За гнева, сандвичите и любовния живот на Гандалф - сър Тери Пратчет, когото не познаваме | webcafe.bg
Webcafe

За гнева, сандвичите и любовния живот на Гандалф - сър Тери Пратчет, когото не познаваме

Webcafe
07.05.2019, 10:52 (обновена 08.05.2019, 13:10)
"Клавиатурна грешка" - Тери Пратчет

"Клавиатурна грешка" - сборникът с есета на големия писател

Тери Пратчет е един от най-обичаните писатели по света - с огромен брой фенове, които го боготворят. И нормално - неговият наистина специфичен начин на писане, на заиграване със социалните теми, пародиране на целия свят и дори на самия Смърт (защото да, той е не просто мъж, той е джентълмен, който живее в свое отдалечено имение, има си нещо като домашен любимец - Смърт на мишките - и говори само в главни букви като гласът му има мощта на огромни траурни камбани).

За всичките си книги той изгражда герои, които да обичаш, и приключения, които да те държат в онова приятно напрежение на наистина вглъбения читател... Изгражда цели истории, които да те карат да мислиш и да си задаваш въпроси.

Но кой е човекът зад всички тези над 55 издадени книги със забавни и любими персонажи? Кой всъщност е сър Тери Пратчет?

На този въпрос можете да си отговорим с една друга негова книга - "Клавиатурна грешка" (на български книгата се издава от "Сиела") - сборник с нехудожествени произведения, които ще покажат размислите и светогледа на един от най-великите писатели на нашето време.

Неиздаваният досега сборник с есета на Тери Пратчет проследява цялата му писателска кариера, от първия фенфикшън до създаването на любимата поредица на поколения за Света на Диска. В него читателят ще се сблъска както с любими герои като Смърт, леля Ог и обитателите на Невидимия университет, така и с непознати като баба Пратчет.

А ако се интересувате от темата, можете да се спрете и на някои много особени размисли за любовния живот на магьосника Гандалф от "Властелинът на пръстените".

Книгата преминава с елегантност през редица теми - сериозни и нелепи - от фенски писма и отношението към неща като коламаската и сандвичите, през лични спомени, та до болезнени теми като Алцхаймера и кампаниите за правото на достоен завършек (тук, който не е гледал Choosing To Die - документалният филм на Тери Пратчет за евтаназията, нека поправи тази грешка, безумно силен е - бел. р.)

С неуморно чувство за хумор Тери Пратчет - любител на шапки, книги и орангутани - говори за призванието си на писател и за каузите, изградили го като човек. И ни припомня, че понякога бесът и чувството за справедливост могат да те спасят дори и от лапите на смъртта.

А сега можете да прочетете и предговора към книгата, написан от неговия приятел и също гениален писател - Нийл Гейман. Приятно четене!

***

ПРЕДГОВОР ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН

 

Искам да ви разкажа за своя приятел Тери Пратчет и това никак не е лесно. Ще ви кажа нещо, което може да не знаете.

Някои хора са се срещали с приветлив мъж с брада и шапка. Те вярват, че са се срещнали със сър Тери Пратчет. Не са.

На конвенция на фантастите често ти предоставят някой, за да се грижи за теб и за да стигаш от място на място, без да се загубиш. Преди години случайно срещнах човек, който някога бе развеждал Тери по време на конвенция в Тексас. Очите му се замъглиха при спомена как е водил Тери от неговата секция до залата на книготърговците и обратно. „Ех, че весел стар елф е сър Тери!“ – възкликна той.

А аз си помислих: „Не, не, не, не е!“.

През февруари 1991 с Тери правихме обиколка за представянето с автограф на "Добри поличби" - книга, която написахме заедно. Можем да ви разкажем десетки не само смешни, но и действителни истории за нещата, които се случиха по време на тази обиколка. Тери намеква за няколко от тях в тази книга. Тази история е истинска, но не е от онези, които разказваме.

Бяхме в Сан Франциско. Току-що бяхме подписвали книги в една книжарница – към десетината бройки, поръчани от тях. Тери погледна програмата. Следващата ни спирка беше в една радиостанция - трябваше да дадем едночасово интервю на живо по радиото.

