Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Йоанна Елми - пътуване към себе си до Франция и назад

В навечерието на втория конкурс за стипендията "С усилия към звездите" представяме един от миналогодишните победители в категория "Литература".
В навечерието на втория конкурс за стипендията "С усилия към звездите" представяме един от миналогодишните победители в категория "Литература".

Йоанна Елми е от хората, които са изключително трудни за представяне. Не само защото тя е толкова много неща, събрани на едно място, че ти е трудно да определиш кое от всичките е акцентът в тази сложна и многоцветна палитра. Най-вече защото самата тя не обича етикетите и вкарването на човека в един коловоз, когато той всъщност може умело да се движи едновременно в няколко.

Тя е първият носител на стипендията „С усилия към звездите" в категория литература, която спечели миналата година заедно с Александър Габровски.

Тя е в разцвета на 20-те си години и според думите на Хемингуей в "Безкраен празник" изживява най-голямото щастие - живее в Париж. Там отива преди близо 2 години, за да учи хуманитарни науки в университета "Нова Сорбона-Париж 3". Преди това прекарва известно време в САЩ, където работи, а още по-рано завършва френска гимназия в Пловдив.

По професия би трябвало да я наречем писател и журналист - еднакво добре върши и двете. За журналистика е достатъчно да прочетем някои от текстовете й в "Тоест" и ще се уверим.

Тази есен в Пловдив и София ще бъде играна написана от нея пиеса, която е плод на общия труд на всички стипендианти в направленията "Танц", "Музика", "Театър", "Литература" и "Визуални изкуства" в първото издание на конкурса „С усилия към звездите". Предстои да четем разказите й, някои от които украсиха автобусни спирки в София, Варна и Пловдив като част от проекта "Спирка за разкази". В бъдеще ще се докоснем до първата й книга, за която Йоанна е пестелива на думи, а аз не държа да развалям изненадата, която съм сигурен, че ще се сбъдне.

Всичко това са щрихи, които само бегло описват Йоанна Елми. Тя е отвъд етикетите, които имаме неутолима нужда да прикачим към всеки. Не обича рамките, но далеч не е бунтар без кауза. В един по-съвършен свят, повече хора ще споделят възгледите й по отношение на това какво е да си емигрант, българин, патриот, европеец, журналист и писател.

Откъде знам това ли? От следващите редове...

Йоанна, поводът да се видим с теб е второто издание на конкурса за стипендия "С усилия към звездите". Ти спечели миналата година. Кои са ключовите моменти в професионален план от миналата година до сега?

Само по себе си спечелването на стипендията е ключов момент, защото писането е бавен и скучен процес. Не е като да направиш една нова песен, например, да я изпълниш и да има незабавен ефект. Завършихме една пиеса, която ще може да се гледа през ноември в София и Пловдив, успяхме да се сработим с Георги Господинов изключително добре според мен, колегиално и като личности между нас се получи една много хубава амалгама. Най-ключовият момент е, че имам възможност да пиша и да работя много повече от преди и това е много важно за мен.

Няма как сега да не попитам какво е да работиш с Георги Господинов?

Ами да работиш с Георги Господинов е същото като да работиш сам, но насреща имаш един глас, който е искрен, обективен, и който ти казва кое работи и кое не. Георги Господинов ми помага да открия не само този глас в себе си, но и да му се доверя и да не се страхувам от него. Работата с него е едно пътуване към себе си (да използваме заглавието на един роман), и същевременно е житейски урок, защото Георги е човек, който има какво да каже и знае кога да го каже.

Йоанна Елми (вляво до Георги Господинов) и част от стипендиантите на "С усилия към звездите"

Какво те отведе във Франция?

Аз съм завършила френска гимназия и винаги съм искала да видя тази култура отвътре. Аз съм човек, който не се чувства добре като турист, имам нужда да вляза в определена култура, да я изпитам, да разговарям с нейните хора, да ям тяхната храна, да слушам тяхната музика, да преживявам тяхната история. Франция беше просто едно естествено продължение на желанието ми да уча френски, което имам от много малка. Впоследствие реших да следвам хуманитарни науки и, по мое лично мнение, може би няма друга държава, която да има такова отношение към този тип наука. За мен това е много ценно.

Кога, как и защо започна да пишеш?

Този въпрос ни го зададоха и по време на созополските семинари и аз попаднах в една ситуация сред хора, които казаха, че са били сигурни, че искат да бъдат писатели, когато са били на 6, да речем. Аз не мога да кажа, че съм искала това нещо, но знам, че винаги съм имала нуждата да пиша. И тази нужда не идва отвън, тя идва отвътре - тоест не е писане, защото искаш някой да те прочете, а е писане просто защото така асимилираш света около себе си.

Започнах като много малка, но никога не съм имала увереност по простата причина, че колебливостта и несигурността са мои много присъщи черти. Това, което много ценя в стипендията и в пътя, който тя ми показа, е че малко по малко ми дава инструментите да превърна колебанието в активно действие.

Няма възраст, на която е прекалено късно или прекалено рано човек да започне да твори. Няма професия, нито семейна, социална и икономическа среда, която да удържи или да рамкира живота на един творец. Човек открива, че е творец, когато установи, че просто не може да функционира по никакъв друг начин. Това е - имаш нужда от него. Точно толкова е семпло според мен.

