Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Хората не хапят

Наоколо винаги има повече хора, които ни помагат, отколкото да са ни виновни Снимка: deviantart.com
Наоколо винаги има повече хора, които ни помагат, отколкото да са ни виновни

Синът ми блъснал една пейка в детската градина, паднало момиченце, разбило си устата. Когато видях раната, си помислих, че освен всичко, което ще ми наговори майка й, си заслужавам и липсата на гума за зъби.

Тя обаче прие извиненията ми със спортсменско разбиране, каквото не очаквах от родител на тригодишна красавица, която ще има белег на лицето известно време. Както и учителката да ме предупреди да не наказвам детето си, а да му поговоря. Нали тази жена си има доста работа с глезени хлапета срещу неатрактивна заплата, за да се ангажира и със съвети.

Това е един от многото примери напоследък, в които Хората са се оказвали трогателна противоположност на всичко, което очакваме от тях, капсулирани в семействата си и малките си приятелски или колегиални секти. Визираме "другите" като враждебен свят, близостта с тях извиква инстинктите ни за самосъхранение. Те са или груби, или тъпи, некви идиоти, които само гледат телевизия, трепят се пред баровете. И в един момент толкова стесняваме кръга от хората, които смятаме за значими, че всякакъв проблем извън него ни изпълва с неоправдана безнадеждност, подозрение и нихилизъм.

Все едно вече не правим разлика между демонизирания облик на тези, които ни управляват, и културата на хората "долу". От изхабено мрънкане срещу правителствата години наред, недоволството се промъкна между самите нас. Някаква неидентифицирана електорална маса е обявена за просташка, заради номенклатурната демокрация, в която сме принудени да избираме между две-три капки мръсна вода. Отчаяни упражнения за търсене на общ виновник, които напомнят за парадокса на Епименид от Крит, който твърдял, че всички критяни са лъжци (ако това прави и него лъжец, значи критяните са искрени, но ако вследствие на това са такива, той казва истината...).

А защо да не сме готини? Ясно, че всеки от нас е такъв и го знаят приятелите, гаджето му, родителите. Обаче позата, че се налага да оцеляваме или пък да изкараме едни пари, за да си правим кефа, често е оправдание, че ни стигат близките и не внимаваме какво усещане оставяме у другите. Но щастието в една държава не се мери само по БВП. Зависи от отношенията - лични и всякакви.

Вярно, че звучи като противоалкохолна проповед изброяването на неостойностените неща, които генерират благоденствие в една страна. За мнозина това е безсмислено, щом го няма най-важният обективен показател - стабилна здравна система. Но ако се замислим за субективните, ще видим, че свирепостта, в която се подозираме, не е избухнала благодарение на анонимни хора, които поддържат верига на разбирателство.

Само трябва да стане малко по-дълга. Или липсва публичен диалог, който да понамали предвидимите ревизии на народопсихологията ни. От тях все излиза, че не четем, че сме чалгаджии, зли сме. Дали изфабрикуваният страх и песимизъм не е повече от реалните причини за него.

Не е невъзможно вместо да залитаме в отживели форми на антибългаризъм, да отчитаме добрите примери. Неслучайно започнах със семплата случка в градината, вместо с геройски подвиг - не е трудно засегната майка да не отвърне с агресия, на учителката й отива да възпитава. Но "Да забелязваш" как хората около теб реагират един към друг и към действителността, е един от основните индикатори за щастие, според психолога статистик Ник Маркс.

Със своя Манифест* той твърди, че качеството на живота е човешко изживяване. Изследва как хората се чувстват, вместо да смята колко неща имат. А за да подкрепи тезата си колко е важно да даваш - тази твърде деликатна тема у нас - цитира експеримент, в който на една група хора са дадени пари, които да изхарчат за себе си, а на втората - за другите. Маркс твърди, че в края на деня тези, които са били на доброволческа терапия, са са били по-щастливи.

Разбира се, че е по-лесно да благотвориш, разполагайки с чужди пари (въобще да дадеш пари е най-бързото измиване на съвестта). Но е твой потенциалът да правиш нещо за другите. Mоже да е просто изслушване, най-елементарна емпатия, споделяне на знание.

Това, което не го отключва по-масово тук, сигурно е майчинската функция, която латентно приписваме на държавата, а не някаква изначална лошотия и себичност. А и не вярвам, че идеята е всички да се юрнем да се държим като апостоли. Но ако регистрираме красивото поведение, може да понатрупаме морален капитал. Вместо само да изчисляваме колко сме зле.

Ясно е, че животът ни зависи от ценностите на икономическото действие. Но колко е важна човещината в системата показа международно проучване, според което българите сме най-убедени, че тук би било по-добро място за живеене, ако сме по-мили помежду си. И докато повече от половината смятат така, за всеки 4-и проявата на доброта не е в реда на нещата, ако моментът не е подходящ.

Кой е тоя момент? Може и да е чист късмет, но през изминалата година срещнах достатъчно хора, за които най-лекото нещо е да са приятни, вдъхновяващи и полезни - без разписание. Дадоха ми урок, че наоколо винаги има повече хора, които ни помагат, отколкото да са ни виновни.

 

 

Най-четените