Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Колко селфита са нужни, за да загубите паметта си

Снимките някога бяха рядкост. Те бяха трудни за заснемане, проявяването им струваше пари и поради това притежаваха вродена ценност. Снимка: Getty Images
Снимките някога бяха рядкост. Те бяха трудни за заснемане, проявяването им струваше пари и поради това притежаваха вродена ценност.

В третата книга от "Метаморфози", Овидий разказва историята на Нарцис. Синът на речния бог Кефис и "най-красивата нимфа" Лавриона, Нарцис бил благословен с изключително добър външен вид. Всички се влюбвали в него. Един ден, докато ловувал, Нарцис се навел, за да пие от ручей. Той видял отражението си и веднага се влюбил в себе си, подобно на тълпите хора, които настояват, че светът има нужда от още селфита.

Също като всичко, което си позволяваме твърде много, правенето на изобилие от снимки обезценява това, което се опитваме да уловим. Спомените вече не изглеждат толкова запомнящи се. В опит да бъдем оригинални, да изпъкнем сред почти 300 млн. други селфита в Instagram, всъщност се сливаме с фона. Ставаме банални и скучни.

Снимките вече не са с цел запомняне на някое събитие; те са показност, демонстриране на света кои сме ние. Или, по-точно -  показване на света кои искаме да бъдем.

Рет Ален, доцент по физика в Югозападния университет в Луизиана, наскоро анализирал всички снимки, които прави. "Точно както и повечето хора, правя снимки на изключително много неща," казва той. "Виж, чешмичка с вода. На футболния мач на детето ми съм - още снимки. Това цвете край пътя? Разбирате мисълта ми, нали? Всички ние снимаме непрекъснато." Ален смята, че е заснел към 14 000 фотографии само тази година. Той прави над 65 снимки на ден.

Mylio, малка компания, съставена от фотографи, прогнозира, че 1 трилион снимки ще бъдат заснети до края на 2016, и обещава ръст от 16.2% спрямо предната година. Ако всички тези снимки бъдат отпечатани на 10 x 15 см принтове и бъдат поставени една до друга, бихте могли да стигнете до слънцето и да се върнете обратно.

Мери е почти 99-годишна.

Тя живее сама близо до Вашингтон и има асистент, който й помага да се справя с ежедневните трудности в живота й. Пране, готвене, чистене с прахосмукачка, такива неща - които аз приемам за даденост. Но подобно на много стари американци, тя страда от деменция. Тя има сериозни проблеми да помни повечето неща. Ако я питате на колко години е, тя ще измисли цифра. Ако я питате кой е президентът на САЩ, тя казва "Бил Клинтън". И, което е най-обезсърчаващо, когато тя вижда внука си Майк, вече не го разпознава. Дезенцията засяга близо 50 млн. души по света, с над 7 млн. нови случаи всяка година, 60-70% от които се дължат на болестта на Алцхаймер. Това е нещо ужасно, през което да преминава човек.

При скорошна визита Майк е взел стар фотоалбум от прашния рафт и прекарал следобеда, преглеждайки с нея спомените, съдържащи се в него. Докато гледали снимките, Мери започнала да си спомня различни места и да свързва хора и места. Нещо в тези снимки задействало дългосрочната й памет и тя си е спомнила събития, които преди това е била забравила.

Седенето заедно, гледането старите снимки, върнало бабата на моя приятел в сегашното време. И в крайна сметка тя си е спомнила за него, и това е било невероятно приятно усещане.

Физическите фотоалбуми пораждат чувства и ни напомнят за различни неща

Повече от самите снимки, общото гледане на албума, общата емоция, провокирана от разлистването на страниците му, създава специален момент като този между Майк и баба му Мери. Не съм сигурен, че този момент би бил възможен с цифрови снимки или цифрови фотоалбуми.

Кога беше последният път, когато сте сядали на компютъра, или на вашия iPad, за да преглеждате стари снимки? Още повече - някога изобщо събирали ли сте се около нечий чужд iPad, за да гледате стари албуми? Изглежда почти престъпление да го правите. Има нещо студено, стерилно и дистанцирано в общото гледане на минали спомени в Google Photos или Facebook албум. Твърде мимолетно и твърде ефимерно е. Сякаш няма време те да бъдат преглеждани. Трябва да преминем към следващата серия снимки, защото има толкова много, които трябва да видим.

Снимките някога бяха рядкост

Те бяха трудни за заснемане, проявяването им струваше пари и поради това притежаваха вродена ценност. Всичко това се промени. Не само че технологиите намалиха цената на създаването на снимка, но и - както вярват някои учени - възходът на цифровата фотография фундаментално промени начина, по който помним.

Психологът Мариан Гари от университета "Виктория" в Уелингтън, Нова Зеландия, твърди, че правенето на твърде много снимки изкривява спомените. Те могат да променят начина, по който помним какво реално се е случило. През 2014, Гари коментира пред NPR, че "мисля, че проблемът е, че хората се отказват от това да присъстват в момента. После те имат хиляда снимки, и просто ги изсипват някъде и не ги поглеждат особено много, защото е твърде трудно да им се добавят етикети и да бъдат организирани," казва тя. "Което за мен е донякъде жалко."

Цифровите камери ни дистанцират от настоящето

Впоследствие, когато преглеждаме хилядите снимки, които сме заснели, те са просто поредните хиляда снимки. Те не са специални. Вместо Мери да преглежда десетки снимки, които са отразявали основна част от живота й, представете си, че тя е имала хиляди такива. Те биха били лишени от смисъл. И вероятността тя да си спомни нещо, свързано с тези скъпи моменти от живота й би била близка до нулата. Заснемането на огромен брой фотографии на което и да е събитие е индиректно пропорционално на способността ви да помните това събитие по-късно. То намалява ценността на случващото се, защото вие не сте живели в момента; били сте твърде заети да го документирате.

Изгубили сме магията на фотографията, което ме кара да се притеснявам за бъдещето. Какво се случва, когато стигнем до възрастта на Мери? Дали ще имаме някакъв начин да поддържаме контакт със самите себе си, с тези, които сме били, ако снимките ни вече не са спомени, а просто артефакти в толкова големи количества, че не можем да ги осмислим? Или, което е още по-зле, ами ако снимките ни не са нищо освен селфита? Какво точно ще помним?

 

Най-четените