Pink Floyd – лудостта отвъд стената | webcafe.bg
Musiccafe

Pink Floyd – лудостта отвъд стената

webcafeВалентин Йорданов
27.02.2016, 20:03 (обновена 15.03.2016, 12:21)

1 от 9 снимки Назад Напред

Pink Floyd – The Wall

Ако предишни албуми на Пинк Флойд като "Тъмната страна на луната" са поставяли въпроси, както казва Роджър Уотърс, относно човечеството и дали то е способно да бъде човечно, то "Стената" е със сигурност техен отговор.

Светът е само привидно „нормален" или „човечен" и човек може да живее в него само докато е способен да изтласква от съзнанието си и да не знае някои истини.

Ако попитате случаен човек "Какво е лудостта?", най-вероятно ще ви отговори, че това е нещо като болест на мозъка, при която човек трайно губи връзка с действителността и му се привиждат измислици или нереални неща. Това обобщение сякаш е толкова широко прието, че рядко подлежи на коментар.

Но в музиката на Pink Floyd нещата изглеждат различно.

Душевният срив на основателя на групата Сид Барет оставя дълбоки следи у останалите членове. Години по-късно, когато вече без него са световно известни, те ще заложат темата за лудостта (му) в най-успешните си албуми.

Изтъкани от неясни метафори, алюзии и двусмислен език, техните текстове дават едно различно място на лудия - място на човек, който всъщност знае и разбира нещо за света, за което останалите остават слепи.

По думите на Роджър Уотърс относно "Стената", албумът е останал толкова известен най-вече защото в него има нещо, което постоянно се движи под повърхността и резонира в душевността ни по особен начин.

Именно в този албум и в едноименния филм, създаден по него, лудостта заема централно място.

Песните предават историята на едно полудяване с изключителна проницателност и жесток, суров тон. Макар и преплетен с привидно далечни и понякога странни разсъждения, в текстовете може ясно да се отличи един житейски разказ.

Главният герой се казва Пинк и историята на живота му, както при всеки друг човек, започва още преди той да се роди.

Песните проследяват неговото детство, белязано от отсъстващия баща, който е убит на фронта (1), докато Пинк е още бебе, и от обсебващата майка, която не иска за него нищо друго, освен той да си стои до нея. (2) (3)

От дома историята се пренася към мъчителното му навлизане в обществото, представено през образа една жестока училищна система. Класната стая, която става и емблема на целия албум, смазва индивидуалността (4).

В училището комплексираните учители се гаврят с учениците с почти садистично наслаждение (5).

Години по-късно в своите халюцинации Пинк ще се връща към това училище, където деца, носещи едни и същи зловещи маски на лицата си, маршируват по поточни линии, за да паднат накрая един по един във фунията на голяма индустриална месомелачка, откъдето излизат на парчета кайма.

Но въпреки присмеха и обидите през юношеството, Пинк в крайна сметка става музикант - „кървящо сърце", както го нарича учителят му, подигравайки злобно поетичните му наклонности.

В края на първото действие - вече като известен музикант - сякаш без да го иска той е увлечен в лъжливия свят на славата, леките жени, наркотиците и всички други крайности на рок звездите (подобно на истинския Сид Барет).

Но веднъж постигнал успех и слава, започва и неговият душевен упадък. Песните разкриват вътрешния свят на човек, който се изплъзва на света, в който живеят другите.

Все по-трудно му е да се впише, постепенно бракът му се проваля и той изпада в пълна изолация. Другите хора, техните желания и стремежи му стават все по-чужди и неразбираеми. Опитите му да се свърже отново със съпругата си са ту вяли, ту отчаяни, и винаги странни (6).

Полудявайки постепенно, той започва да вижда ужасяващото навсякъде около себе си - както в социалните, така и в интимните отношения.

В неговите мисли и халюцинации се вплитат ужасът и безмислието на войната, бруталността на обществените институции, безумието на тоталитарната идеология и умъртвяващият такт на консуматорския битовизъм.

Той вижда майчината любов изобразена като поглъщаща и задушаваща, а майчината прегръдка - като стена.