Можеш ли да си се представиш след определен период от време и ако да, къде се виждаш след 5 години?

Ами... (смее се) Виждам се там, където не съм, ако трябва да цитирам още веднъж чужди думи. В мен има глад за път. Аз не съм от емигрантите, които се опитват да избягат от нещо, напротив. Аз нося България в себе си по много специфичен и личен начин и имам нуждата да бъда често тук. Но имам и нуждата от пътя, от потапянето в най-различни екстремни изживявания, къде ли не по света. Така че виждам се на път и пишеща.

Ти активно следиш френските медии. Какви разлики откриваш между медийната среда там и тук?

Първата е свободна, втората не. Това е първата разлика. Медийната среда в България, както и двамата знаем, е под влиянието на множество фактори, които за съжаление не дават на словото онази свобода, от която то има нужда, за да бъде полезно на хората. Напротив, има излишък от думи. Навсякъде има проблеми. Това не означава, че някъде съществува перфектна среда и хората живеят в утопии, в които нищо лошо не се случва. Въпросът е, че медиите във Франция култивират критичната мисъл. Медиите в България се опитват да я задушат тотално. Това е основната разлика.

Кои са твоите автори?

Мой автор е Кърт Вонегът. Мой автор е Владимир Набоков. Мой автор е Михаил Булгаков, който всъщност е авторът с главно А за мен. Същевременно извън класиците, мога да посоча всяко едно име от руския реализъм или натурализъм като много близко. В българската литература също има много съвременни автори, които харесвам - Капка Касабова, Захари Карабашлиев, напоследък чета изключително много Александър Вутимски. Иначе, за да сме малко по-несериозни, аз съм от поколението, което израсна с Хари Потър...

Тук мога дълго да споря доколко това е несериозно.

Точно така. И аз съм израснала със същите неща. Спомням си много ясно, че когато бях на 12-13 г., четях нон-стоп всяка една книга до такава степен, че не си пишех домашните и майка ми много се ядосваше.

Кое беше последното нещо, което те вдъхнови?

Аз не го наричам вдъхновение, тъй като мисля, че вдъхновението не съществува. То е нещо много мимолетно, а писането е задача, която изисква желязна дисциплина, защото след като една идея престои малко и се намести комфортно в съзнанието ти, вдъхновението от нея изчезва. Остава предизвикателството ти да развиеш това малко кълбо - как да работиш така, че идеята, която ти усещаш и виждаш на много лично ниво, да бъде видяна по същия начин от много хора. Не е никак лесно. По-скоро вместо вдъхновение, обичам да говоря за мотивация. Мотивацията да пишеш или потребността да пишеш, защото то е нещо между двете.

Мотивира ме усещането, че имам истории за разказване, и че те трябва да бъдат - ако не чути - то поне разказани.

Има ли някаква конкретна причина, поради която избираш кратката форма?

Предпочитам я, защото според мен нещата, които си заслужава да бъдат казани, могат да бъдат казани с малко думи. Те нямат нужда от излияния и се усещат, защото са истински. В това отношение съм абсолютен последовател на Хемингуей. Може би затова предпочитам [кратката форма].

Къде се чувстваш по-комфортно - в литературата или в журналистиката?

Търся отговор на този въпрос много често. Порастваш с идеята, че трябва да бъдеш "нещо", това нещо трябва да има някакъв етикет и този етикет трябва да носи конкретно значение за някого другиго. Не в задължително той да отговаря на твоите представи за това какъв си, но трябва да те постави в определена  позиция в обществото. И в един момент реших, че не това е моето място.

Независимо в колко кутии се опитвам да поставя сама себе си, не бих била изцяло щастлива нито ако попадам само в категория "писател", нито само в категория "журналист", нито само в категория "емигрант", или категория "българка", "европейка" и т.н., защото аз съм всички тези неща. И да изтъквам само едното, означава да лиша себе си от всичко останало, което не смятам за нужно. Чувствам се най-добре в себе си.

Каза, че имаш нужда от България. Какво ти липсва от нея, когато си далече?

Със сигурност не е киселото мляко, веднага го казвам. Нито бялото сирене, баницата или доматите (смее се).

С какво ми липсва? България е непринудена. Може би това е първата дума, която ми идва. Ако много културни нации по света са завършили конструирането на една идентичност, която е кохерентна, цялостна, в България има това чувство, че ние все още имаме какво да допишем в нашата история. Това дава една определена свобода, която аз харесвам, и която ми липсва. Свобода на многото неща, защото ние сме толкова многопластови в толкова много отношения. Това ми липсва, защото не навсякъде е така. Липсва ми топлотата на хората. Това може да звучи като клише, но хората тук са много топли.

Като цяло аз не съм човек, който би използвал думата "липса", за това което чувствам. Тя е по-скоро меланхолия, носталгия, но не е липса. Защото нося България в себе си. Забелязвам я в себе си и не усещам липса. Имам нужда да се връщам, защото може би както България е част от мен, и аз съм част от нея.

 

Най-четените