Спортистите уж са хора като всички останали, но не съвсем. Представете си само - хиляди (дори милиони и милиарди) следят напрегнато всяка секунда от работния ви ден. Ако се справите добре, са на седмото небе от щастие. Ако нещо не сте в кондиция - настава всенародна скръб.
А когато неумолимият ход на времето ви притисне до стената, не можете просто да се пенсионирате с подарък - ръчен часовник от колектива. При спортистите това се нарича бенефис. Същите хиляди (дори милиони и милиарди) искат да ви изпратят подобаващо.
В неделя вечер дойде ред на Владимир Николов. „Не исках да се отказвам, но не мога повече. Тази вечер играх на болкоуспокояващи, а утре ще си платя цената“, чистосърдечно призна волейболистът, посветил близо 20 години на националния отбор.
Владо прекрати кариерата си под увеличителното стъкло на общественото внимание и под звуците на любимата си класика My Way (Моят начин). Прегърна семейството си, пое нагоре по стълбите, помаха на публиката в „Арена Армеец“ и символично потегли към живота след спорта.
Емоциите избухнаха, после се стопиха в майската вечер.
Време е за изводи. Този път обаче няма да тананикаме погребален марш за българския спорт
с банални опозиции като „преди и сега“. Нито ще броим титлите и наградите на един голям шампион.
Макар и съвсем неволно, без капка назидателност, Владимир Николов ни завеща простичък наръчник по човечност. Показа ни, че достойнството и успехът са на крачка разстояние, стига да следваме някои основни правила.
Няма истинска отплата без упорити и последователни усилия - ден след ден, постоянен стремеж към усъвършенстване в професията. В спорта това личи най-ясно, но важи и навсякъде другаде.
Човек може да забогатее и по честен начин, дори да се е родил в България. Владо игра волейбол къде ли не - от Люлин до Япония. Със сигурност добре помни символичния размер на първата си заплата. Вместо да мрънка, той предпочете да тренира.
Отношението на колегите винаги е показателно. За бенефиса пристигнаха някои от най-големите във волейбола, начело с актуалния европейски шампион Владимир Алекно. Окей, може би са приели поканата от любезност. Но когато понесоха Владо на ръце, всичко се изясни.
Добра кариера и здраво семейство са не просто съвместими, те вървят ръка за ръка. Целувката на Мая бе сред най-емоционалните мигове в залата. Тя разкри повече от милион интервюта.
Възпитанието е възможна мисия дори в ерата на умните технологии. Синовете Алекс и Мони спечелиха аплодисменти, като взеха участие в последния мач на баща си. Но далеч по-впечатляващо бе поведението им пред микрофоните.
„Играем много игри на компютъра, но тренираме волейбол по 4 пъти седмично. Гордеем се с татко и се надяваме да станем спортисти като него“. Можело, значи.
Уважението над егото. Ръкостискането и прегръдката между Николов и Пламен Константинов е идеалният пример. Като състезатели двамата не се харесваха (меко казано), вероятно и днес не са първи приятели. Но винаги се обединяваха от общата цел. Мъже, които с лекота напускат тесния кръг на обичта към самите себе си.
Днес е денят след бенефиса. Владо вероятно точно в този момент обсъжда с Мая следващите предизвикателства. А за нас това е ден за размисъл. Как да го направим по неговия начин. Или поне да се опитаме.
