Историята ми е малко срамна и се чудя дали да ви я разкажа | sportcafe.bg
Sportcafe logo

Историята ми е малко срамна и се чудя дали да ви я разкажа

Sportcafe , по The Players Tribune
22.04.2019, 14:05 (обновена 26.04.2019, 08:51)
Де Бройне

Снимка: © Getty Images

Историята на Кевин де Бройне, разказана от първо лице

Аз съм брутално честен човек. Затова ще ви разкрия една малка тайна. Преди да дойда в Манчестър Сити, не знаех много за едно момче – Рахийм Стърлинг. Никога не бях го срещал, а от нещата, които бях чел за него в английската преса, останах с впечатлението, че ще бъде доста труден характер.

Помислих си…

Не че го смятах за лош човек, но таблоидите го изкарваха арогантен. Затова си помислих, че ще бъде… как му казват в Англия.

Гадняр, може би?

Имаме силна връзка с Рахийм, защото пристигнахме в Сити, горе-долу, по едно и също време и около нас витаеше негативизъм в пресата. Мен ме определяха като „отритнатия от Челси“. А за Рахийм говореха, че е напуснал Ливърпул заради парите. Казваха, че сме трудни характери.

Когато четеш подобни неща за себе си, си казваш: „Аз не съм труден характер. Тези не знаят какво пишат. Те изобщо не ме познават!“ Но, честно казано, когато ги четеш за някого другиго, ти влияе. Няма как.

След като отидох в Сити и наистина срещнах Рахийм, си говорехме много след тренировки и си казах: „Чакай малко, този е доста готин. Каква е истината?“

Честно казано, нямам много близки приятели – във или извън футбола. Отнема ми много време да се открия пред непознати. Но, с течение на времето, се сближих с Рахийм, защото синовете ни са родени, горе-долу, по едно и също време и често си играят заедно. Опознах добре Рахийм и разбрах колко умен и мил човек е. Беше тотално различен от образа, който му бяха изградили таблоидите.

Истината е, че Рахийм е един от най-готините и най-скромните хора, които съм срещал във футбола.

Един ден си говорехме и Рахийм каза нещо от типа: „Човече, преди да те срещна, мислех, че си много различен. Смятах, че ще бъдеш доста тих и срамежлив. Но, всъщност, си доста забавен. Ти какво мислеше за мен?“

Отговорих: „Честно? Мислех, че ще си арогантен!“

Той ме погледна, все едно искаше да ми каже: „Пич…“

Тогава и аз го погледнах и му казах: „Какво? Ти си ме мислил за странен!“

Това беше много важен урок за мен. Футболистите могат да бъдат различни от това, което се говори за тях. Същото важи и за мен.

Разбирам защо Рахийм е смятал, че ще бъда странен. Откакто съм на 16, ми върви подобна слава. Ще ви разкажа историята си, но разберете, че едно от най-трудните неща е да говоря за себе си. За футбол мога да ви говоря с часове. Но ми е трудно, когато нещата станат лични. Такъв съм си. Сигурен съм, че част от хората, които четат това, ще ме разберат.

Още от дете винаги съм бил тих и срамежлив. Нямах PlayStation. Нямах и много приятели. Изразявах се чрез футбола. Извън терена бях интровертен. Не бих ви казал и дума. Но на терена бях под пара.

Когато бях на 14, взех решение, което промени живота ми. Отидох в академията на Генк, което означаваше, че трябва да се преместя в другия край на Белгия. Беше на два часа от вкъщи, но казах на родители си, че го искам.

Проблемът беше, че бях много срамежлив. А в Генк щях да бъда новият от другия край на страната, който говори на смешен диалект. Беше ми самотно. Не успях да се социализирам, защото единственият ни свободен ден беше неделя, а аз го използвах да се прибера за кратко вкъщи и да видя семейството си. Първите две години в академията бяха, може би, най-самотните.

В този случай някои биха сметнали решението ми за лудост и биха ме попитали: „Защо изобщо си го направил, и то на 14 години?“ Единственият отговор, който мога да ви дам, е, защото когато играя футбол, забравям всичко останало. Всеки проблем, всяко нещо, което ме тормози – всичко изчезваше. Когато играя футбол, всичко е наред. Наречете го мания, ако искате. Но това е животът ми.

През първата ми година живях в общежитията на базата, където имах легло, бюро и мивка в една малка стая. През втората бях преместен в приемно семейство, на което клубът плащаше да се грижи за млади играчи. Бях там с още двама играчи, което ми помогна да живея по-нормален живот.

