Той чака жертвата си напразно цели три дни. Едва около 10 ч. сутринта на 12 октомври 1957 г. висок гологлав мъж слиза от трамвая. Убиецът сваля предпазителя от оръжето си, скрито в сгънат вестник. След това се промъква в сградата на Карлплац в Мюнхен, в която работи и Лев Ребет - ръководителят на украинското национално движение и главен редактор на анти-съветски вестник.
Качва се по стълбищата, като изпреварва с бърз ход Ребет. Когато се озовава на втория етаж, се обръща наобратно и тръгва надолу, като се изправя лице в лице с украинеца. Точно преди да се разминат, убиецът натиска спусък. С тих, мигновен звук от скритото му оръжие се изстрелва тънка струя с течност, която пръска в лицето жертвата на покушението. Във вестника е скрита тристепенна конструкция от метални тръби, изработени от лека метална сплав, които могат да изстрелват цианид.
Нападателят поема дъх за секунди, чупи ампула с противоотрова, изсипва я върху носната си кърпа и вдишва бързо изпаренията.
Лев Ребет умира на място, още на стълбищата. Когато го откриват, всичко изглежда така, сякаш е починал от сърдечен удар. С перфектното убийство Москва се отървава от поредния си противник.
Дори когато агентът на КГБ Богдан Сташински (известен още с псевдонимите си Йозеф Леман и Зигфрид Дрегер) бяга в Западен Берлин през 1961 г. и си признава за престъплението, никой не вярва на думите му.
Обясненията му са толкова фантастични, че приличат по-скоро на филмов сценарий. Убиецът се принуждава да докаже собствената си вина в детайли. При това - да убеди германците, че две години след ликвидирането на Лев Ребет е убил още един украински имигрант със специалния си пистолет, зареден с отрова.
Впечатляващите самопризнания на Сташински за пръв път хвърлят светлина върху практиките, които тайните служби използват. В пика на Студената война техническите екипи на КГБ и ЦРУ разработват най-разнообразни инструменти в помощ на агентите под прикрите.
Сред тях е и т.нар. български чадър - оръжието, с което се предполага, че е убит дисидентът Георги Марков в Лондон през септември 1978 г., скрит пневматичен механизъм, през който се изстрелват малки топчета с рицин.
Въображението на изобретателите-шпиони надминава далеч отвъд създаването на тайници в двойни подметки на обувките.
Много от старите помощни материали на агентите от 50-те и 60-те години продължават да работят и до днес, независимо, че изглеждат като реквизит от снимачната площадка на шпионски филм.
Сред тях има дори червило за устни, от което може да се изстреля сачма с диаметър 4.5 милиметра, предавател, маскиран като засъхнала тор, копчета за ръкавели с вграден компас. Привидно безобидна пътна чанта крие в дръжката си спусъка на скрит автомат. Помислено е дори за случаите, в които тайната мисия претърпи провал - съществуват рамки за очила, в чиито краища са скрити смъртоносни сачми с цианид, с които агентът да се самоубие, преди да го заловят.
Нерядко изобретателите и специалистите се оказват толкова въодушевени от собствените си творения, че ги превръщат в нещо като клоунада. С цялата си сериозност, ръководството на ЦРУ е планирало атентат срещу запаления гмуркач Фидел Кастро с помощта на огромен рапан, натъпкан с експлозиви.
За целта е трябвало миниподводница да закара рапана до Куба и да го постави в едно от местата, в които Кастро се гмурка. За да е сигурно, че лидерът на Революцията ще се доближи до точния рапан, е трябвало да го оцветят в необичайно ярки цветове. На фона на този "коварен план", опитите за взривяване на Кастро с пура-динамит или за ликвидирането му чрез неопрен, пропит с отрова от мухоморки, звучат почти реалистично.
Днес много от най-впечатляващите произведения на шпионското изкуство са изложени в специален музей във Вашингтон.
