За Гари Спийд и проклетата снимка | sportcafe.bg
Sportcafe logo

За Гари и проклетата снимка

Дидро
28.11.2011, 08:34 (обновена 01.12.2011, 10:13)

1 от 3 снимки Назад Напред

Гари Спийд

Снимка: © Gong.bg

Покойният Гари на пресконференция в София като треньор на националния тим на Уелс

Гари Спийд сложил край на живота си у дома в неделната сутрин. Обесил се. А аз така и не намерих онази проклета снимка.

Сигурно никога няма да разберем причината, накарала един от най-позитивните хора във футбола да прекъсне живота си толкова млад. Страстен на терена, с вечно засмени очи и изпълнен с проекти и ентусиазъм за бъдещето. Изглеждаше успял, одухотворен и щастлив. Спийд шокира света, остави в пълен потрес семейството и страната си, и потопи в спомени романтиците, страдащи по онези славни години на британския футбол.

Помня го с осанката и снажната фигура, идеалната му коса и излъчване на суперзвезда от калибъра на Бекъм. Но във времената, когато на Острова нямаше Бекъмовци. Помня онзи номер 11 от Лийдс, който никога не се примиряваше, не се предпази от нито едно единоборство, гореше на терена.

Беше и капитан, когато най-накрая подписа с любимия си Евертън. Имаше убийствена левачка, а особено силен бе във въздуха, с неподозирано висок отскок и страхотно умение да насочва топката с глава. Гари от Лийдс - от онзи шампионският състав! Редом с един друг голям Гари - Макалистър, с Бати и рижавия и луд малък гигант Гордън Стракън. Феноменална четворка бяха. Никога не съм бил фен на Лийдс, но заради такива като тях се влюбих в английския футбол.

Гари от Уелс, който гледаше с гняв в горящите очи как Ицо, Любо и останалите изнесоха една от най-славните футболни лекции, виждани някога в Кардиф. Как след мача отиде и поздрави всички български играчи въпреки обидата от поражението с 0:3.

Спийд, който раздаваше усмивки на летището в София и каза, че уелсците никога не се предават, независимо колко е силен противникът. После вечерта десетки малчугани, юноши и зрели мъже дежуряхме пред хотела на британците, за да пипнем него, Марк Хюз, Дийн Соундърс, Невил Саутъл. Великаните от телевизора. В опита да не изпусна никого, не успях да се снимам с Гари с моето фотоапаратче, направи го друго момче. Не успях да взема снимката, така и не стигна до мен. Момчето също вече го няма, отиде си рано. Като Гари.

В неделя, когато прочетох новината за смъртта на този симпатяга, когото всички харесваха, се сетих за онази случка. Мамка му, къде ли е онази снимка?

Преди месец мениджърът мистър Спийд доведе уелските си момчета в София и ни биха. На тренировката човекът не спря да се усмихва, излъчваше спокойствие и настроение. Каза на майтап на репортер от родината си, че не е виждал ляв крак като на Гарет Бейл, откакто... самият той се отказал! Пич беше този Гари Спийд, готин човек. Каква ли мрачна „светкавица" го е накарала да сложи край на всичко...?

Разбира се, може да се разсъждава по теми като тази, че футболът и животът на звездите носят, освен очевидните привилегии, и адско напрежение. Човек понякога експлодира. Или пък, че зад имиджа на безупречен и щастлив семеен живот са се крили неща, които остават скрити за света (справка - Райън Гигс). Лоша новина, свързана със здраве, психическо разстройство...

На кого му пука за причините, наистина?

Това не е журналистическо разследване, нито анализ на това какви са проблемите, които крие животът на професионалния футболист или треньор на и около върховете на играта. Това е спомен за Гари Спийд - един от символите на онези години, в които футболът бе кълбо от страст.

Бе битка на подобни усмихнати, но непримирими джентълмени, с които асоциирахме британския футбол. Техните имена ще останат символи на клубовете и националните отбори, за които са играли. Затова е ужасно реално до непоносимост, когато някой като Гари Спийд си отиде на 42 години.

Лъчезарният и успял човек, на когото хиляди деца мечтаят да подражават. Трудно е за вярване, а и с него сякаш си отива още една от детските ни илюзии. Няма Дядо Коледа, доброто не винаги побеждава, а сега се оказва, че и рицарите от футболните полета, които ни караха да мечтаем, не са неузвями и безсмъртни. Не са божества.

Човек да се чуди понякога как тежко го удря новина за смъртта на някого, когото дори не е познавал лично и не му е бил близък. Няма реална причина, просто е гадно и несправедливо.

Поне да бях намерил онази снимка. Сега щях да мога да се усмихна на нея.

Oще: гари спийд  лийдс  самоубийство  уелс 


Още от БГ футбол


Видео