Стоях си повече сам, но смятах, че всичко върви добре. Годината мина, справях се добре в училище, футболът вървеше. Нямаше проблеми. В края на годината си събрах багажа и си казах „довиждане“ със семейството. Те ми казаха: „Ще се видим след ваканцията“, и ми пожелаха приятно лято.

Но когато се прибрах, още с влизането през вратата, видях майка ми да плаче. Помислих си, че някой е умрял. Попитах я какъв е проблемът, а тя ми отговори с думите, които щяха да променят целия ми живот. Каза ми: „Не искат да се връщаш.“ Възкликнах: „За какво говориш?“ Тогава тя каза: „Приемното семейство не те иска вече.“ Не разбирах: „Какво? Защо?“ А тя ми отговори: „Заради това какъв си. Казаха, че си твърде тих. Че не могат да осъществят контакт с теб. Казаха, че си труден.“

Бях шокиран. Семейството не ми беше казало нищо в очите. Никога не е имало проблеми. Стоях си в стаята. Не притеснявах никого. Махаха ми за чао, все едно всичко беше наред. И след това отиват при клуба да се оплакват, че не ме искат повече.

Това беше голям проблем за кариерата ми, защото тогава не бях голяма звезда и, изведнъж, от клуба смятаха, че има нещо нередно с мен. Информираха родителите ми, че нямат намерение да плащат за ново приемно семейство. Трябваше отново да се върна в общежитието, и не в някое от хубавите. Все едно бях в лагер за проблемни деца.

Спомням си сълзите на майка ми и как грабнах топката и излязох навън. Отидох до оградата, където играех като малък. Едно нещо не можех да си избия от главата. „Заради това какъв си.“ Тези думи не излизаха от мислите ми.

Ритах топката в оградата в продължение на часове и накрая изкрещях: „Всичко ще бъде наред. След два месеца ще бъда в първия отбор. Без значение как, няма да се върна като провал. Без значение от нищо.“

След лятната ваканция се върнах в Генк и вече бях във втория отбор. Все още бях никой, но бях като луд. В мен гореше огън. Спомням си момента, в който всичко се промени. Играехме в петък вечер. Започнах на пейката. Но през второто полувреме влязох в игра и полудях.

Един гол.

„Не те искат повече.“

Два гола.

„Твърде тих си.“

Три гола.

„Твърде труден си.“

Четири гола.

„Не те искат повече.“

Пет гола.

„Заради това какъв си.“

Вкарах пет гола за едно полувреме.

След това виждах как всичко в клуба се променя. За два месеца си спечелих място в първия отбор. Мисля, че постигнах целта си няколко дни по-рано. И, разбира се, от клуба казаха на родителите ми, че са готови отново да плащат за приемно семейство.

Забавно е да гледаш как хората се отнасят към теб различно, когато се справяш по-добре.

Един ден, приемните ми родители се появиха в клуба и жената се опита да ми обясни, че всичко е било едно голямо недоразумение. Каза нещо от типа: „Искаме да се върнеш! Искахме да оставаш в общежитието само през седмицата! Можеш да отсядаш при нас през уикендите!“

Може би, трябваше да й се изсмея в лицето, но тогава не ми беше до усмивки. Наистина ме бяха наранили. Отговорих й: „Не. Вие ме изхвърлихте като боклук. Сега се справям добре и ме искате отново?“ Но трябваше да им благодаря. Това преживяване бе основополагащо за кариерата ми. Но, за съжаление, ме преследваше за много дълъг период. Докато бях в Генк, дори в Челси, в белгийската преса пишеха колко труден характер съм. И винаги припомняха историята за приемното ми семейство.

Наистина, понякога може и да се провалям, дори на терена. Но това е, защото задържам всичко в себе си. И след това – бум! Губя контрол. Пет секунди по-късно отново съм спокоен. Но понякога се чувствам недоразбран. Всичко, което съм правил досега, се свежда само до едно – искам да играя.

Докато бях в Челси, постоянно се пишеше за отношенията ми с Жозе Моуриньо. Но истината е, че съм говорил с него само два пъти. Планът ми беше да ме дадат под наем за кратко. Затова през 2012 г. отидох във Вердер Бремен и изкарах страхотен сезон. Когато се върнах в Челси през лятото, няколко германски отбора ме искаха. Клоп ме искаше в Борусия Дортмунд. Харесвах стила им на игра и си помислих, че Челси може да ме пусне.

