Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Адът – това са самозаблудите

"Мираж" или защо не можем да спасим човек от самия него Снимка: Colibri
"Мираж" или защо не можем да спасим човек от самия него

Неочаквана среща, импулсивно решение... и ето че съдбата поема напред безконтролно, със своя собствена интригуваща инерция.

Ако сте чели „Пет дни", „Моментът" и „Специални връзки", знаете, че Дъглас Кенеди няма равен в умението да насища любовни връзки със съспенс. Без да ги превръща в евтини трилъри. Прави го толкова ловко и естествено, сякаш историите се пишат сами.

„Мираж" е не по-малко обсебващ роман за илюзиите и предателството, за превратностите на съдбата и неизтощимия инстинкт за оцеляване.

Пол и Робин са женени от три години. Той е талантлив художник, затънал в дългове, тя е широко скроен счетоводител с разграфено ежедневие. (Често сме привличани от черти, съвършено противоположни на природата ни.) Излишно е да казваме, че Робин обслужва и неговите сметки. Тя е игнорирала всички предупредителни признаци за хазартната му натура, защото другите му качества я умиляват.

„Мираж" започва в самолета - двамата решават да заминат за Мароко. Идеята за това приключение е негова, а решението е взето, след като е обявил, че загърбва безразсъдното харчене. Макар да са заедно отскоро, двамата искат дете.

Но животът им скоро заприличва на къща от карти.

Пол внезапно изчезва, а Робин се оказва заподозряна в полицейското разследване. В издирване на „одухотворения" си мъж тя понася неописуеми кошмари в сърцето на нищото. С цялата си прозорливост и бдителност Робин не е успяла да надуши първата голяма измама на Пол. Прегърнала здраво бохемския му чар, романтиката и „халюциногенния секс", тя не подлага на съмнение декларациите му за интимно обвързване. А мъж, който иска да има дете, не си прави вазектомия, нали?

„Как аз, свръхрационалната и организираната, избирах мъже, които вярвах, че мога да спася от импулса им за самоунищожение - нещо, което не бях успяла да постигна с татко. Търсенето на любов - особено когато то е възпрепятствано от родител - може да доведе до какви ли не двусмислени умозаключения. Не се ли бях движила през живота с очакването, че ще ме предадат? И защо, когато опираше до сериозно обвързване, каквото е бракът, бях избирала индивиди, за които инстинктивно знаех, че няма да са способни да ми дадат стабилността, от която бях лишена и като дете?"

Дъглас Кенеди винаги се е вълнувал от теми като личностната идентификация и самозаблудите, моралните дилеми и крехкостта на решенията ни. Хаосът, фрустрацията и духовната нищета на модерния свят също са обект на вниманието му.

Той е автор на дузина романи, преведени на над 20 езика и реализирани в тираж от над 14 милиона екземпляра. Жанровата им специфика примирява изискванията на ценителите на „висока литература" с вкуса на читателите, жадни за интелигентни трилъри.

Кинематографичността им също не остава незабелязана. „Живот назаем" получава своята успешна киноадаптация (като „Човекът, който искаше да живее живота си") под режисурата на Ерик Лартиго. Филмът с Ромен Дюри и Катрин Деньов сполучливо отразява напрегнатата атмосфера на книгата, макар да е критикуван заради откровено парижката си интерпретация.

Със способността си да пише увлекателно и същевременно разтърсващо за необятната самота и безизходица на съвременния човек, с усета си за абсурдното, обогатен от ирония и умело боравене с езика, Дъглас Кенеди гради сюжети, в които действието препуска шеметно, а характерите са плътни и достоверни, многопластови и психологически обосновани.

Почитан от французите, американският писател е носител на най-високото професионално отличие в страната - Кавалер на Ордена на литературата и изкуството. През 2009 г. получава и голямата награда на престижния вестник „Фигаро".

„Мираж" се чете с широко отворени очи, а най-непредвидимият обрат ни се сервира като десерт, докато текат „финалните надписи".

Прокрадва се ирония, а също и намек, че не можеш да спасиш някого от самия него, освен ако не зачеркнеш собственото си щастие. Основанията да бъдем щастливи винаги започват от самите нас. А единственият начин да продължиш напред след голяма болка, е да се упражняваш в сила на духа. Да се концентрираш върху „косвената красота", както се казваше в един нашумял филм.

 

Най-четените