"Ако трябва да бъда честен, мен от французите ме е най-страх” - Tеодор Салпаров.
Няма никакво съмнение, че този епиграф е най-подходящото начало на следващите редове, посветени на българския национален отбор по волейбол. Всъщност, важно е да отбележа, че съвсем малко смелост не ми достига, за да нарека този цитат от либерото ни Теодор Салпаров епитаф.
Прав си, Теди. Напълно беше прав. С основание те беше страх от французите, които ни отнесоха като кьорав делфин шамандура.
Важно е обаче друго - дори и да те е страх, най-жалкото, което можеш да направиш, е да го изречеш публично. Тъжно е.
Тъжно е, че преди три години националният ни отбор победи същата тази Франция, класирайки се за Олимпийските игри в Лондон. Само че от този момент нататък България върви надолу и единствено надолу, а другите се развиват – французи, поляци, американци, да не говорим за иранците. А ние – ние се радвахме на четвърто място на Олимпиада и европейско, докато достигнем до дълбините на класирането на световното миналата година.
Сега отбори, на които бяхме равностойни до преди няколко години, ни правят на луди калинки.
Разбира се, можем да намерим оправдание. Поради контузии липсват Цветан Соколов, Тодор Скримов, Светослав Гоцев, Боян Йорданов, а Николай Учиков и, разбира се, суперзвездата Матей Казийски отказват да играят за националния отбор, превръщайки се в „национални предатели”.
Отказват, най-вероятно защото федерацията се справя прекрасно с администрирането на волейбола у нас – децата тренират в прекрасни условия, клубовете притежават финансова стабилност, първенството ни се доближава до най-добрите по света. Сарказъм на убийствена степен, искрено се надявам да сте усетили.
Само че оправданието е като задните части, всеки го има.
Чисто спортно-технически бяхме абсолютно несъстоятелни срещу французите, които ни превъзхождаха в абсолютно всички елементи на играта, но най-очеизвадна беше разликата в посрещане. Еднакви по сила и насочване сервиси бяха поемани перфектно от „петлите”, а Андрей Жеков гонеше топката из трибуните, ако въобще имаше физическата възможност да стигне до последната.
Тук ми се иска да отбележа няколко индивидуални момента от катастрофата, която ни представиха нашите в съботната вечер:
1. По всичко личи, че въпреки нелошата игра срещу Канада и Аржентина Владо Николов е събрал достатъчно точки за пенсия, за да напусне с високо вдигната глава. Атаката на капитана беше изключително неефективна, особено на първа линия. Няма смисъл да се мъчи повече – както себе си, така и всички фенове на играта.
2. Когато си мислиш нещо, много често то става. Когато го изречеш, още повече публично, това се отразява изцяло и безпрекословно. Мартинките на Теодор Салпаров трепереха и никой не може да ме убеди в обратното. В случая страх лозе не пази. Неприятно е играч с дългогодишен опит да бъде толкова абсурден на игралното поле.
3. Въпрос, изпълнен с чудовищен мистицизъм и доближаващ по чудоватост примерно до най-чудоватите теории на Стивън Хокинг, е: „Какво прави Станислав Петков в националния отбор по волейбол на България?”
Този въпрос, мисля, е неотговаряем. За сметка на волейболиста на румънския Томис (може би тук се крие разковничето – там треньор е Мартин Стоев) извън състава остана Валентин Братоев, който показа страхотно израстване на Европейските игри в Баку и който превъзхожда Балки (бел. авт. прякорът на Петков) във всички мислими, а може би и немислими игрови елементи. Ако проблемът на Вальо е дисциплинарен, то това е проблем не само на играча, но и на треньора. А последният явно няма желание да го реши.
4. В два от трите гейма срещу французите не се появи Владислав Иванов – либерото, което бе записано като полеви играч за финалите във Варна. С оглед трагичното посрещане нямаше нищо по-логично от това той да влиза в задно поле, но това се случи едва в третата част. Защо тогава на треньора му трябваха три либера?
5. Време е Пламен Константинов да бъде по-смел при решенията си, в този мач те бяха диктувани от необяснима страхливост. Въпреки тотално неадекватната игра на Владо Николов – той не бе заменен нито за секунда. Същото важи и за разпределителя Андрей Жеков. Да, с оглед посрещането Андрей се справи прилично и не смятам, че носи каквато и да е вина, но когато цялата ти игра „вони на умряло”, няма по-нормален ход от този да смениш плеймейкъра си. Още повече, че през сезона в Световната лига Любо Агонцев показа, че може да разпределя играта по чудесен начин и използваше всяко свое включване по възможно най-добрия начин – висок процент игра в центъра и може би най-важното с оглед разсеяното посрещане – бързо придвижване по игрището.
Слагам точката тук, защото ако продължа – ще е до безкрай.
Да речем, може да се коментира треньорската психология или нормално ли е да крещиш на играчите си „Гледай ме като ти говоря...” в момент, в който мачът дори не е преполовен - въпреки кратката му дължина.
De mortius nil nisi bene*. Защото днес Франция извади нож на умряло куче.
* За мъртвите или добро, или нищо. (лат.)
