Въпросът "Защо наркотиците са незаконни?", естествено, е изначално сбъркан. Той самият илюстрира основен парадокс в законите за наркотичните вещества по света. Някои наркотици - от типа на алкохола, кофеина и никотина - са законни, докато други - примерно канабисът, кокаинът и опиумът - не са.
Не винаги обаче е било така.
През XIX век екстракти от тези три сега незаконни наркотика са били напълно законни поне във Великобритания и са се продавали в аптеки и дори в обикновени магазини.
Лекарят на кралица Виктория е бил голям поддръжник на тинктурата от канабис и според някои източници кралицата я е използвала за преодоляване на болките от менструалния цикъл и раждането.
Сега канабисът е забранен дори за хора с тежки физически спазми и болки от неврологични болести и рак.
Защо?
Истината е доста неприятна и произлиза от периода на забраната на алкохола в САЩ през 20-те години на миналия век.
Законът е въведен като средство за ограничаване на вредите от алкохола, приеман (съвсем основателно) за наркотик, който сериозно вреди на семействата и децата.
Но търсенето от американците на алкохол не намалява през онези години - и това поражда огромен ръст на търговията с контрабанден алкохол в незаконни барове, които на свой ред пък насърчават възхода на мафията и други престъпни организации.
За да се бори с това, американското правителство създава специална армия от служители на реда, под ръководството на Хари Анслингър - прочута още като армията на "недосегаемите".
Прилагащите закона масово започват да бъдат възхвалявани от пресата и това донася на Анслингър национална слава.
Когато обаче общественото недоволство от престъпленията и социалните вреди, причинени от забраната на алкохола, довежда до отмяната на сухия режим, Анслингър разбира, че постът му е изложен на заплаха.
За да продължи да поддържа армията си от "борци срещу дрогата", той създава нова наркотична заплаха: канабиса, който той нарича "марихуана", за да му придаде по-мексиканско звучене.
Анслингър работи с вестникарския магнат Уилям Рандолф Хърст, за да предизвика истерия около ефекта от канабиса върху американските младежи и обявява, че страната е в опасност от инвазия на пушещи марихуана мексиканци, които бият и изнасилват бели жени.
Последвалата обществена тревога довежда до забраната на този наркотик.
Оттогава САЩ налагат позиция срещу канабиса и на другите западни държави - и в крайна сметка тази забрана бива наложена и на целия свят чрез първата конвенция на ООН за наркотиците през 1961 година.
Този процес на очерняне на наркотиците чрез всяване на страх от "другите хора", които ги използват, се превръща в трайна тема в политиката по въпросите на дрогата.
Цветнокожите американци биват стигматизирани заради употребата на хероин през 50-те години.
През 60-те обвиненията отнасят хипитата заради психеделичните вещества. Всъщност "децата на цветята" са на прицел не толкова заради дрогата, а защото са против войната във Виетнам.
През 70-те години отново е ред за "опозоряване" на цветнокожите американци, които използват крек, така че наказанията за притежание на крек са 100 пъти по-големи от тези за кокаин на прах, въпреки почти напълно идентичната им фармакология.
После се появяват метамфетамините и мишена стават "бедните бели".
Великобритания и Европа като цяло следват примера на САЩ по отношение на канабиса, хероина и психеделичните дроги, и са първи в света в заклеймяването на MDMA (екстази).
Във Великобритания стартира кампания на омраза срещу държащите се "различно" младежи, активно разпалвана от дясната преса.
Както и при предишните кампании, предразсъдъците се крият зад завесата на фалшива загриженост за здравето на обществото.
Кампанията е толкова ефективна, че довежда до забрана на MDMA и рейв партитата. Това се случва, въпреки че полицията в Обединеното кралство като цяло няма проблеми с потребителите на MDMA, тъй като те са дружелюбни - за разлика от консумиращите алкохол на публични места.
От залеза на екстазито наблюдаваме възхода и упадъка на няколко алтернативни средства за наркотично опиянение, най-вече мефедрона.
Той бе забранен след ожесточена медийна кампания, въпреки липсата на доказателства за смъртни случаи - и без особени опити пълноценно да се оцени степента му на вредност.
Впоследствие бе установено, че той спасява повече животи, отколкото отнема, защото толкова много хора са преминали от кокаин и амфетамини към мефедрон, че смъртните случаи от тези по-токсични стимуланти са намалели с до 40%.
От забраната на мефедрона през 2010 година, смъртните случаи от кокаин отново се увеличиха и сега надминават нивата отпреди появяването на мефедрона.
Докато младежите се стремят да намерят законни начини да изпитат променено съзнание, без да се излагат на токсичността и пристрастяването на алкохола или опасността от досие в полицията, пресата на свой ред се стреми да предизвика забраната и на тези начини за дрогиране.
Политиците охотно съучастват, тъй като зависят от тези вестници, които младежите ненавиждат, защото осъзнават, че употребяващите наркотици граждани са по-ненадеждните гласоподаватели в сравнение с боящите се от дрогата възрастни.
Вече се намираме в сюрреалистичен нов свят, в който правителството чрез нов закон за психоактивните субстанции решава да забрани продажбата и на каквито и да е лекарства с психоактивни свойства, както известни в до момента, така и бъдещи такива.
Атаката срещу азотния окис напирмер е сред най-странните проявления на тази нова политика, тъй като този газ се използва за обезболяване при раждане и следоперативно лечение, при това от повече от 100 години - с минимални доказателства за причинена вреда.
И все пак, когато няколко футболисти от Премиършип бяха заснети да вдишват азотен окис, той изведнъж се превърна в заплаха за общественото здраве.
В типичния си стил на поведение, пресата го прекръсти на "хипи крек", за да плаши хората - кое би било по-плашещо за по-възрастните читатели от инвазия от хипита, дрогирани с крек?
На практика ефектът от азотния окис по нищо не прилича на крека и никое самоуважаващо се хипи никога не би го използвало.
Но все пак изглежда, че и азотният окис ще бъде забранен заедно с всякакви други променящи съзнанието субстанции, които не са изключени от обхвата на закона.
Законът за психоактивните субстанции е най-потисническият такъв, контролиращ моралното поведение, от Указа за върховенството от 1558, който забранява практикуването на католическа вяра.
И двата закона са базирани на морално превъзходство, което определя, че държавата има последната дума за приемливите действия и вярвания на хората, дори и те да не засягат и да не вредят на други хора.
Още по-лошото е, че този закон няма да проработи - примерът на други държави като Полша и Ирландия, които опитаха да въведат подобни тотални забрани, показва нарастване на смъртните случаи, тъй като хората се връщат към други незаконни наркотици като кокаин и хероин.
Нещо повече, това може сериозно да попречи на научните изследвания на психичните заболявания, една от малкото области, в които Великобритания все още е водеща сила.
Но пък нима някой се вълнува от последиците от такива закони, щом полицията и пресата са доволни?
И така, краткият отговор на въпроса "Защо (някои) наркотици са незаконни?" е прост.
Това е така, защото издателите на влиятелни вестници и политиците желаят да бъде така.
Те приемат забраната на наркотиците като сериозно признание за успех и почести. А зад гърба им, алкохолната индустрия продължава тайно да се противопоставя на всичко, което би оспорило монопола й в развлекателните наркотични вещества.
Това обаче е съвсем отделна тема.