Но Моуриньо ми написа съобщение: „Оставаш. Искам те в отбора.“ Казах си: „Супер. Попадам в плановете му.“

Когато пристигнах за предсезонната подготовка, всичко изглеждаше добре. Започнах два от първите четири мача от сезона като титуляр и си мислех, че се представям на ниво. Не брилянтно, но доста добре. След четвъртия мач всичко приключи. Бях закован на пейката и не получих нов шанс. Не получих обяснение защо. Просто не разчитаха на мен.

Аз също направих някои грешки. Феновете не осъзнават, че в някои отбори от Висшата лига, на практика, не съществуваш, ако не си титуляр. Не получаваш почти никакво внимание по време на тренировките. Сега бих се справил. Знам какво трябва да правя, ако тренирам сам. Но когато си на 21, не разбираш много. А когато получих шанс да играя срещу Суиндън Таун за Купата, не бях в добро състояние. И това беше.

През декември Жозе ме повика в офиса си. Това бе вторият голям момент в живота ми. Пред себе си държеше един лист и каза: „Една асистенция. Нула гола. Десет отнемания на топката.“ Отне ми около минута да разбера какво правеше. След това той започна да чете статистиките на част от отбора: Вилиан, Оскар, Мата, Шурле. Беше нещо от сорта на пет гола, 10 асистенции.

Жозе изчакваше да кажа нещо и накрая казах: „Но… някои от тези момчета имат по 15-20 мача. Аз съм изиграл само три. Това е различно, нали?“ Беше странно. Започнахме да говорим как отново ще бъда отдаден под наем. Тогава и Мата не му беше голям любимец, но Жозе каза: „Да, но дори и да продадем Мата, ще станеш пети избор, вместо шести.“

Бях напълно откровен и отговорих: „Чувствам, че клубът не ме иска. Аз искам да играя футбол. Затова, по-добре ме продайте.“

Мисля, че Жозе беше разочарован. Честно казано, мисля, че той разбираше, че аз се нуждая да играя. Затова и клубът ме продаде. Нямаше проблеми. Челси получи повече от двойно от това, което бе платил за мен. А аз се озовах на по-добро място – Волфсбург.

След това всичко се промени. Но не само заради футбола. А и заради бъдещата ми съпруга, която бе до мен. Тя ми помогна много, в аспекти, за които никога не съм говорил дори с нея. Историята е малко срамна и затова се чудя дали да ви я разкажа. Но обещах да съм честен. А и е малко смешна.

Всичко започна с един туит. Тогава имах само няколко хиляди последователи, защото бях под наем във Вердер. Написах нещо, дори не помня какво, и едно хубаво момиче го хареса. Един съотборник го видя и каза: „Изглежда хубава, нали? Защо не й пишеш?“

Отговорих му: „Не, не. не. Хората не ме харесват. Не ме разбират. Няма да ми отговори.“ Той ми взе телефона и започна да пише. Показа ми го и ме попита дали да й го прати. Сигурно съм бил свит на земята, но по някаква причина се съгласих.

Сега разбирате, нали? Трябваше да съм някакъв голям футболист, а ме беше страх да си пиша с бъдещата ми съпруга. Дори не смеех да си го помисля. Но, за щастие, той изпрати съобщението и тя отговори. Опознахме се през следващите няколко месеца. За мен е трудно да комуникирам с непознати, но след това става по-лесно. Беше много красиво. Тя промени живота ми по много начини. Не знам какво бих правил без нея.

Хората слагат етикета „WAGs” на приятелките и съпругите на футболистите, което е срамно. Защото съпругата ми е най-важният човек в живота ми. Тя жертва всичко, когато беше само на 19, за да ми помогне да преследвам мечтата си. И оттогава сме заедно в това приключение. Възхищавам й се. Помогна ми да изляза от черупката си и всичко, което прави, е забележително, наистина.

По време на зимния трансферен прозорец през 2015 година разбрахме, че е бременна. Тогава ме искаха Манчестър Сити, ПСЖ и Байерн Мюнхен. Беше доста стресиращо време. Щяхме да създадем семейство и нямахме никаква идея дали трансферът ще се осъществи и къде ще живеем.

Аз исках да отида в Сити. Венсан Компани ми писа и ми обясни всичко за проекта и колко много му харесва на него. Запалих се, но не исках да пренебрегвам Волсфбург, защото наистина се наслаждавах на времето си там. Затова млъкнах и започнах да чакам. Така беше най-лесно за мен.

