Да си спомним, че "Ние сме животните" | webcafe.bg
Webcafe

Да си спомним, че "Ние сме животните"

Webcafe
11.05.2019, 14:18 (обновена 13.05.2019, 11:15)
Ние сме животните

Снимка: © изд. Ciela

Откъс от новата книга на Делян Момчилов с илюстрации от Стен Дамянов

На фона на все повече застрашени и изчезващи животински видове замисляли ли сте се за това каква огромна роля играят животните в живота на хората? И не, далеч не само като храна на масата...

Младият екип, който дебютира с уникалното издание "Българите! Забравените постижения" - Делян Момчилов и илюстраторът Стен Дамянов - иска да ни напомни точно това - колко важни могат да бъдат животните за нас, хората.

Затова те запрятат ръкави и създават "Ние сме животните" (изд. Ciela) - сборник с 8 необикновени истории на смели създания, които са вдъхновили някои от познатите ни анимации и доказали, че  хората не сме единствените същества, които могат да изпитват емоции, да са смели и да носят добро.

Книгата има и благотворителна цел. Тя не само цели да ни обърне внимание на разумната и одухотворена страна на животните, но също така от цената на всяка една продадена книга 1 лев отива за фоданция "Четири лапи", занимаваща се с оказване на грижи на пострадали и бездомни животни.


Делян Момчилов (дясно) и Стен Дамянов (ляво) на представянето на книгата

„Може би единствените животни вън от кучета и котки, които внуците ни ще видят, ще бъдат в учебниците или в интернет… Само за последните 100 години човечеството е отговорно за изчезването на 60 процента от дивите животни по света...”, подчерта Делян Момчилов на представянето на книгата в клуб "Терминал 1".

Освен завладяващите текстове на Делян Момчилов читателите ще могат да видят и невероятните илюстрации на Стен Дамянов (човекът, зад забавните и саркастични комикси "Просто Спас").

По-долу можете да прочетете и откъс от книгата:

Из "Ние сме животните" от Делян Момчилов и Стен Дамянов

"Прегръдка в снега"

Проходът Голям св. Бернар в Алпите се намира на повече от 2400 м. надморска височина и е един от най-древните пътища, използвани от човека в планинските масиви между Швейцария и Италия. Свирепи са зимите в района, като температурите се случва да се сгромолясат до -300, a снегът да натрупа до 10 м. Живописното езеро в близост до прохода е сковано от ледове 260 дни в годината. Ключовата алпийска артерия е представена в известната картината „Наполеон на прохода Св. Бернар“, където тогавашният първи консул е нарисуван на кон на поход към Италия. Хиляди са войниците, търговските кервани и обикновените пътници, които са преминавали оттук целогодишно, а както често се случва, дебнещите опасности се пренебрегват в името на бързия преход.

Над преминаването през опасната местност още от древни времена бдят монасите от хосписа „Св. Бернар“. Манастирът в местността е споменаван в различни източници още от IX в., а в средата на X в. е унищожен от сарацините. Около век по-късно благородникът Бернар Ментон, или, както е известен днес, св. Бернар, създава малка хижа на мястото на манастира, в която преминаващите могат да се подслонят oт снежните стихии. Мнозина си представят ада, изпълнен с огън и лава, но зимно време той е тук – от сняг, скали и лед. Там, над него, на четири крака бди и последната надежда.

От другата страна на долината, в китното селце Дегио, живата легенда от хосписа „Св. Бернар“ се приближаваше към своето заслужено пенсиониране. Бари беше вече стар за професията, която упражняваше – на единайсет години, като последното десетилетие беше прекарал в претърсване на заледените зъбери в прохода и спасяване на клетници от преспите и падналите лавини. От раждането му до ден днешен редом с него беше брат Рене, монах от хосписа, който служеше в името на хората. Освен извънредно смел Бари беше и много красиво куче – с гъста, добре поддържана козина, артистично оцветена в бяло и тъмнокестеняво. Но той истински вълнуваше с умния си и топъл поглед, който създаваше у хората очакването, че ще проговори. Остатъка от живота си алпийският герой щеше да изживее из тучните поляни и под нежното слънце в долината. Това беше последният им ден заедно. Дълбоката връзка между човек и куче датира от хиляди години, а брат Рене и Бари бяха прекрасен пример за нея.

