за това, което вършим, но беше ясно, че някои вярват в това, което правим, а други - не.
Арестът
Стана през ноември. Беше петък и видяхме група от 30 мъже да излиза от джамията, някои от тях имаха пистолети. Когато заповедта за огън дойде, казах на петимата ми доверени войници да стрелят над хората. Капитанът беше наблизо и видя какво правят. По-късно през същия ден ги арестуваха и отведоха. Не ни казаха защо.
Измъчвали ги три дни в затвора и един от тях признал, че съм им казал да не стрелят по хората. Тогава дойдоха и за мен.
Вече бях ходил до затвора, където ме отведоха - ниска сграда с два етажа над земята и два под. След първоначалния побой, бях отведен за разпит с вързани очи. Превръзката беше зле сложена и виждах какво се случва. Разпитът се водеше от едър мъж с цивилни дрехи. Косата му беше боядисана и имаше гъст мустак. По диалекта му личеше, че е алевит. Говореше спокойно.
Отрекох да съм нареждал на хората си да не стрелят и той излезе. След шест часа ме заведоха в килия, където завързаха ръцете ми за тръба близо до тавана и ме оставиха да вися така за може би 5 дни - не знам точно. Болката беше невероятна. Когато припадах, веднага изливаха върху мен кофа студена вода. Когато ме свалиха, веднага подписах самопризнанията си.
В мазето
Прекарах два месеца в подземнието на затвора. Там беше толкова пренаселено, че можеше само да седиш или да стоиш прав. Имаше както военни, така и цивилни. Имахме само по едно одеяло, което не вършеше никаква работа в студа. Завъдиха се насекоми, които ни влудяваха. Храната беше полусурова и имахме само по 5 минути, за да я изядем. Много затворници се разболяваха, един с отворена огнестрелна рана получи инфекция. Понякога през нощта чувах викове от другите отделения, сякаш някой там е полудял.
На всеки десет дни ни разпитваха и измъчваха отново. Това продължаваше по около 5 часа, но в стаята нямаше нито прозорец, нито часовник, така че е трудно да се прецени.
През януари най-накрая ме прехвърлиха в нормален затвор в Сайд Ная по обвинения в неподчинение, обида на президента и участие в протестна група. Условията тук бяха по-добри, но не с много. Периодично охранителите ни пребиваха с пръчки. Всички трябваше да приклекнем с лице към стената. Ако някой не беше застанал както трябва или се обърнеше, те го биеха.
На свобода
Не съм запознат с обстоятелствата, но семейството на един от петимата ми войници нае адвокат, който ни измъкна. Той ми дойде на свиждане и каза да се придържам към версията, че самопризнанията ми са изтръгнати чрез мъчения - ако всички твърдим това, ще ни освободят и ще ни върнат на фронта.
Така и направих и остана само по-леко обвинение, което позволява да бъда на свобода, докато тече процесът. След няколко дни щях да разбера дали се връщам в затвора или в частта си и не бях сигурен кое е по-страшно. Върнах се в квартала в Дамаск, където бях живял преди.
Знаех, че не мога да се върна в армията и се свързах с приятел, който работеше в администрацията. Той ми направи фалшив открит лист, с която стигнах през многото контролни пунктове до Камашли. Там се срещнах с чичо ми, който знаеше как да се промъкне в Ирак. Той ме докара до границата, откъдето поех пеша и кюрдските войници ме прехвърлиха в бежанския лагер.