Всеки ден в следващите три седмици, буквално, агентът ми ми казваше: „Всичко е готово. Чакай, отпада. Готово е. Чакай, пак пропадна.“

Стресът оказа влияние върху нас. Една вечер се събудихме и съпругата ми кървеше. Нямахме идея какво се случва и веднага отидохме в болницата. Притеснявахме се, че може да загубим бебето. Това е най-ужасният момент в живота ми. Седиш в болницата и си безпомощен. В един момент мислиш само за трансфера. А в следващия животът ти се обръща с главата надолу.

За щастие, всичко беше наред със сина ни. Не знам какво бих правил без него. Всичко хубаво в кариерата ми не може да се сравни с жена ми и децата.

Това беше третият момент, който промени живота ми, защото осъзнах, че футболът не е въпрос на живот и смърт. Мисля, че бях прекалено погълнат от футбола в първите 23 години от живота ми. Но след като срещнах жена си, а след раждането на първия ни син, осъзнах, че вече не съм сам. Когато създадохме семейство и когато пристигнах в Сити, всичко тръгна по вода.

Особено с идването на Пеп през втория ми сезон.

С него мислим еднакво. Но, ако трябва да бъда честен, той е дори по-вманичаен във футбола от мен. Колкото и стрес да изпитваме играчите, мисля, че той е под два пъти по-сериозен. Защото него не го интересуват само победите. Той иска всичко да е перфектно.

Още на първата ни среща ми каза: „Кевин, слушай. С лекота можеш да си сред петимата най-добри футболисти в света. С лекота.“

Бях шокиран. Но когато Пеп вярва толкова силно в теб, това променя цялата ти философия. Беше момент на гениалност. Защото избрах да потвърдя думите му, вместо да ги опровергавам.

В много моменти футболът ражда негативизъм и страх. Но с Пеп всичко е изключително позитивно. Той поставя толкова високи цели, че са почти непостижими. Без съмнение, е тактически гении, но хората не виждат стреса, на който се подлага, за да постигне съвършенството.

Този сезон не беше лесен за мен. Беше истинско мъчение да гледам мачовете отстрани контузен. Дори съпругата ми помисли, че има нещо нередно с мен. В седемте години, в които сме заедно, никога не бях плакал. Дори на погребения. Просто не плача. Но по-рано този сезон, когато контузих коляното си срещу Фулъм, докторите ми казаха, че ще трябва да нося шина. Беше кошмар. Не можех да си обуя бельото без чужда помощ. И нямаше как да се случи в по-лош момент, защото ден по-рано се роди вторият ни син.

Жена ми тъкмо се бе прибрала от болницата, когато й се обадих, за да й кажа за контузията. „Как е бебето? Всичко наред ли е?“, започнах аз. Тя отговори: „Всичко е наред. Плачеш ли?“ Сигурно съм имал сълза в окото. Казах: „Имам лоши новини. Пак коляното. Ще бъда с шина за известно време. Ще трябва да се грижиш за три бебета.“

И, изведнъж, избухнах в сълзи. Не успях да се сдържа. Не знам дали беше от емоция от раждането на сина ни, или от факта, че щях да пропусна толкова много мачове. Може би, и двете. Но бях с телефон пред камерата, изглеждах глупаво и подсмърчах.

Тя не можеше да повярва и каза: „Не плака на сватбата ни. Не плака, когато синовете ни се родиха. Вторият се роди буквално ВЧЕРА!“ И мисля, че това казва всичко. Сватби, погребения, раждания? Нищо. Като скала съм. Но когато става въпрос за футбол. Забравете. Не мога да се сдържа.

Проектът в Сити е много повече от просто това да побеждаваш. В дъното му са стилът на игра и философията. Това е целта ни още от събуждането сутрин, защо сме обсебени от всеки дребен детайл в работата си и защо се опитваме да правим всичко на пълни обороти.

Най-трудното нещо във футбола е да играеш простичко. Но когато се поучи? Това е най-прекрасното нещо в живота. Това е моята нирвана.

Може да ме сметнете за малко различен, но аз се изразявам чрез футбола. Това съм аз. Това е моята история. Благодаря, че ми позволихте да ви я разкажа.

Oще: 2018/19  the players tribune  байерн мюнхен  белгия  борусия дортмунд  венсан компани  вердер бремен  висша лига  волфсбург  генк  дебют  детство  деца  жозе моуриньо  история  кариера  кевин де бройне  манчестър сити  пеп гуардиола  приемно семейство  псж  рахийм стърлинг  семейстов  съпруга  философия  челси  юрген клоп 


Още от Футбол свят

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.


Видео