Тери Пратчет може да пише за тролове, магии и дракони, но не са му чужди съвсем случващите се в живота потискащи и депресиращи неща.
Докато чакам големия писател и неговия асистент - Роб, приятен тип в късната си младост, успявам да разлея върху единия си чорап скромно количество от мохитото, което съм поръчал.
Часът е едва 11:30. „Разрешено ли е да пием това?", пита Пратчет, един от най-успешните и продавани британски писатели, взирайки се в питието със стръкчета мента.
Пратчет е плашещ, но не защото е страшен. Просто аз съм негов огромен фен. Най-известното му произведение - поредицата „Светът на диска" - навърши 30 години, а през 20 от тях аз съм го чел. Да видиш този човек пред себе си - слабичък, белобрад и с неразделната си черна шапка, е някак сюрреалистично.
Има и нещо друго. Преди шест години лекарите откриха, че Пратчет страда от рядка форма на болестта на Алцхаймер - кортикална атрофия, тоест - дегенерация на мозъчната кора.
Оттогава той се превърна в ревностен защитник на евтаназията и на правото на всеки да избере собствената си смърт. Едно е да го питам защо читателите трябва да прочетат новата му книга.
Но е друго да зададеш въпроса какво е чувството постепенно да бъдеш унищожен от малформациите на собствения ти мозък. Трето - и съвсем различно, е кога и как той е решил на сложи край на този процес.
Магията се променя
В момента Пратчет представя най-новото издание от „Светът на диска" - книгата „Raising Steam". Най-общо казано, там се разказва за влакове. Ще се изненадате, ако не сте почитател на Пратчет и го смятате за автор на смешна фантастика.
Тогава бихте очаквали магьоснически дуели, мечове, рицари и джуджета, а не историята на изобретяването на парния двигател или възхода на пощенските услуги, или на вестниците и печата.
За непознатите - в ранните си години поредица разказва за свят под формата на диск, крепящ се върху гърбовете на четири гигантски слона. Те пък стоят върху междупланарна костенурка, което си е неподправена фантастика.
Да, тя е гарнирана с остро, диво чувство за хумор и потайно-иронична нотка на социални коментари. И тази поредица, както и нейният автор, съзря и се промени.
Магията отстъпи място на хората, изобретенията, технологията. „Но технологията е магия. Имам предвид - на китката ми. Ако попитам колко е часът, ще ми каже", изтъква Пратчет, поглеждайки към часовника си.
Натиска бутон и механичен писклив гласец ни уведомява, че вече е 11:43 ч. „Ние не мислим, че това е магия, защото няма феи".
Загубената емоция
Разговорът с Пратчет е странно преживяване, изпълнено с ... носталгия по бъдещето. Това е единственият начин, по който бих го описал.
По времето на британския инженер Изъмбард Кингдъм Брунел, проектирал Голямата западна железница, влакът е бил нещо вълнуващо, защото е карал светът да се движи.
Пратчет твърди, че сега сме престанали да се вълнуваме, както тогава. „Понякога се отвращавам, когато чуя хората да казват: „Какъв е смисълът да пращаме астронавти в Космоса? Каква ни е ползата и защо да харчим толкова пари?". По дяволите! В момента всеки може да знае къде точно са тези астронавти", изтъква писателят.
Чрез една малка кутийка, пратена някъде там, можете да разговаряте с цялата вселена, да разберете къде точно се намираме ние в неизвестното.
Носталгията на Пратчет е по онази възможност да видиш как светът се разпада и как би могъл отново да бъде сглобен със съставните си части.
"В ерата на парните двигатели имаше гайки и болтове. Те се сглобяваха от инженери. Знаете ли нещо за Ричард Тревичик? Той е създал парния двигател преди Джордж Стивънсън. Приличал е на чудовище. Работил е, но не е приличал на влаковете, които познаваме днес", допълва писателят.
Пратчет наследява от баща си страстта към странните джаджи и опасни машинарии, а упорството на майка му е виновно за любовта към литературата, макар в началото той да не се интересувал от книги. И двамата с Роб са имали бащи, които са им позволявали да си играят с неща, които не трябва - основно тези от гаража и свързани с електричество.
Писателят не крие, че по-полезен му е престоят в библиотеката, където по-късно работи, отколкото времето в университета. Гимназията той минава безоблачно. Там е запалена искрата.
Увяхването на един маг
Заболяването - наред с други неща - засяга центровете на мозъка за визуализация. Ефектът е очевиден. Тери Пратчет се опитва правилно да постави чашата с мохито на масата. Сякаш не знае къде започва и къде свършва тя. В скорошни негови интервюта пролича, че умът му вече не е толкова остър, както преди.
Отчаян съм, че трябва да напиша това. Понякога човек прави лапсуси или забравя, но Пратчет на няколко пъти попита Роб за имена, които е забравил, на няколко пъти разказа една и съща история. Но той продължи да дава забележителни отговори - дълги, очарователни истории, които минават отвъд темата, отвъд въпроса, който бях задал.
Заради здравословните проблеми писателят е спрял да пише. Последните му книги са плод на комбинация от софтуер за диктовка и помощта на Роб. Питам го дали стилът му се е променил, защото забелязвам в последните му творби почти монологичен стил, но той не отговаря. Концентрирал се е върху несъвършенствата на софтуера.
Тери Пратчет знае, че ще става все по-зле и по-зле. И той вече каза, че иска да умре, когато реши - преди отреденото му време на този свят да е изтекло - в градината, с чаша бренди, слушайки музика. Звучи като един красив край.
