Димитър Стоянов от "Отборът на надеждата": Важно е как използваш шансовете | sportcafe.bg
Sportcafe logo

Димитър Стоянов от "Отборът на надеждата": Важно е как използваш шансовете

Ива Димитрова
31.05.2018, 08:58 (обновена 01.06.2018, 15:55)
димитър стоянов

"Когато тренираме, не мисля за проблеми, забавляваме се, контактуваме с позитивни хора, стремим се да помагаме на децата и това е много вдъхновяващо", казва Митко.

Случайностите в живота като че ли са такива само привидно. Силни аргументи за това има в живота на Димитър Стоянов от първия национален тим, представил България на Световното първенство по футбол за бездомни хора през 2012 година в Мексико Сити.

Той е на 33 години и е израснал в дом за деца, лишени от родителски грижи в Пловдив. Не познава и не знае кои са родителите му. Казва, че не се е чудил и дори не е любопитен: „Колкото по-малко знаеш, по-добре. И в живота е така".

Фокусиран е върху бъдещето си, което споделя с любимото си момиче. Мечтаят скоро да имат свой собствен дом, да създадат семейство. А Митко, както всички го наричат, отсега знае уроците, които би искал да предаде на децата си. Като например, колко е важно да си сериозен и дисциплиниран. Защото именно това е важно да изпъкне, когато промениш първоначалното впечатление. А то често е грешно, подчертава Митко.

Вече 14 години той е оператор на машина за пенозапълване в завода на „Либхер" в Пловдив. Мечтаел е да стане учител по физическо възпитание. Не могъл, но пък случайно, както казва, се запознава с Виктор Кирков, изпълнителен директор на компанията „Спортс Мениджмънт България", която реализира „Отбор на надеждата" и е единствен представил на фондация Homeless World Cup - организатор на Световното първенство по футбол за бездомни хора.

Попадането на Митко в националния тим през 2012 година не е случайно. Постигнал го е с много труд и усилия. Не е случайно и че по-късно Виктор Кирков го кани да води тренировки по футбол на деца от институции в Пловдив. Така че Митко все пак сбъдва мечтата си. Не е учител по физическо възпитание, но също преподава, предава опита си и във футбола, и в живота на други младежи. А вдъхновението е взаимно.

- Любовта ти към футбола датира още преди да станеш част от „Отбор на надеждата". Къде си тренирал?

- В дома, в който съм израснал, редовно тренирахме и ходехме на състезания. Турнирите са между училищата, дори сме идвали в София и сме играли с отбори от цяла България.

- Разкажи ми повече за живота си след дома? За какво мечтаеше?

- Мечтаех да стана учител по физкултура, но не се случи, тъй като съм сам и не можех да си позволя да уча, трябваше да започна работа. Но никога не съм спирал да се занимавам със спорт.

- Как постъпи на работа в завода на „Либхер" в Пловдив?

- Тогава от компанията търсеха хора и директорката на дома се свърза с човека, който завежда „Личен състав" в завода. Постигна се съгласие от фирмата да дадат шанс на няколко момчета от дома. Да опитаме, тъй като до този момент никой от нас не беше работил в голяма фирма. Когато аз започнах, в завода имаше близо 500-600 служители, а сега сме 2000. От дома отидохме 4-5 момчета, разясниха ни каква е работата и започнахме. В завода постъпих на 20 години и първоначално бях обикновен работник. По-късно, на 30 години, станах оператор на машина за пенозапълване. Разбира се, отне време, тъй като обучението продължава няколко години, работата е сложна. А и все пак първо искат да видят как се справяш в дадени ситуации. Трябва да си отговорен, да си внимателен, много концентриран, тъй като всяка грешка може да доведе до бракуване на хладилник.

- Как се появи шанса да станеш част от „Отбор на надеждата"?

- През 2012 година живеех в наблюдавано жилище в Пловдив. Тогава вече всички, които напуснахме дома след 18-годишна възраст, работехме и се справяхме сами. Аз и няколко момчета постъпихме в завода на „Либхер", както казах. Виктор Кирков посети социалните институции в Пловдив и разясни за проекта „Отбор на надеждата". Всъщност тогава не бях там, после момчетата ми разказаха и аз проявих желание да участвам. Бях един от фаворитите сред връстниците си. Избраха ме в разширения състав. Между другото, тогава някои момчета се отказаха и дадоха шанс на други. Просто не издържаха, тъй като тренировките бяха много интензивни, трябваше да пътуваме, а и психически също е натоварващо. Така че трябва да си дисциплиниран и да полагаш усилия. А аз съм упорит, въпреки трудностите.

- Сигурно много си се зарадвал, когато си разбрал, че си част от националния тим, който ще представи България на Световното първенство по футбол за бездомни в Мексико?

- Да, разбира се, зарадвах се. Но и някак бях сигурен, че ще успея, тъй като, както споменах, съм много упорит и не се отказвам, докато не постигна това, което искам. Приятелите ми, а и момичето до мен, много ме подкрепяха. Преди Мондиала, през юли бяхме на лагер в Манчестър, Англия, където преминахме специално обучение под ръководството на треньори от Академията на Манчестър Юнайтед. Беше вълнуващо. Всъщност това е и първото ми пътуване извън България. Много беше хубаво. С Виктор има само хубави работи. На Световното се класирахме на 14-о място.

