Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Mumford & Sons печелят със самоирония

Фронтменът Маркус Мъмфорд и останалите от групата печелят нови фенове за фолк рок жанра Снимка: Getty Images
Фронтменът Маркус Мъмфорд и останалите от групата печелят нови фенове за фолк рок жанра
Mumford & Sons свирят на все по-големи сцени Снимка: Getty Images
Mumford & Sons свирят на все по-големи сцени

Фолк гигантите от Mumford & Sons, вече постигнали платинени продажби и триумфирали като хедлайнери на тазгодишния „Гластънбъри", спечелиха и интернет пространството с последния си клип.

Или поне спечелиха адмирации от хейтърите си със своята унищожителна автопародия, която взима на подбив самите музиканти от групата и пасторалните картини от техните клипове.

Във видеото на Hopeless Wanderer четиримата комедийни актьори Джейсън Съдейкис, Джейсън Бейтман, Ед Хелмс и Уил Форте бродят из ферми, обори и полета и се превъплъщават в членовете на Mumford & Sons с всичките странности на поведението им: мръщенето, трептенето, ридаенето и биченето по банджота и барабани.

Забавно е, но пък самоиронията и без това е присъща за Mumford & Sons, тъй че този трик си е просто още един маркетингов ход в тази посока. Няма как да загубиш като се пародираш сам себе си, особено след като си взел каре известни комици да свършат черната работа.

Старомодни ли?

За тези от нас, които и без това са запознати с Mumford & Sons, Hopeless Wanderer служи като напомняне за суровата и несъмнена ефективност на тяхната музика, и колко малко общо има тази музика с каквото и да е старомодно звучене.

Както вече доста критици са отбелязвали, Mumford & Sons всъщност са си рок група с акустични инструменти и фолк обвивка. Огромните им динамики от шепнене до виене са си взети право от грънджа; кресчендото и мащабните им припеви са си досущ като Спрингстийн, изпълняван от Arcade Fire.

Но ето какво е наистина поразително при Hopeless Wanderer и останалата част от суперпечелившия им албум Babel: песните са толкова „брит", че няма накъде. Маркус Мъмфорд и компания може да говорят за любовта си към блуграса, но музиката им е американска колкото следобедния чай.

Британският монопол в жанра

В последните няколко десетилетия - поне откакто Боно стъпи на сцената - британците са абсолютни монополисти в стадионния рок с издигащи те припеви и експлозии от абстрактни понятия в текста.

Hopeless Wanderer е прекрасен пример за точно такъв величествен брит рок с възходи и спадове, изригвания и мяукания; знаеш, че песента е за нещо грандиозно, но лириките не ти помагат особено да разбереш за какво.

През уикенда излезе и новата песен на Coldplay Atlas от задаващото се продължение на филма „Игрите на глада". Там се говори за огън, за изригвания, за понасяне на света на ближния, за търсения и копнежи по далечни места.

Можем спокойно да отнесем същите лирики и към мелодията на Hopeless Wanderer и би сработило безотказно. Даже можем да изберем няколко комедианти да се престорят на Coldplay в клипа - от Джейсън Съдейкис би станал чудесен Крис Мартин.

 

Най-четените