На Балканите история и политика винаги са вървели ръка за ръка. Стане ли въпрос за миналото, комшийските отношения изчезват, за да излязат на преден план вековни вражди, спорове за погранични територии и караници за стари зверства. Причината за това е, че всяка от държавите на Балканите използва историята като средство за прокарване на политиката си.
Така ако за нас българите болезнен момент е масовата сърбизация на етническите българи в Западните покрайнини и Македония, за Сърбия спомените от времето на Първата Световна война и българската окупация в страната дават и днес поводи за националистически гняв.
Именно на тази тема е посветен и материал на Балканската мрежа за разследваща журналистика (BIRN), в който се представя новата книга на сръбския историк Милован Писари "На Балканския фронт: война и престъпления срещу гражданското население в Сърбия 1914-1918 г.".
В нея се разглеждат убийствата на цивилни граждани в Сърбия по време Първата световна война като в ролята на главния "злодей" в книгата е българската армия, окупирала кралството. Авторът смята темата за пренебрегвана както от сръбската, така и от европейската историография.
"Когато става въпрос за Първата световна война в Сърбия и Европа, историците се занимават предимно с военна, политическа и дипломатическа история - битки, причини за войната и политически споразумения. Единствената картина, която имаме в Европа за Първата световна война, е тази на войниците в окопите", обяснява Писари в интервю за BIRN.
Неговата книга е плод на докторската дисертация, която той пише на италиански, посветена на българските престъпления срещу сръбски цивилни по време на войната.
Но той също така посвещава части от книгата на други важни събития от Великата война, като например избухването на тиф, при който са убити около 70 000 цивилни граждани, отстъплението на сръбската армия през Албания, както и международните мирни конференции и въпроса за бежанците, 1912-13 Балкански войни и цивилни жертви от всички страни.
В труда си Писари твърди, че Първата балканска война, довела до упадъка на турската власт над Балканите, води и до насилие и кланета спрямо местното мюсюлманско население от страна на български, сръбски и гръцки войски, както и на партизани в региона. Втората балканска война, в която конфликтът между сърбите и гърците, от една страна, и българите, от друга, също вижда зверства, извършени от всички намесени страни.
Въпреки това основният фокус пада именно върху Първата световна война и най-вече върху цивилните жертви в Кралство Сърбия, части от което са под окупацията на България, която е една от Централните сили в конфликта, заедно с Германия, Австро-Унгария и Османската империя. Приблизително по същото време се извършват и тежки престъпления срещу цивилни лица в части от Сърбия, които са били под австро-унгарска окупация.
По време на войната България заема източната и южната част на Сърбия, две трети от Косово и част от Македония. Основната теза в книгата на Писари е, че българската армия има една основна цел - трайното анексиране на тези територии и българизация на местното сръбско население.
"Българската политика в Източна и Южна Сърбия и Македония е много добре организирана. Говорим за българизация, която прониква във всички сегменти на обществото: администрация, армия, църква и образование", каза той.
Затова и според неговата теза при навлизането на българските войски в Сърбия през 1915-а едно от първите разпореждания на армията е отстраняването на сръбската местна интелигенция - учители, търговци и свещеници, или "всеки, когото българите възприемат като пазители на сръбския национален дух".
"В някои от документите, които използвах в книгата, понякога се казва, че сръбската интелигенция трябва да бъде ликвидирана наведнъж, а понякога имаше заповеди, разпореждащи те да бъдат депортирани и поставени в концентрационни лагери", казва още Писари и допълва, че на освободеното място биват въвеждани български институции - български учители, български свещеници, българска администрация и най-вече - български език.
Нещо повече - Писари твърди, че един от документите, използвани от него за книгата, поставя местните жени със сръбско самосъзнание като втория най-опасен враг след свещениците. Причината, според него, е, че жените и всичките детски песни, които пеят, приказките, които разказват, и т.н. се приемат за носители на силната сръбска идентичност.
Историкът също така говори и за трудови лагери за сръбските интелектуалци и изявени мъже. Той се позовава на разследване след самата война, назначено от сръбското правителство през ноември 1918 г. в Скопие с комисия от сръбски и международни експерти, които да установят какъв е размерът на щетите и жертвите от войната.
"Те събират и анализират голям брой документи, включително документите, издадени от българите, свидетелства на жертвите, както и снимки. Така научихме за лагерите. Често свързваме депортирането на влаковете с Втората световна война, но това се случва и в Първата световна война - бронирани влакове, пренасящи неизвестен брой хора, включително жени и деца, много от тях умират, тъй като пътуват без храна и вода и в ужасни условия." казва Писари.
По думите му много от тези трудови лагери (18 на брой) са изградени най-вече след Топлишкото въстание, при което няколко хиляди души са били убити, а други хиляди са били разпратени във въпросните трудови лагери.
Според някои сръбски историци, цитирани от Писари, става въпрос за до 100 хил. души разпратени от Сърбия в трудови лагери из България.
Освен депортирането, има многобройни съобщения за изнасилвания, изтезания и масови гробове.
Авторът цитира и инициираната след Първата световна война в Париж Комисия за отговорността на авторите на войната и за изпълнението на наказанията, създавайки класификация с 32 вида военни престъпления от войната. По думите на Писари българската армия е била намерена отговорна за 18 от тях.
"Сърбия е съставила списък на всички извършители, включително имената на 500 българи. България преследва само трима от тях, единият от които вече е починал към момента на започване на съдебния процес", казва сръбският историк.
"Още от мирните преговори в Париж и докладите на различните национални и международни комисии българското правителство отрича тези обвинения. С течение на годините престъпленията до голяма степен са забравени", завършва материалът на BIRN по темата.
Според българският историк (и наш автор) Александър Стоянов първичната реакция у нас тази книга да бъде отхвърлена изцяло би била погрешна.
"Твърде дълго българската историография си затваря очите за писанията на нашите колеги в съседните държави. По този начин се позволява на прокарване на подчертано анти-български позиции в световната историография. Македонците, които често даваме за пример съвсем не са единствените", пише той в публикация по темата на страницата си във Facebook.
Според Стоянов правилният и адекватен подход в случая би изисквал книгата да бъде внимателно прочетена от специалистите по периода на Първата Световна война и в случай на кардинални рзминавания между данните, предоставени на база на сръбските архивни документи, и тези, които се ползват от нашите историци, българските историци да излязат с категорична позиция, публикувана задължително на английски и надлежно разпространена.
"Не се и съмнявам, че в книгата ще стане дума за това как над 20 000 души били избити само в хода на Топлишкото въстание и че над 100 000 сърби са разселени по лагери, пръснати из България. Че екзекуции на интелектуалци е имало - имало. Че разместване на население и репресии срещу сърбите е имало - имало, но е важно правилно да се отчита техния размер и те да бъдат поставени ясно в контекста на сходните процеси, извършвани от сърбите срещу българското население в периода 1912-1914г., и след това отново след 1919 г.", допълва още той.
За едно обаче Писари със сигурност е прав - темата за цивилните жертви в различните войни на Балканите не е разглеждана достатъчно. Също така, както е сигурно и че политическата употреба на историята никога не дава факти, а само тяхната интерпретация, служеща за конкретни цели.
