Докато растях си мислех, че е готино да избягвам технологиите. Сега тази философия ми съсипва живота...
Пушех си с един 23-годишен барман на име Марти, когато започнахме да говорим за социалните медии. "Използвам Facebook, само за да си уговарям срещи с приятели или да разбера какви партита ще има следващата седмица," сподели ми той.
"Родителите ми и по-възрастните хора злоупотребяват с Facebook. Те споделят твърде много информация в него". Като много други млади хора, Марти не използва много своята лична поща, а когато го прави, то е за да се свърже с братовчедите си "като начин да разкажа по-дълги и по-заплетени истории, най-вече свързани с родителите ни".
За някои хора над 30 светът е технологична джунгла, в която се чувстват изгубени
Смятат ме за част от поколението на Марти, макар че имаме 10 години разлика. Ала единственото общо нещо между нас, което установихме по време на този разговор, беше, че и двамата обичаме да пушим. Когато става въпрос за технологии, сигурно съм по-скоро на мнението на дядо му.
Роден съм през 1978, но съм представител на младото поколение само на думи. Всъщност аз съм просто един лудит. Не схващам технологиите и за доста дълъг период от време се опитвах да се убедя, че не искам и да се науча да ги схващам.
Гледната ми точка по отношение на последните киберпостижения бе пълна липса на интерес и от време на време враждебност. Мислех си, че това отхвърляне ме превръщаше в иконоборец или поне непреклонен индивидуалист.
Истинският мъж слуша Led Zeppelin, но не го прави през iTunes - нещо такова. А сега, благодарение на тази упоритост и суета, се чувствам като изпразнен от съдържание костелив орех, старомоден и борещ се да комуникира с останалите хора, почитатели на лъскавите смартфони. Останал назад във времето на Христова възраст.
Дистанцирането от новите, "готини" технологии е и вид бунт срещу статуквото
Технологията не бе съществена част от семейния ми живот, докато растях. През 90-те години приятелите ми се подиграваха, защото единствената система за гледане на филми, с която разполагахме, беше Betamax и защото я наричах "машина за филми".
В моя дом не се играеха видеоигри. Наблюдавах еволюцията на Atari до PlayStation от всекидневните на моите приятели и докато те нямаха нищо против да направят прехода от Super Mario и Street Fighter до Call of Duty и Grand Theft Auto, аз тихо се потях над стария си тетрис.
Като защитен механизъм реших, че видеоигрите са още една загуба на време, а ъпгрейдите в графичния дизайн и сложността им са просто още един начин да се оберат парите на хората.
В гимназията не можех да си позволя пейджър, какъвто имаха повечето от приятелите ми, затова им се подигравах, че са пишман дилъри на дрога, макар че това описание е било отнасяно и до мен от някои хора (включително от собствените ми деца).
Всяко последващо технологично изобретение бе посрещано с подобно отношение от моя страна. От Friendster до личните цифрови асистенти, iPod и Facebook. Избягвах да се свързвам с Интернет или да отварям сайтове, сякаш мъжествеността ми (в лицето на дънковото ми яке и цигарите "Марлборо") зависеше от това.
За мен това бе просто имидж, специално създаден, за да изглежда готино. Ала сега единственият имидж, с който съм останал, е много далеч от готиното. Пропускам много културни и интелектуални разговори. Изоставам откъм музика и видеоклипове.
Изпускам идеите, които се изстрелват до цялото земно кълбо и бързината на мислите. Изпускам социалната промяна, която е възможна от единия край на света до другия. Никога не съм виждал Angry Birds.
Проблемът идва, когато твърде късно осъзнаеш колко много си пропуснал
Аз съм като купонджията в средата на 30-те си години, който една сутрин се събужда с кокаин в носа, писмо за закъснял наем, пъхнато под вратата му и рошава коса - и осъзнава, че може би е пропуснал нещо много по-голямо от едно добро парти.
Всъщност аз съм много по-зле от този тип. Защото той сигурно знае как да използва iPhone.
Надявах се, че всичко това ще последва съдбата на обичаната от мен "машина за филми", че технологиите ще изчезнат от лицето на земята много преди аз да го направя. Въпреки това, всеки ден ми става все по-ясно, че се случва точно обратното.
Малко по малко бях принуден да навляза в света, на който се присмивах толкова дълго. Ставам все по-зависим от този свят - работата и бъдещето ми също - и е ясно до болка колко малко контрол имам върху него. Това ме кара да се чувствам стар и изгубил връзка с останалите.
Но което е по-лошо, то ме кара да се чувствам неспособен да допринасям за финансовия живот на семейството ми, освен ако не правя точно това, срещу което някога съм се кълнял: да се науча да използвам технологиите.
Трудно е със закъснение да се влееш в новия, адаптивен, свръхсвързан свят
Притеснявам се, че за мен е твърде късно. Не можеш реално да научиш старо куче на нови намера. За миналия ми рожден ден ми подариха iPod. Той дори не разполагаше с упътване - всеки знае как да го използва сега (е, всеки, освен мен, разбира се).
Жена ми спокойно ми обясни как се работи с него, но, независимо от това колко пъти ми показа как да си направя плейлиста или да прехвърлям музика, просто не можах да му хвана цаката. Струваше ми се твърде малък, а механизмите вътре в него - твърде мистериозни и сложни.
След един месец се отказах. Оттогава насам джаджата събира прах върху един рафт. Дори и да мога да схвана технологията, не си вярвам, че мога да я използвам. Според скромната ми оценка, Twitter е пълен с невротици, които не могат да контролират импулсите си.
Истината е, че всички тези пейджъри, мобилни телефони, системи за домашно кино и видеоигри не са безсмислените консуматорски боклуци, за които ги мислех. Те не са отминаваща мода за буржоазията. Напротив - те са основата на един език, който почти всеки от моето поколение е научил да говори - езикът, с който много млади членове на нашето общество са родени.
Това е езикът на адаптивността, на готовността да научаваш и откриваш нови устройства, за които нямаш нужда от упътване. Всичко е въпрос на комуникация с другите. Независимо дали става въпрос за малки или големи машини. Но като се замисля, комуникацията също не ми е силна страна.
Без технологии не можеш дори да разбереш къде е най-близката тоалетна
Едно от първите неща, които научаваш да казваш на някой нов език, е "Къде е банята?" Това е много необходим въпрос, ако някога се озовете в непозната държава и може да се каже, че интимността на това запитване автоматично ни прави по-привлекателни в очите на другия, или поне оставя добро впечатление.
Имам един приятел (няколко години по-възрастен от мен), който има приложение на телефона си, което го известява за това къде е най-близката обществена тоалетна. Междувременно, най-готиното нещо, което може да прави моят телефон, е да изпраща SMS-и, а аз започнах да използвам тази опция едва преди година.
И така, ето ме и мен - зрял мъж, който се чувства чужд в родната си държава - с жена, две деца, ипотека и работа, които зависят от моята способност да се свързвам с хората и да ги карам да ме разберат. А току-що осъзнах, че нямам необходимия технологичен речник, чрез който да попитам къде е банята. Може би пък вече е крайно време да науча езика на технологиите.
