Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Влакът за никъде: 12 години от Загреб до Загреб

11 октомври 2003 г., Загреб. България играе здраво срещу Хърватия и трудно се дава с 0:1. Въпреки, че сме се класирали и не играем за нищо, правим силен мач. Такива емоции днес липсват с националите. Техните двубои вече не се чакат като някакъв генератор на позитивни емоции.
Година по-рано Димитър Бербатов ги унишожи в София, а националите изиграха вероятно последния си голям мач изобщо. Бихме ги с 2:0 и си отворихме вратата за Евро 2004.
Стилиян, Мартин... Триото бе в стихията си, а отборът, воден от Краси Балъков, зарадва над 43 000 по трибуните. От тогава националният стадион пустее дори на най-важните мачове.
Още два пъти ги срещнахме през този век - в световните квалификации за Мондиал 2006. Стигнахме до 2:2 в Загреб, но ни победиха в София и ни изхвърлиха зад борда.
Стадионът вреше и кипеше за мачовете на отбора ни до 2003-а (снимката е от 2:2 с Белгия точно тогава). След Евро 2004 само спорадично се появява еуфория за някой мач, но бързо угасва след поредния провал.
Миналата есен ни биха с 1:0 в София, като нашите се скъсаха да обясняват, че не са ни надиграли. Вкарахме си автогол и така загубихме. Лошото е, че те взеха мача без да превключат над трета скорост.
Селекционерът Петев се изгуби в собственото си слово за някакво светло бъдеще. И той би трябвало да разбира добре, че с кадровия потенциал, който има, това са празни приказки.
Проблясъци като 2:2 с Италия понякога дават лъч надежда, но истината е, че националният ни отбор е в тежка летаргия.

В събота вечер по телевизията ще върви футбол.

Хърватия - България, но ви е простено, ако тази информация ви е нова.

Европейска квалификация в разгара на месеца, в който целият континент тръпне за решителни битки преди първенството догодина.

Ние отдавна сме претръпнали. Мачът за нас ще е поредната спирка на едно пътуване за никъде, на което е тръгнал влакът с националите.

По ирония на съдбата, или просто е удобен момент да го маркираме точно сега, но влакът тръгна в тази неясна посока преди 12 години без един ден.

11 октомври 2003 г.

Загреб. Както и сега.

Евроквалификация. Както и сега.

Хърватия прие България в мач "на живот и смърт", но само за домакините. Както и сега.

Разликата е, че тогава ние се бяхме класирали и отидохме на двубоя като екскурзианти, широко ни бе около врата.

Напъваха се само домакините, които отиваха на бараж, ако не ни победяха.

Сториха го с 1:0, а Пламен Марков си позволи да пусне в игра Николай Кръстев от Нафтата, Велизар Димитров, а на пейката бяха рядко играещите в националния Сакалиев и Тодор Янчев.

Сладък спомен, нали? Да си си опекъл нещата преди октомври и да ти е кеф да гледаш как цяла Европа се поти в решителни битки.

Е, как се промени картинката за 12 години?

На европейското ни понабиха - три загуби, но си казвахме: Ок, но имаме поколение, имаме основа.

Бербатов вече вкарваше редовно в Бундеслигата и бе звезда, Стилиян играеше европейски финали със Селтик, Мартин също бе ас в Бундеслигата с Волфсбург и скоро след европейското отиде в Атлетико.

Имахме Манчев във Франция, Мариан Христов...

В следващите пет квалификационни цикъла влакът все повече забиваше в глухи коловози.

За Мондиал 2006 през октомври завършихме с безсмислени мачове срещу Унгария (2:0 у дома) и срамното 1:1 в Малта. Но и преди тях бяхме отпаднали.

В пресявките за Евро 2008 тръгнахме окуражаващо и завършихме с цели 25 точки, но пак последните две победи - над Румъния с 1:0 в София и с 2:0 в Словения, се оказаха без тежест.

Просто румънци и холандци разиграха картите си отлично...

Включително с един съмнителен мач в Констанца, който домакините спечелиха. Той ни остави извън играта.

Мондиал 2010 бе химера след 1:1 с Ейре в София през юни 2009-а, а октомври донесе мъка - 1:4 в Кипър в поредния мач, който нямаше вече значение.

Бяхме отпаднали дори преди този срам.

Последното място в групата за Евро 2012 още не е забравено, като финалните акорди в същия този (иначе) решителен октомври бе историческа първа загуба у дома от Уелс с 0:1.

В миналите квалификации мъждукаше надежда за бараж преди гостуването в Ереван, но паднахме с 1:2 и всичко приключи.

За да завършим с тъжно 0:1 от чехите в София пред полупразните трибуни на "Васил Левски".

Тази година октомври пак е безинтересен. Отпаднали сме.

Следващите квалификации ни изправят в група на ужаса, чакат ни Франция, Холандия и онези неприятни шведи, които ни бият по традиция където ни хванат.

След пресявките за Мондиал 2018, които смело можем да отпишем, ще станат поне 16 години без голямо първенство, и то ако успеем да стигнем Евро 2020.

Някъде тук оптимистът би казал: "Хайде, стига толкова..."

За повече дори и той едва ли ще има сили.

За да разсеем малко тъмния облак на черногледството, нека цитираме някой фактор от БФС, например президента.

"Какво в държавата е наред, та да имаме силен футбол?".

Обичаен лаф на някога големия вратар на националния след поредната загуба.

Ахаа, това било, господин Михайлов. Ние се чудехме защо не вървят нещата.

В тази седмица на безразличие около нашите национали, исландците празнуват класиране (в група с Холандия, Турция и Чехия).

Естонците мечтаят за бараж.

Израел е на ръба на плейофите.

Уелс е на точка от шампанското, а Северна Ирландия - на една победа.

Словакия е почти сигурен за директно класиране.

И те са в групи с много силни съперници. И техните първенства не са особено значими, за да не използваме по-силна дума.

Но ето, че са в играта.

А за нас октомврийската пауза за националните отбори отново е просто една свободна от футбол дупка в календара.

Влакът спира на гара Загреб в събота.

Пътниците ще слязат за 90 минути, след което ще продължат своето пътуване... за съжаление без ясна посока.

 

Най-четените