Жена му е изобразена като огромна зловеща богомолка, която се гаври с тялото му, а учителят - като чук, който искада го смели на кайма (или може би да го направи на чук, също като себе си).

В края на своята история, вече напълно потопен в лудостта си, Пинк разбира, че е полудял. Във финалния си делир той е изправен пред съда на собствената си съвест и съден за това, че е луд и че с това е съсипал живота на близките си.

В това последно действие, когато всички се изреждат да го обвиняват и подиграват, той е изобразен като безжизнена парцалива кукла, подмятана като неодушевен предмет от зловещите гротескно изобразени герои от историята си.

И точно тук ние ставаме свидетели на нещо, което е далеч от онова „скъсване с реалността".

Тук, в пика на своята лудост, Пинк се среща с нещо, което се оказва много по-истинско за него от самата действителност. И това е, че той наистина завинаги е останал просто един предмет в ръцете на всички тези хора, едно парче оживена плът, на което другите да се наслаждават и това е ужасяващата истина за неговото място в света.

От контролиращата майка, която иска да си го държи цял живот в клетката на дома, за да му се любува вечно, през училищната система, която го третира като безличен, бездушен бъдещ работник, или армията, за която е просто къс месо, което трябва да бъде смелено и оформено.

От жена му, за която сякаш никога не е бил друго освен сексуален обект, до неговите музикални протежета, за които е просто поредната звезда от чиято слава ще изцедят максимално много пари, а след това ще го изхвърлят на боклука.

Да съществува само за да бъде обект на чуждото наслаждение е непоносимо за човешкото същество, равносилно на това да бъде жив мъртвец.

Ужасяващият отговор на един екзистенциален въпрос, от който Пинк не може да избяга, е квинтесенцията на неговата лудост.

Ето защо в своя изключителен разказ той съвсем не скъсва с действителността, а точно обратното.

Той наистина се срива душевно, но лудостта му не го прави гротескен, хаотичен и нелогичен - напротив, самият свят се разкрива като такъв.

В своята лудост Пинк започва да вижда едно зловещо измерение както на собствения си живот, така и на съвременността.

Неговият ужас е неспособността да си затвори очите. Докато "нормалните" могат да държат една вътрешна дистанция от всичко, за Пинк има само едно спасение - пълна изолация.

Поставяйки на сцена зловещата истина за своя собствен живот, той разбира и една истина за отвратителната месомелачка на консуматорското общество и неговия бит.

Пинк вижда не просто себе си, но и съвременния човек просто като предмет, роботизиран бездушен работник, чук в безкрайната армия от еднакви чукове, или просто като поредната тухла в стената.

Веднъж потопен в този страшен свят, желанията и страстите на другите му стават чужди, странни и дори плашещи. Той не може повече да се свърже с друго човешко същество, така както другите го правят.
Обществото е разобличено като брутално, нечовечно и безжалостно експлоатиращо, а близките му хора - като чудовищно себични същества, които се наслаждават от него като от предмет.

През целия си живот Пинк гради стената именно за да се предпази от ужаса на една действителност, на която нито може да придаде друг смисъл, нито да скрие от себе си.

И след всичко това е съвсем логично, че в големия театрален завършек, когато съдът го намира за виновен отвъд всякакво съмнение и заслужаващ най-голямата тежест на закона, неговата присъда е да се реализира най-дълбокият му страх - стената да бъде разрушена и той да бъде "изложен" на останалите хора (равносилно, може би, на смърт?).

Крахът на стената е краят на историята.

Обикновено в този разказ стената се свързва с отчуждението, с някаква фундаментална социална пречка, нещо наложено отвън, което ни разделя.

Една бариера, с която съвременния човек трябва постоянно да се бори, за да не загуби най-ценното - връзката с останалите хора. Но именно в това се крие голямото недоразбиране на историята.

Защото въпреки че Пинк се опитва да се измъкне от своя затвор, всъщност има нужда от своята стена и именно това е в сърцето на историята. Той сам я е изградил - тя е единственото нещо, което го предпазва от свят, който е неспособен да понесе.