- Прави впечатление, че си много позитивен...

- Да такъв съм, винаги гледам само хубавите неща. Просто така съм научен.

- Кой те научи?

- Може би, животът. Всеки обръща внимание предимно на негативното. А пък аз виждам положителното и само него помня. Трябва да си позитивно настроен и да вярваш, че нещата ще се случат. Много е важно също и да си сериозен и да знаеш какво искаш. Аз, например, си поставям някаква цел и като я постигна, си поставям нова.

- Все пак как се самовъзпита, израствайки в дом за деца, лишени от родителски грижи?

- Не знам... Някак сам си правиш изводите. Не можеш да чакаш наготово, а и възпитателите в дома винаги са ни повтаряли, че животът е много труден, че трябва да се бориш, държавата не ти е длъжна и ще дойде момент, в който ще трябва да се справяш сам. Когато започнеш да работиш и да изкарваш пари, трябва да си направиш сметката как да си разпределиш бюджета за месеца. Учил съм се и от по-големите от мен, гледал съм как те постигат някакви неща, след което съм се стремял да последвам примера им. Днес се стремя аз също да съм пример. В спорта винаги казвам: „Никога не се разправяй, не прави скандали било със съдията или със съотборник. Дисциплината е най-важна.". Това е футбол, а добрите футболисти са спортсмени.

- В работата си помагаш ли на по-млади колеги?

- Разбира се, винаги съм готов да помогна с каквото мога. Най-важното е човек да проявява старание. Когато аз исках да се науча, в завода виждаха, че имам желание. Днес помагам на по-младите оператори от мен, но не водя обучение.

- Ти на какво се учиш от хората в обкръжението си?

- По-скоро гледам какво трябва да правиш и какво - не. Според мен сред най-важните качества, които трябва да имаш, за да успяваш, е да си сериозен. Макар че много хора съдят по външния вид и евентуално след това казват: „Аз не знаех, че си такъв!". Много е важно и какво присъствие ще покажеш. Иначе всеки път се убеждавам, че външният вид „лъже". Не е това, което изглежда. Все пак е важно как използваш шансовете, които ти се дават. На мен са ми дали шанс и аз съм го използвал. Дадоха ми шанс да започна в „Либхер", да се развивам, да имам постоянна работа... Случвало се е да опитам да помогна на някого, но той да не е използвал шанса.

- А ти как получи шанса да водиш тренировки по футбол за деца в Пловдив?

- Виктор Кирков ми предложи и аз приех. Децата са на възраст от 14 до 20 години. Те са от два дома за деца, лишени от родителски грижи, и от наблюдавано жилище, в което ги настаняват след 18-годишна възраст. В началото децата малко закъсняваха и им казвах: „Аз отивам на работа първи. Трябва да сте точни!". И вече са дисциплинирани. Днес, например, се бяха събрали 10 минути по-рано, готови да тръгваме към София (интервюто е правено на 26 май, когато в спортната зала в столичния квартал „Челопечене" се проведе вторият турнир за селекцията на тазгодишния „Отбор на надеждата", който ще представи България на световното първенство по футбол за бездомни хора - б.а.). Постоянно им напомням, че трябва да са сериозни, дисциплинирани, защото тези, които сега са на 14 години, бързо ще станат пълнолетни и ако продължават да си я карат лекичката, няма как да се случат нещата. И наблягам на това, че трябва да учат. Защото ако не учат, няма да имат никакво развитие.

- За какво мечтаеш?

- Сега съм си поставил за цел с приятелката ми да си купим жилище, да се оженим, да имаме деца. Искам да създам стабилност и сигурност за тях. Искам да предам на децата си моите уроци и умения, възпитание... Всичко, което съм научил сам, и от хората в живота ми - кое е правилно и кое не е, колко важно да бъдеш отговорен, защото по този начин се вижда, че може да се разчита на теб. Важното е да ценим това, което имаме, да ценим хората до нас. Повечето искат някакви материални неща, но като че ли стигат само до това искане... Трябва да се положат усилия. Примерно, аз искам нова кола, но трябва да се трудя, за да я имам. Иначе няма откъде да дойде. Стремя се да имам това, което искам. Аз не обръщам внимание на това кой какъв е и какво има. Това би ме натоварило емоционално, а и не може да се съдят хората, без да се познават. Някой коментира например защо еди кой си имал телефон за 2000 лева... Добре, де, обаче ти даваш на месец по 150 лева за цигари и по 200 за алкохол. Той изплаща телефон по 100 лева на месец, примерно, и не пие и не пуши. А го коментираш... Аз не гледам другите хора, гледам себе си и се старая да не обръщам внимание на негативните неща. И на моята приятелка така й казвам: „Недей! Не се натоварвай, ще остарееш!" (смее се). Излишно е... Мисля, че в това отношение спортът много ми помага. Когато тренираме, не мисля за проблеми, забавляваме се, контактуваме с позитивни хора, стремим се помагаме на децата и това е много вдъхновяващо.

Oще: виктор кирков  димитър стоянов  ива димитрова  отбор на надеждата 


Още от БГ футбол

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.


Видео