- Ако съдим по адреса, това е малко по-надолу оттук по улицата - каза Тери. - А имаме половин час на разположение. Хайде да отидем пеша.

Това беше много отдавна, о, мои малки безценни съкровища - по времето преди GPS системите, мобилните телефони и приложенията за повикване на таксита и тям подобни, които щяха за миг да ни кажат "Не, радиостанцията не отстои само на няколко пресечки". Че дотам има няколко мили, всичките по нанагорнище и предимно през един парк.

Докато вървяхме, се обаждахме в радиостанцията всеки път, когато минехме покрай уличен телефон, за да им кажем, че да, вече знаем, че сме закъснели за живото предаване и вървим, кълнем се в облените си в пот сърца, с възможно най-бързата крачка.

Докато вървяхме, аз се опитвах да говоря весели и оптимистични неща. Тери дума не обелваше, и то така, че да е съвсем ясно, че каквото и да кажа, сигурно то още повече ще влоши нещата. Дори не споменах в нито един момент от тази разходка, че всичко това щяхме да го избегнем, ако просто бяхме помолили в книжарницата да ни извикат такси. Има думи, които няма как да вземеш назад, неща, които е невъзможно да кажеш и пак да си останете приятели - и това щеше да е едно от тях.

Стигнахме радиостанцията на върха на хълма, далече, далече от всичко и отвсякъде, с 40 минути закъснение за едночасовото ни интервю. Пристигнахме целите потни и останали без дъх, и тъкмо тогава излъчваха най-актуалната новина. Мъж току-що бе открил стрелба по хора в местен "Макдоналдс" - което не е желаното от теб въведение, когато трябва да говориш за написана от теб смешна книга за края на света и как всички ще умрем.

Хората от радиото също ни се бяха ядосали, и то разбираемо - никак не е забавно да ти се налага да импровизираш, когато гостите ти закъсняват. Не мисля, че петнайсетте ни минути в ефир бяха особено смешни.

По-късно ми казаха, че тази радиостанция от Сан Франциско е включила и двама ни с Тери в своя черен списък за период от няколко години, защото да оставиш водещите на предаване да дърдорят в мъртвия ефир 40 минути е нещо, което Радиовластите не забравят и не прощават лесно.

И все пак, когато този час изтече, всичко свърши. Върнахме се в нашия хотел и този път взехме такси.

Тери беснееше мълчаливо - беше бесен най-вече на себе си, както подозирам, и на света, който не му бе съобщил, че разстоянието от книжарницата до радиостанцията е много по-голямо, отколкото изглеждаше в нашата програма. В таксито той седна отзад до мен, пребледнял от гняв - същинско неуправляемо кълбо от ярост. Казах нещо с надеждата да го умиротворя. Може да съм казал "Е, хайде де, най-накрая всичко се получи и светът не се е свършил", и да съм предположил, че вече е време ядът да ни мине.

Тери ме погледна и каза:

- Не подценявай този яд. Този яд беше моторът, който движеше "Добри поличби".

Замислих се за целеустремения начин, по който пишеше Тери и как увличаше със себе си и нас, останалите, и разбрах, че той е прав.

В писането на Тери Пратчет присъства бяс. И този бяс е бил моторът, задвижвал Света на Диска. Ще го откриете и тук - това е онзи бяс към училищния директор, решил, че на шестгодишния Тери Пратчет никога няма да му стигне акълът да вземе изпита за постъпване в средното училище; бяс към надутите критици и към онези, които смятат, че сериозното е обратното на смешното; бяс към първите му американски издатели, които не са успявали да представят успешно книгите му.

Бесът винаги присъства - той е задвижващият мотор. Когато тази книга навлезе в последното си действие и Тери научи, че е болен от рядко срещана форма с ранно начало на болестта на Алцхаймер, прицелът на неговата ярост се смени - сега той е бесен на своя мозък, на своите гени и още повече е бесен на една държава, която не му позволява (или на другите в подобно непоносимо положение) да избере начина и времето, когато да си отиде.