Неговото нещастие всъщност е предречено още когато се ражда. Втората песен е едно послание към него, което съдържа част от онова, което той предстои да разбере по най-болезнения начин: (Песента ‚Thin Ice' (Тънък лед):

„Мама обича своето бебе, и тати те обича също.
И морето може и да ти изглежда топло, а небето - синьо.
Но ако ти решиш да се попързаляш по тънкия лед на
модерния живот, влачейки след себе си мълчаливия укор
на милион белязани със сълзи очи - то тогава не се чуди,
когато ледът под краката ти започне да се пропуква, а ти
да потъваш безпомощен стържейки със нокти леда, докато страхът се разлива зад гърба ти."

Ако предишни албуми на Пинк Флойд като "Тъмната страна на луната" са поставяли въпроси, както казва Роджър Уотърс, относно човечеството и дали то е способно да бъде човечно, то "Стената" е със сигурност техен отговор.

Светът е само привидно „нормален" или „човечен" и човек може да живее в него само докато е способен да изтласква от съзнанието си и да не знае някои истини.

Той трябва да не знае цената на своето щастие и парадокса на своите желания. Той трябва да може да вижда себе си като нещо повече от гайка в огромната консуматорска машина.

Само способността да се дистанцира и да не вижда ужасното в света ще му позволи да живее "нормален" живот.

Посланията в този албум са много и различни, а интерпретации могат да са правят до безкрай. Едно обаче е сигурно - за Пинк Флойд има едно измерение на нашите фантазии, сънища, измислици и дори на лудостта, което ни води отвъд логичното и рационалното и ни тласка към неща, които могат да се окажат по-истински за нашия вътрешен свят, по-реални от самата реалност.

Неща, които не можем да приемем с лека ръка и за които не можем да мислим, без да поставим под въпрос координатите на собствената си „реалност".

Музиката и текстът на този албум са мрачни, сурови и тягостни, но същевременно показват една истински дълбока човечност и състрадание към най-отхвърлените и най-онеправданите в нашите обществата - лудите.

Едно невероятно уважение към хора, които имат какво да ни кажат, и чиито нелепости си струва да чуем.

* * *


(1) Първата песен "In The Flesh?" завършва със звуци от пикиращи бойни самолети, които във филма представят кончината на бащата по време на войната. Неговата смърт съвпада с раждането на момчето
(бебешкия плач в началото на следващата песен).

(2) Във филма има множество сцени, в които като дете Пинк търси предмети останали от баща му, облича се в неговата униформа, търси дори самия него на гарите, където други войници са посрещани от семействата си. Третата песен е специално обръщение към бащата, а седемнадесетата „Вера" е алюзия към песента на Вера Лин „We will meet again", хит на фронта през Втората световна война, която съдържа ироничния въпрос на Пинк какво е станало с обещанието баща му да се върне.

(3) Песен 6 „Майка": „Мама ще сбъдне всичките ти кошмари, мама ще всели в теб всичките си страхове, мама ще те държи тук под крилото си, тя няма да ти позволи да летиш, но може да ти позволи да попееш..." и накрая „... Ти винаги ще бъдеш бебе за мен."

(4) "Нямаме нужда от контрол на мислите, мрачен сарказъм в класните стаи. Учители, оставате децата на мира!"

(5) "Когато пораснахме и отидохме на училище, там имаше някои учители, които нараняваха децата по всеки начин, който намираха. Изливаха подигравките си върху всяко нещо, което правехме, излагайки на показ всяка наша слабост, колкото и добре да е била скрита. Но в града всички знаеха, че когато учителите се приберат вечер у дома, техните дебели психопатни жени ги смазваха на косъм от животите им."

(6) Песните "One Of My Turns", "Empty Spaces", "Don't Leave Me Now", "Hey you", "Nobody home" се занимават с отчуждаването от света и от жена му, и с отчаяните му опити да се приобщи отново.

