Предствяте ли си колко верни приятели и доктори е имал Дейвид Боуи, за да успее да опази от публичност факта, че година и половина се е борел с рака?
Замислих се над това, когато този нечовешки артист превърна в пърформънс дори собствената си смърт, като я извади от обичайната битова трагичност, сложи я„на сцена" и остави да я мислим творчески.
Покрай всички теми и въпроси, които този физически край повдигна, много важна ми се струва точно тази идея - за доверието. Не в политически и социален план - то е ясно, че доверието отдавна не живее там.
Доверието, което имаме на хората около себе си - тези, които наричаме „най-близки"...
Преди известно участвах случайно в спор. Ставаше дума за това дали, ако видиш например мъжа на твоя приятелка с друга жена, трябва да й кажеш. Част от хората твърдяха, че е редно да й кажеш, ако си й истински приятел, за да предотвратиш някой да я прави на маймуна. Според тях, колкото и да боли, истината е най-важна и след като случката е в неин ущърб, приятелско е да я информираш.
Имаха право.
Но право имаха и другите, за които, ако просто ей така, случайно станеш свидетел на такава малка изневяра, по-добре да си замълчиш, за да не внасяш масло в един огън, който така или иначе може изобщо да не се разгори.
„Аз пък бих искала да знам, ако съм на мястото на тази жена", прекъсна го една дама. По-късно разбрахме, че всъщност е ставало дума именно за нейния съпруг, когото някой от компанията беше засякъл в неудобна близост с момиче в известен солунски хотел.
По ирония на съдбата тя разбра за това цяла година по-късно, когато най-накрая лично засече двойката романтично да си пазарува в столичен мол. Беше изгубила в липса на любов няколо години от живота си, чудейки се какво се случва в семейството й. Разведоха се, разбира се, но една от най-големите й болки беше разочарованието от толкова приятели, които не й бяха разказали какво се случва. Междувременно те бяха коментирали ситуацията помежду си многократно и рефренът „милата, как я прави жалка" се беше носел като народна песен из общите им компании.
Да пазиш нечия тайна е много специална отговорност. В продажното общество, в което живеем, наоколо има толкова много факти, разпространявани като големи тайни, че понякога губиш мярка за това какво всъщност означава нещо да е секретно и някой да ти вярва, че ще го опазиш като такова.
„Знаенето на тайни" е и бизнес, разменна монета за служби, власт, услуги или стока. Във време, в което истинността на фактите не е особена ценност, сме готови да разпространяваме слухове, дочути оттук и оттам или споделени на ухо като нечия супер-мега-гигантска-тайна само защото това ще ни направи по-значими в нечии очи. В публичните професии това вече си е самата действителност.
Наскоро един ПР ми прошепна „под секрет", че човекът, за когото работи, бил болен от множествена склероза и нямало много дълго да работи, така че да сме го интервюирали сега, докато му е времето, че после не се знаело какво-що. Останах изумена от прикритото в изкуствена сантименталност хладнокръвие, с което въпросният ПР сподели „съкровената тайна, която той не иска никой да знае".
Както и от последвалото разкритие, че „тайната" е достояние на почти всички медии, които вярват, че само те единствено разполагат с тази „информация от достоверен източник". Достоверният източник така се беше разпрострял в споделяне, че цяла София вече цъкаше състрадателно с език за здравословното състояние на въпросното лице и следеше телевизионните му изяви, за да открива с детективска страст в тях симптоми на влошаване.
В продажбата на доверие особено силна стока е информацията за нечие здраве. Тя се продава много по-добре от всякакви факти за изневери, нови любови и извънбрачни деца.
Да дрънкаш с драматичен, тих глас последните новини около напълняването на еди-коя-си от телевизията, те прави „навътре в живота й" пред малкия ти социален кръг. „Ма защо така тя...да не би да е болна... или яде много от мъка...о, сигурно е на хапчета..." питат се всички останали, а ти блесваш с истината, която знаеш от някой си „много близък". Или пък лично, което е още по-страшно. Като чистачката на входа в кооперацията ни, която чисти домовете на две известни манекенки, та покрай нея всички сме наясно кои са им любимите храни, какви марки гащи носят, кои са мъжете, които често ги посещават, както и това, че „ма наживо и без грим са истински крокодили - няма да се спреш да ги огледаш на улицата!"
Болестта на Дейвид Боуи се понесе като много лек слух преди година. Тогава обаче никой не му обърна внимание, именно заради „доверените слухове" около известните личности и тяхната принципна недостоверност. Сега, когато знаем истината, неизкушените от този вид евтина популярност хора около една такава голяма звезда, които успяха да бъдат част от неговия личен проект за собствения му край, особено силно ме впечатляват. Не знам кое точно ги е мотивирало да не раздрънкат пикантни подробности на „доверени" хора и медии. Може би английското възпитание, съприкосновението до живота на звездите или хипократовата клетва.
Може би морал, от който ние, в малкото си, разядено от клюки, лъжи и бой общество, отдавна нямаме никава представа. Щото нали се сещате, че и да не беше болен, ако беше българин, Бoуи щеше да бъде предъвкван стотици пъти във всякакви гнусни истории и интриги. Това е и една от причините у нас гении да не се раждат.