Въпреки това тяхната история имаше своя край. Кучето беше пенсионирано по заслуги, а на монаха му предстоеше да посети родния си дом много години след като го беше напуснал. Селската къща, в която щяха да нощуват, беше мястото на сбогуване. Монахът се разходи до малката пристройка към фермата, където на сухо се съхраняваха дървата за огрев, напълни кошницата и се върна до камината. В стаята Бари се беше опънал на дървения под като дебело вълнено одеяло и се наслаждаваше на приятна вечерна дрямка. За първи път в живота си беше слязъл от планината.

Брат Рене седна на удобния стол пред камината, наля си коняк в дървената чаша и се загледа в разгарящия се огън. Въздъхна умислен и се обърна към своя верен другар:

– Бари, безценни приятелю, утре сутрин ние с теб ще се сбогуваме.

Кучето го погледна, сякаш разбираше какво точно казва, но по-скоро усещаше тъгата в гласа му.

– Нашият съвместен живот приключва, а ти направи повече, отколкото хората можехме да искаме от теб – спаси ни.

Монахът отпи от парещия коняк – чувстваше, че има нужда – погледна кучето и продължи:

– Тази вечер ще ти разкажа история, която се разказва веднъж, историята на Кнудъл – твоя снежнобял, самоотвержен баща. Историята, която държа да чуеш, започва преди тринайсет години там горе, в хосписа на св. Бернар, когато...

Пред запалената камина на селската къща, която бе разположена в живописната долинка, брат Рене започна своя разказ.

---

Обучение по команди, хранене, почистване и игра на търсене. Това бяха част от ежедневните задължения на монасите към алпийските мастифи – през последните години така наричаха кафяво-белите планински кучета, които си бяха просто космати топки любов, впечатляващо издръжливи физически, способни да помагат с пренасянето на товар през снега и дарени със силно обоняние. В тази сурова природа те бяха „ангелите“ от хосписа „Св. Бернар“. Достигаха тегло до 45 кг и височина от 70 см, пренасяха дърва, строителни материали, дърпаха шейни с провизии, уморяваха се по-трудно от волове. Жизнерадостните палетата започваха обучение между осмата и десетата седмица след раждането си, като откроилите се с по-развито обоняние и дисциплина продължаваха тренировки по локализиране и спасяване на затрупани от преспите хора. След намирането им кучетата трябваше да се опитват да ги свестяват, като ближат лицата им, и да лягат върху изпадналите в беда, за да ги затоплят.

Спасителният отряд, с който разполагаше хосписът, беше от трима души и пет кучета, като Кнудъл – снежнобелият алфа мъжки, и Рия – тъмнокестенявата женска, предвождаха акциите: бяха смели и се ориентираха бързо. Четириногите имаха пълна свобода да тичат напред, следвани от по-бавно придвижващите се монаси. Когато откриеха бедстващия, Кнудъл имаше задачата да го свестява, а Рия се връщаше, за да преведе монасите до мястото на инцидента. Чантите на спасителите от хосписа бяха винаги готови: медицински пособия, въжета, лопати, одеяла, билкова паста за загряване, бъчонка коняк за връщане от отвъдното и сгъваема спасителна шейна. На стената в очакване бяха закачени и алпенщоковете им – фини геги, дълги около 120 см, с двуглав метален връх, включващ брадва и пика.

В един привидно спокоен следобед ужасяващ грохот наруши заниманията на монасите и техните възпитаници, които започнаха да лаят възбудено – вперили очи в бялата пустош, кучетата знаеха, че отново беше настанало време да спасяват хора.

Една майка и седемгодишният ѝ син преминаваха през прохода Голям Бернар – бяха се отправили към малкото спретнато селце от другата страна на долината. Времето беше студено и на моменти зловещо ветровито. В селото ги очакваше Лена – възрастна жена, която притежаваше малка кравеферма. Работа имаше целогодишно, а момчето щеше да отрасне с нейния внук. Пътниците имаха достатъчно провизии да издържат прехода, бяха навлекли всички дрехи, които носеха, а напред си проправяха път с гега. Денят беше спокоен, силните снеговалежи бяха утихнали, небето беше ясно, но въпреки това жената беше леко разтревожена от непредвидимото време и оставащите им километри. Момченцето се справяше с пътя, нямаше и следа от уплаха по усмихнатото му лице. То вървеше дисциплинирано в пъртината, прокарвана от майка му, и запя въодушевено:

Вървим, вървим в планината напред,

вървим с любов през студ и лед,

слънцето е тук

и всичко ще е наред.

Дъхът му топеше засилващите се към него снежинки, а песента даваше кураж и на двамата с майка му. Тя стисна ръката на сина си и се огледа в кафявите му очи:

– В новия ни дом има единайсет крави, две кучета и много кокошки. За кое животно искаш да се грижиш?