Валентин Йорданов е клиничен психолог и психотерапевт. Поддържа собствен блог: psy-blog.net

Oще: lifecafe  pink floyd  the wall  армия  баща  знаменитости  какво е лудостта  кино  консуматорско общество  луд  лудост  майка  модни тенденции  музика  нормалност  обезчовечаване  образование  отвъд стената  пинк  пинк флойд  психология  пътувания  роджър уотърс  сид барет  срутването на стената  стената  стената на пинк флойд  тъмната страна на луната  училище  филмът стената  фотогалерии  човечност 


Още от Албуми

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 11.05.2010, 18:26

9 Крив Макарон | 01.03.201608:51

"едно различно място на лудия - място на човек, който всъщност знае и разбира нещо за света, за което останалите остават слепи."
Мн яко!11!!! Много щастлив

Нек'си не приемам, че богатството на вътрешни преживявания трябва да се свързва с лудостта. Мисля, че съществува възможност човек да знае, и да разбира света като при това си остава напълно уравновесен. Има разбира се някой флуктоации в поведението, появява се известна турболенция в отношенията, когато липсва разбиране и съпреживяване, но това е нормално.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 16.03.2015, 04:47

8 Reality Liberation Front | 01.03.201603:47

Адът - това са другите, казва Сартр: Адът да бъдеш определян кой си ти, според мнението на другите. Но в Стената на Флойд има и моменти от светлата страна на екзистенциализма, от философията на Камю, който определя смисъла в този абсурден свят в бунта срещу него - в щастието на Сизиф...Знаков албум за трагедията на човека в модерността на 20 век. Шапки долу за безсмъртната банда! Благодарности на автора!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 29.02.2016, 09:56

7 nick2201 | 29.02.201610:00

Чудесна статия на сериозен познавач и ерудит!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.01.2015, 20:48

6 MarkModel13 | 29.02.201608:42

scuba - кои са трите - Мануела, Виктория и Фрида ?
Стават ли ?
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 29.04.2015, 21:11

5 Виктория Пенелопова 07 | 28.02.201621:44

scuba,
Предвид другите ти публични изяви, моля, слушай се Любэ и не се бутай там, където не ти е работата. Смее се
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 01.08.2012, 16:39

4 scuba | 28.02.201616:30

Какво удоволствие!
Да ви видя и трите!
А статията наистина е хубава.
Остава само младите да я прочетат и поне да изгледат "Стената".
   

оценка

+1 -1

Регистриран на: 06.09.2010, 15:20

3 Manuela Gerenova | 28.02.201612:22

Невероятна статия.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 29.04.2015, 21:11

2 Виктория Пенелопова 07 | 28.02.201610:29

Страхотна публикация за още по-страхотна група. Истинското изкуство върви ръка за ръка с лудостта. Много примери има. Очите на "лудите" са други, по друг начин виждат и по-друг начин възприемат. И в повечето случаи, този начин е верният. ".. It's the terror of knowing, What the world is about..". Дейвид Боуи и Фреди го изпяха това и всеки от тях беше по своему луд. Мир на праха им.
   

оценка

+3 -0

Регистриран на: 14.08.2010, 11:53

1 Frida | 28.02.201609:45

цялото това страдание можеше да бъде спестено на момчето, ако бе израсло с баща, или поне с вуйчо или чичо до себе си. жалко, че таткото на роджър е загинал и майка му се е сближила с комунистки-феминистки, но да останеш цял живот момченце, на което единствено другите, светът, обществото, хората са виновни в това, да си прави стени и изолации за отстраняване от тях, без да намира нищо хубаво и красиво в света - това не е толкова философско. музиката е трудно обяснимо нещо. влечението към тъмното, злото, грозното, ужасното е патология. човекът е илюзия. само Б-г е добро и светлина - човек трябва да се обръща към него - иначе наистина е само парче месо, предмет и роб. и няма нужда да възпява това омразно състояние. честно казано, музиката им е хубава, но филмите - отврат. предпочитам да гледам нещо такова
https://www.youtube.com/watch?v=D97gP-1zyqQ
   

оценка

+1 -5