И този гняв, струва ми се, идва от вътрешното усещане на Тери кое е справедливо и кое - не.

Точно това усещане за справедливост стои в основата на неговото творчество и на писането му и точно то го е насочило от училището към журналистиката, през пресофиса на Съвета по електроснабдяването на Югозападната област, та до позицията на един от най-обичаните и най-добре продавани писатели в света.

Същото това усещане за справедливост означава и че в тази книга, понякога измежду другото, докато говори за други неща, той отделя време, за да признае педантично кой му е повлиял - Алън Корен например, пионер на толкова много техники на краткия хумор, които с Тери сме задигали в течение на годините; или славното нещо, шеметно и претъпкано до пръсване, което представляват "Речникът на Бруър на фразеологизмите и легендите" и неговият съставител, преподобният И. Кобъм Бруър, този галеник на щастливата случай¬ност сред авторите. Предговорът на Тери към "Бруър" предизвика у мен усмивка - звъняхме си възторжено, когато откриехме книга от Бруър, невиждана от нас досега. ("Абе! Сдоби ли се вече с екземпляр от "Речник на чудесата - инициативен, реалистичен и догматичен"?")

Подбраните тук произведения отразяват цялата писателска кариера на Тери, от ученик до Рицар в областта на литературата, и все още имат стойност. Нищо не е остаряло, освен може би препрат¬ките към специфични компютърни хардуер устройства. (Подозирам, че ако досега не го е подарил на някоя благотворителна организация или музей, Тери би могъл да ви каже къде точно се намира неговото Атари Портфолио и колко точно е платил за допълнителната карта с памет ръчна изработка, която разшири паметта му до невъзмож¬но грамадния един мегабайт.) Авторският глас в тези есета винаги е гласът на Тери - сърдечен, сведущ, разумен, иронично развеселен. Предполагам, че ако преглеждате набързо и не внимавате, може и да се объркате, че е весел.

Но под всяка веселост се таи основа от ярост. Тери Пратчет не е човек, който кротко ще навлезе в каквато и да било нощ - добра или инаква. Докато напуска, той ще беснее срещу толкова много неща - тъпотата, несправедливостта, човешката глупост и късогледство, а не само срещу помръкването на светлината, макар че и това го има. А ръка за ръка с гнева - като ангел и демон, хванати за ръце и устремени към залеза - върви и обичта: обич към човешките същества, с цялата наша погрешимост; към безценните предмети; към историите; и най-накрая и проявяващата се във всичко обич към човешкото достойнство.

Или да го кажем по друг начин: гневът е моторът, който го движи, ала величието на духа е онова, което насочва този гняв на страната на ангелите, или още по-добре за всички нас, на орангутаните.

Тери Пратчет изобщо не е весел стар елф. Ни най-малко. Той е много, много повече от това. И тъй като Тери навлиза в мрака прекалено бързо, аз усещам, че също беснея - срещу несправедливостта, която ни лишава от... какво? От още двайсет-трийсет книги? От още една лавица, пълна с идеи, великолепни фрази и стари и нови приятели, с разкази, в които хората се занимават с онова, което действително умеят най-добре - а именно, да прилагат своя ум, за да се измъкнат от бедата, в която са попаднали поради недомислие? Още една-две книги като тази - с журналистика, агитпроп и дори сегиз-тогиз с по някой предговор! Ала в действителност загубата на тези неща не ме вбесява колкото би трябвало. Тя ме натъжава - ала аз, който съм виждал отблизо изграждането на някои негови книги, разбирам, че всяка книга на Тери Пратчет е едно малко чудо, и ние вероятно вече имаме повече от разумното количество, а на никого от нас алчността не приляга.

Беснея срещу предстоящата загуба на своя приятел.

И си мисля: "Как ли би постъпил Тери със своя бяс?". А после грабвам писалката и започвам да пиша.

Н. Г.

Ню Йорк, 16 юни 2014 г.

Oще: диска  есета  клавиатурна грешка  мемоари  нийл гейман  пратчет  светът на диска  тери пратчет  фенове 


Още от Ревю

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.