Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Седем важни забрани

По-малко татуировки, по-добре
По-малко татуировки, по-добре

Ако имаше панацея, досега да е приложена. Но родният футбол може да бъде излекуван и вдигнат на крака поне отчасти, ако със здрав разум го изчистим от излишното подражание. Или поне да придобие малко по-сериозен вид. Мнозина в него действат на принципа за жабата и подковавания вол, което води до недоразумения, но не и подобрения на качеството. Ето някои предложения за нещата, които трябва да забраним с декрет във футбола ни.

Ръкави. Не става дума за фланелки с дълъг ръкав в зимните месеци, а за татуираните от рамото до китката ръце а ла Благой Георгиев, Ники Михайлов, Валери Божинов, Иван Бандаловски или Христо Йовов. Когато човек излезе на терена срещу Мартин Шкъртел, Серхио Рамос или Уейн Рууни, той разбира смисъла на татуираните им тела поне във футбола - те са вождове, лидери, готови да пият бавно кръвта ти, докато резултатът набъбва в полза на отборите им. Благо и Божинката нямат такъв ефект върху съперниците и страховито татуираните им тела са леко смешни, поне на терена. Но са отлично оръжие за модните списания. Много повече хора могат да изброят какви са татусите на Благо, отколкото головете му за националния отбор и Терек. Да забраним на българските играчи да се татуират, че има опасност да съсипят от смях съперниците!

Twitter. Това вече заплашва да излезе извън контрол. Когато с радост спираш телевизора след Локомотив (София) - Левски, например, те започват да извират от многобройните сайтове и агенции. Но най-лошото е, че все повече се заразяват от Рууни, Оуен и Суарес, та започнаха да коментират и в Twitter и Facebook. Разбира се, въпрос на време е да почнат да показват там и снимки от съблекалнята, както и от някой бар предната вечер. Това е опасна тенденция, която трябва да пресечем овреме. Преди да сме започнали да се смеем на граматически конфузии и да можем да разучим цялата дискография на новия албум на Камелия от "туит"-овете на някой нападател на Локо (Пловдив).

11 на 11. Нужно е да се забранят интервюта с играчите в първия час след двубоите. Наложително! Защото иначе рискуваме хиляди да посегнат към тъпи бръснарски ножчета и да опитат самоубийство, слушайки клишетата на играчите. Ето класики от Крум Бибишков, минути след победата на Миньор над Левски на „Герена": „Бяхме разучили добре силните и слаби страни на съперника ... Дадохме не 100, а 120 процента... казахме си в съблекалнята, че сме 11 на 11, от какво да ни е страх..."

От другата страна вратарят Пламен Илиев рони с онзи особен поглед на виновност: „Трябва да вдигнем главите... нямам обяснение... жалко за феновете... малшанс... ще си направим изводите... нищо не е загубено..." Стига! Това трябва да се прекрати.

Дъвките. През 90-те години в датския отбор играеше един фантастичен футболист на име Флеминг Поулсен. Това вероятно е първият индивид, който изглежда така, сякаш е роден с дъвка в устата. Никога не спираше да дъвче и някак си му отиваше. Подобен е случаят със сър Алекс Фъргюсън. Но дъвченето в напечен мач е като огромна табела „Мен не ме грее" над главата на играча. Така изглежда поне. А и в бавното темпо на родните двубои, дъвченето е опасна работа. Едно по-здраво единоборство ще се случи и може да се стигне до гълтане на символа на непукизма и задавяне с непредвидими последици...

Вратарската ярост. Това е забележително - головете не просто биват отбелязвани, те винаги са нечия чужда вина. Виждали сте го, нали? Топката е във вратата, а човекът с ръкавиците скача, крещи, рита топката на някъде и после слага онази особена гримаса, сякаш е предаден от целия свят, воглаве със защитниците си. Повторенията обаче показват, че носи немалка вина. Тъй като вратарите никога няма да се променят, решението е да забраним близките режисьорски  планове върху лицата им веднага след получен гол.

Вдигната ръка. Едно от най-досадните неща във футбола в наши дни, а в българското му изпълнение е направо нелепо. Вдигаш ръка или дори двете, преди да изпълниш корнер към мелето от играчи в наказателното поле. След което изритваш топката, тя попада точно в средата на мелето и бива лесно изчистена. Какъв е смисълът от вдигнатите ти ръце? В големите отбори те значат заучено изпълнение, но кога за последен път някой е видял такова по нашите терени?

Жаждата. Невероятно е как още при първото спиране на играта в мач от типа Видима Раковски - Славия повечето от 22-мата на терена накацват около тъчлинията и поемат сериозно количество вода и Isoton. Стига, не е сериозно да са ожаднели още при първия спринт. В продълженията на Челси - Наполи това изглежда напълно резонна картинка, но не и в Севлиево, в третата минута.

С тези важни корекции и забрани в наредбата „А" група няма да стане Висша лига. Но поне ще се намали елементът на присмехулно сравнение между двете първенства. Защото понякога той е по-силен от интригата в което и да е родно дерби.

 

Най-четените