Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Лъжат цел свет тия селяндури с тракторите!

Пътуваме от София към Кулата-Промахон, за да видим докъде и докога стига инатът на хората от нашата страна на границата.
Снимка: Getty Images
Пътуваме от София към Кулата-Промахон, за да видим докъде и докога стига инатът на хората от нашата страна на границата.

Едни пътуват, за да идат на работа, други - за да идат на почивка. Има и такива, за които пътуването е работа. Част от тях наричаме тираджии - шофьори на огромните камиони, които правят от света единен пазар. Тъкмо тези хора и техните работодатели сториха така, че главната роля в драмата "Блокада" не се оказа резервирана само за гръцки фермери. В отговор на гръцката блокада, неподдаваща се на регулация и договорки досега, от българска страна също блокираха границата.

Пътуваме от София към Кулата-Промахон, за да видим докъде и докога стига инатът на хората от нашата страна на границата.

Още на стотина километра от Кулата тук-там забелязваме групи от тирове, запълнили паркинги и отбивки край пътя. Самият път не е особено натоварен - новините за блокадите карат всички ония, които пътуват за развлечение, да потърсят други дестинации или да си стоят вкъщи. При Старо село, Благоевград, Сандански - навсякъде има камиони, край които се суетят угрижени хора. Дъждовната привечер не е най-хубавото време за променади с ръце на кръста, но тъкмо с това се занимават, при това с особено бавен ритъм, живеещите около тези временни лагери на колела.

Те са вече навикнали на внимание.

Когато на шест-седем километра от границата започваме да пътуваме край огромната змия от тирове, то ни прави впечатление нейната неподвижност. Змията лежи, без да мърда, през двеста-триста метра, като някакъв вид нервен ганглий на самосъхранението, си е оставила луфт от по десет-петнайсет метра. Там няма камиони, а или масички с по трима-четирима омръзнали си вече събеседници по неволя, или просто празно място, из което някои ходи напред-назад, или пък няма съвсем нищо - малка дупка в змията, запазена за оперативни маневри...

На едно такова място трима души са се подпрели на мантинелата, пушат. Говоря им на български, те ми отговорят на руско-полски-български. Това са Кщищоф, Богдан и Славек - всички от полския Краков.

- От колко време сте тука? - питам.

- От понеделник - отвръщат.

И на свой ме питат:

-Греция што-то хочет, Булгария што-то хочет. Ми не греки, ми не болгари, ми хтели тилки работу делат! А не можем! Скажите нам, когда уедем?

Аз не мога да им кажа. Питам ги дали са зли от забавянето. Не, не са зли, обаче са тъжни.

- Нам не плотят, што стоим. Нам плотят за рейс - съкрушава се Кщищоф. Пътува от Австрия за Солун, а Богдан е за Атина. Чувството, че губят пари и време, ги кара да гледат на произшествието с тъжен стоицизъм. Все пак са доволни на дребната грижа, която им оказват от нашия Червен кръст и от самоорганизираните клубове на превозвачите. Донесли са им хляб, вода; поляците изглеждат учудени от това, изглежда и него не са очаквали.

Не срещаме подобна толерантност у следващата група шофьори. Те са българи. Седят около малка масичка, боцкат от консерва, надигат половинлитрово шише с жълто-зеленикав цвят. Питам ги кой е виновен за ситуацията. Повечето отвръщат:

- Гърците са виновни! Правят ни на луди! Не е за първи път! - Следва твърде цветиста псувня, за да й намерим печатен еквивалент.

Стоян обаче не мисли така, той твърди, че гърците са умни и знаят какво правят, освен това са по-единни от нас и ще си постигнат целите, а ние пак ще останем минати. Ако сме хора на място, то не трябва да им ходим като туристи да си даваме парите там, а да направим бойкот лятото. Думите му на подкрепа за гърците обаче не срещат одобрение у другарите му. Личи, че са водили дълги спорове, и той е в малцинство, а аргументите им са достатъчно втръснали вече, за да имат ищах да ги чуят още веднъж. Що се отнася до благодарността към поддръжката на нашата блокада отстрани, нашите поразително се отличават от поляците:

- За цел ден една кашкавалка и две половинки хлеб са дали! Немаме правителство, нищо немаме! Винетки искат дневни, а като ги платим, що не осигуряват път, а? Не им щем кашкавалките, нищо не им щем!

Другият е по-краен:

-Тука ме черпи, а вкъщи ме клеца! Не може да се оправи ни с наши, ни с чужди! Мамичката му и власт! - неопределено отправя закани Евлоги.

- И нищо не дават, от Червения кръст, от посолството - една вода да дадат, и дигат фукня до небето - да знаете, че ние сме ви я дали! Мамичката им чиновническа! Нищо не дават! Ако не са хората от Сандански, да сме измрели от глад!

-Тука сме не шофьори, а пазачи, не смееш да оставиш стоката, може да откраднат всичко - оплаква се Стоян. Отваря камиона да му видим стоката. Разправя за вмирисани камиони с риба, за гниещи тирове с плодове и зеленчуци. Ругае и мръсотията наоколо - всичко е осрано и опикано, гледай в шанеца какъв боклучарник е!

За 200-300 лева на курс, който обаче сега си стои все един, и за стока от 15 000-20 000 лева в камиона, която трябва да пазиш, се усещат като в капан.

-Не ми се стои тука, пари харчим, а требва да печелим, дома имам малко детенце, до гуша ми дойде - изплаква огорчението си друг наш събеседник. Но на въпроса какво ще правят по-нататък, са категорични, че ще стоят, докато трябва. Имат чувство на солидарност с останалите, с организаторите на контраблокадата.

Изобщо се забелязва следният феномен - колкото повече напредваме към границата, толкова повече расте настроението срещу блокадата в Гърция и решимостта да не се отстъпва от наша страна. На самата граница има най-много хора. На скара цвърчат кюфтета и кебапчета, нисък мъж с плътен глас се нахвърля срещу смугъл тип, посягащ да си вземе от скарата:

- Пети път си зимаш, бре, мама ти циганска, а засрами се, бе! Одеве дойде, дадохме ти, пак дойде, пак ти дадохме, колко пъти ще се влачиш, бре! Айде гит!

Тънко ухилен, без да отвръща нищо, посегналият се отправя към друга скара на трийсетина метра. Събрани пред барикадата, петнайсетина души шумно дискутират:

- Нищо нема да им казвате и никой да не дава информация! Гърците лъжат, че те пускат, а че ние държим границата! Лъжат цел свет тия селяндури с тракторите!

Малко по-наблизо има друга група, особено активно ръкомаха млад българин с пронизващ поглед и нарастващо към по-високо каданс в края на фразата:

- Цел месец ни е-ват тие трактористи, що не блокират през април, а! Що не блокират, като почне сеитба, а? Сега ни бъркат у джоба, сека година е така, ке ги изтрепам вече, верицата им тарикатска! Калашник да имах, ке ги опраам сичките!

Другите го гледат с леко неудобство, но не се обаждат. Нито го репликират, нито опонират.

Или му имат страха, или мислят като него, или и двете. Каквото и да е, усилва впечатлението за все по-нетърпим дефицит на глобалния хуманизъм край българо-гръцката граница, мислим ние. За икономиката да не говорим.

Текстът е публикуван във в. "Сега".

 

Най-четените