– За петела! – отвърна момчето, а отговорът му накара майката да се усмихне.

– Защо за петела? – попита тя.

– Той пази кокошките, кучетата пазят кравите, него кой ще го пази? Аз ще го пазя! – заяви смело момчето.

Разговорът беше прекъснат от чутовен тътен. Грохотът изпълни с ужас жената, тя грабна детето и двамата се прикриха до най-близката скала. Стотици тонове снежна маса връхлетяха пътя. Стихията ги удари с цялата си жестокост, помитайки ги от скалата надолу по склона.

„Дръж се здраво, дръж се здраво, дръж се...“ – повтаряше майката наум и вложи всичките си сили да не се отдели от сина си.

Лавината се движеше с адска скорост и преряза прохода Голям Бернар. Ръката на майката не издържа... Последното нещо, което видя и чу, беше малката, слънчева кравеферма, огласена от детски глъч и петльово кукуригане. Жената загуби съзнание и падна в смъртоносната прегръдка на бялата смърт.

Рия и Кнудъл стъпваха безстрашно по заснежените зъбери на около 200 метра пред монасите и останалите кучета. Белият лидер улови следата, нададе вой и двамата с Рия започнаха внимателно да се спускат по склона. Обикновено клетниците не разполагаха с много време; имаше късметлии, които бяха изравяни живи след два часа, но по-често още в първите двайсет минути един от всеки двама бедстващи умираше от травмите си или от задушаване под снежния бетон. Кнудъл превъзбудено лаеше, зовът му отекваше в прохода, а силният вятър правеше мисията му да задържи следата още по-трудна. Кучето беше открило нещо и мощно забиваше големите си лапи в пряспата, следвайки миризмата. Рене чуваше сигналите в далечината и се забърза със снегоходките.


Една от илюстрациите на Стен Дамянов

Двете кучета бързо прокопаха тунел в гигантската пряспа. В другия му край чифт детски очи ги гледаха със страх и изумление. Бялата глава на Кнудъл се добра до момчето, захапа го за качулката и го задърпа към светлината и повърхността. Четирите кафяви лапи на Кнудъл бяха силни като бутала на влaк. Момчето бе изкарано за секунди, а едната му обувка остана в далечния вече край на тунела. Спасителят облиза измръзналото лице на момчето, което трепереше. Както бе обучаван, Кнудъл легна върху детето. Едва ли беше най-приятното нещо, което то беше преживявало, но топлината на 35-килограмовото куче и неговите милувки бяха точно това, от което имаше нужда, за да оцелее.

За разлика от студените сезони, през пролетта местността около хосписа „Св. Бернар“ беше нежна и живописна, природата сменяше бялата си одежда със зелена, а през май тя вече беше украсена със синьо-лилавите алпийски метличини. Тучната поляна беше любимото място на кучетата, които след дневните си задължения и дресировката прекарваха времето си в заслужена почивка. Освен в спасителните операции Кнудъл беше лидер на групата и в игрите, които често включваха търкаляне, копаене и гоненица в плитчините на езерото. Рия беше винаги с него – в пакост, игра или мисия; очевидно имаше повече от симпатия между снежнобелия мъжки и пъстрата дама – всички смятаха, че е въпрос на време да имат поколение. Монасите използваха хубавото време за ремонт на повредените мостове, планинските ориентири и заслоните. Други обикаляха околностите в търсенето на билки, алпийски цветя и корени, от които щяха да приготвят ухайни еликсири и мехлеми. Привечер, когато беше време „ангелите“ да вечерят, кучетата чакаха пред външната врата на кухнята – всяко от тях беше научено да носи дървената си паничка. След няколкоминутен вой от вълнение всеки ден около 20 часа вратата се отваряше и щастливият готвач излизаше, за да нагости чакащите. Монасите и кучетата винаги вечеряха заедно като семейство до огъня и под сюрреалистичния звезден небосклон. За разлика от Олимп, тук горе, в Алпите, не живееха опиянени от амброзия божества, а обикновени хора и животни, служещи на изпадналите в беда.

Брат Рене мразеше снега, въпреки че бе прекарал десетилетие в служба на пострадалите от снежно бедствие. Бе мълчалив, но тази вечер държеше да разкаже историята си на безстрашния Бари, който гледаше спокойно в бумтящата камина. Монахът си наля още малко коняк.

Oще: 4 лапи  ciela  делян момчилов  екип  животни  издателство  ние сме животните  природозащитници  стен дамянов  фондация четири лапи 


Още от Ревю

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.