От десетилетия психологичната наука спори - дали се раждаме с определени заложби или средата ни прави такива, каквито сме. Би ли бил Моцарт гений, ако се бе родил в джунглата и е ли човешката индивидуалност продукт на гени или на взаимодействието с другите?
Теориите сменят господството си според модата, но всички ние знаем - човекът е „социално животно", както пише социалният психолог Арънсън, повтаряйки антично известните думи на Аристотел - и не е създаден да живее в изолация.
„Ние се изграждаме през другите," казва не един известен аналитик и това сякаш изразява особеното усещане, че нашата история е продукт на срещи, влияния, общи спомени и споделени преживявания. Ако не се среща с непознати, малкото дете никога няма да се научи да говори, понеже майка му „разбира" неговия бебешки език. И ако не беше поривът да срещнеш другия и той да те разбере, не би имало повод то да положи усилие да „каже" на другия какво иска или от какво се нуждае.
Другите са загадка, желание, опасения, терзания, съпротиви. Другите са адът или раят. Какъв би бил животът ни, ако ги нямаше - дори не можем да отговорим, защото самото ни усещане за себе си, за онова, което казва „Аз" в нас, се изгражда през тях - през думите, през смислите, които обменяме, през споделените реалности, в които някакси се срещат вътрешните представи на всеки от нас и трактовката ни на действителността, през отказите, идентификациите, желанието да принадлежиш или да се изградиш, отграничавайки се.
Всичко в нас - думите, облеклото, жестовете, изразените емоции - всичко е едно послание, предназначено за тези около нас, с което им казваме кои сме, откъде идваме как се чувстваме или какво искаме.
Очите, в които се оглеждаме от първите си дни, гласът, който нарича бурите от усещания, завладяващи тялото ни в първите дни на живота ни, с думи, които по-късно ще ни помогнат да ги разпознаваме като състояния на тялото си, първият срещнат образ в огледалото - голям, велик, съвършен и непостижим, който ще ни каже :"Да, това си ти, а това съм аз, мама", първите хора, които ще поискаме да ни харесват, предпочитат и обичат - всичко това е средата, другите, онова, в което ще се впишем и което - отричайки или идентифицирайки, ще ни описва и коригира.
Агресията, междугруповите отношения, конформизмът, алтруизмът, властта и на практика всички феномени, които социалната психология и социологията изследват, описват сложните ни отношения с другите.И в крайна сметка - колко важни са те за нас. В родовите общности „хората" са всичко - закон, регулатор, критерий, но най-вече подкрепа.
Те са идеята за това какво се прави, те са ритуалите, които ти помагат да се приобщиш, да преминеш през най-важните етапи в живота си, включително раждането и смъртта. Може би и затова най-страшното наказание е да те отлъчат, да те изгонят - като остракизмът в Елада. Защото сам човек е никой. И вероятно не би могъл да живее.
Ако Робинзон е успял, то е защото той непрекъснато преповтаря, пресъздава, „халюцинира" живота в общността, пазейки една вътрешна репрезентация за нея, с всичките й достижения като цивилизация и порядък, очаквайки момента, в който ще стане възможно да се завърне.
Когато човек не знае какво да направи, той се оглежда в опита на другите. Пита ги. Така, както децата усвояват почти всички свои умения - подражавайки. Общността е онова постоянно присъствие, на което разчитаме за подкрепа, за знание и за това да ни регулира. Да споделя радостите и мъките ни. Да ни съпровожда в битките. Казва се, че човек се ражда и умира сам. И като че ли това „сам" е едно от най-страшните неща. То ни ужасява.
Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида Сартр казва "Адът, това са другите" ("L'enfer, c'est les autres"). Но дали всъщност не е обратното - дали адът не е в самите нас и не са ли другите онези, които ни помагат да го понасяме?
* "Адът - това са другите" - цитат от пиесата "При закрити врати" на френския екзистенциалист Жан-Пол Сартр. Този израз философът използва, за да покаже неизбежната връзка между всеки човек и обществото, в което живее.
