Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Когато видях задната ножица на Манджукич, си помислих "може би..."

Отказах първото си предложение за работа - преди почти 20 години от Пистоиезе, защото не исках отново да седя в класна стая Снимка: Getty Images
Отказах първото си предложение за работа - преди почти 20 години от Пистоиезе, защото не исках отново да седя в класна стая

Когато видях удара на Марио Манджукич да минава над вратаря на Реал Мадрид, си казах: "Уау... може би."

След това топката влезе в мрежата и си помислих: "ОК, може би сега е нашият шанс."

Беше изключително технично изпълнение, както и цялата ни атака - прекрасен завършващ удар на Манджукич. За мен, това е гол, който никога няма да бъде повторен. Това означава да си на финал в Шампионската лига. Не можеш да бъдеш просто велик. Трябва да бъдеш специален.

Ние разполагаме със специални футболисти. За съжаление, Реал Мадрид има много такива. През второто полувреме бях наясно, че не разполагаме с оръжията да ги победим. Двама от играчите ни едва стояха на краката си заради контузии, а Реал Мадрид изигра много умно мача. Бяха отпуснати. Чувстваха се удобно.

Нужни са ти талант и късмет, за да стигнеш до финала. Но за да го спечелиш, трябва да си по-добрият отбор. И може и да ви звучи странно, но онази вечер стъпих на терена с тази мисъл. Защото знаех, че ние не сме по-добрият отбор. Беше толкова просто.

Заедно с отбора, тръгнахме от Кардиф и се прибрахме в Италия. Следващата вечер, когато се прибрах вкъщи, се запитах много труден въпрос: "Това ли е краят? Това ли максимумът, който мога да постигна с този отбор?"

Чудех се дали това е последната глава от историята ми в Ювентус. Част от мен мислеше да напусне в понеделник.

След това се сетих защо станах треньор.

Но за това ще трябва да се върнем назад, когато бях на 14. Тогава нещата започнаха да стават трудни. Спомням си, че всичко беше лесно, когато бях малко момче. Бях щастливо и тихо дете. В най-приятните си спомени съм заедно с дядо ми на конната база в Лондон. Надбягвания с коне, футбол, може би вечери с майка ми - това е всичко, което помня от времето, когато бях дете. Не харесвах училището, но тогава още не беше започнало да става сериозно.

След това, когато навърших 14, всичко стана сериозно.

"Маси, не можеш да пропускаш училище! Трябва да си вземеш изпитите! Трябва да знаеш за Наполеон!"

Мразех го. Мразех го.

Спомням си как един ден седях в класната стая, учителят дойде при мен и ме попита нещо. Тогава ми светна. Спомням си как си казвам: "Не съм създаден да бъда добър ученик. Но бих могъл да стана добър директор."

Може би всеки мениджър по едно време в живота си си е мечтал да стане директор - il preside - не знам.

Дори когато бях на терена като тийнейджър, исках да стана учител. Да си кажа честно, бях... да кажем, буен. (Някои треньори биха ме определили и по друг начин.) На няколко пъти спорех разпалено с треньорите си, но не беше, за да получа повече игрово време или нещо такова. А защото, дори тогава, исках аз да ръководя отбора. Когато се отказах и казах, че искам да бъда треньор, много хора си мислеха, че нищо няма да излезе от мен.

Отказах първото си предложение за работа - преди почти 20 години от Пистоиезе, защото не исках отново да седя в класна стая. Условието беше, че трябва да ходя на училище в продължение на месец и да прекарвам по пет часа на ден в класна стая, за да си взема треньорския лиценз. В главата ми нахлуха кошмарни спомени от времето, когато бях на 14. Вместо това, отидох в Коверчано, където можех да си изкарам лиценза за 15 дни. Седях по само два часа в класната стая, а през останалото време работех.

Може и да говоря малко объркано, но мисля, че особено сега, когато играта толкова много се е променила, точно от това имаш нужда. В медиите постоянно се говори за постройка. Говорят само за статистически показатели.

3-5-2.

5-4-1.

4-2-3-1.

„Г-н Алегри, коя ще изберете? Трябва да знаем.“

На терена е по-сложно. 3-5-3 може да бъде 3-5-3, когато държиш топката, а когато я загубиш, може да се превърне в 5-4-1. Или нещо друго и т.н.

Дисциплината и инстинктите са важни. Мисля, че инстинктът ти е най-важното нещо. Когато не вярвам на инстинктите си, когато се съмнявам в себе си, правя грешки. Можеш да научиш много от провалите си като треньор. Когато мисля за най-важния момент от кариерата си, не мисля за Скудетото или Шампионската лига.

Сещам се за деня, в който влязох в офисите на Милан и бях уволнен. За никого не беше изненада. Знаех, че ще ме уволнят. Но се отнесоха с уважение. Казаха ми в очите, че повече няма да бъда треньора. Но това не намали разочарованието ми. Знаеш, че уволнението е част от работата на треньора, но не можеш да си избиеш чувството, че си се провалил.

Когато напуснах Милан, това беше провал за мен като ръководител.

Понякога ме представят като студен, но всъщност, това е избор, който сам съм направил. Трябва да си леко дистанциран, за да успяваш като треньор. Обичам футбола и съм щастлив в работата си, затова и всеки ден продължавам да я върша, но не оставям да взима 24 часа от денонощието ми. Най-важната част, без значение от деня, е 9 сутринта.

Е, всъщност, най-важната част от деня ми е 7 сутринта, когато си пия еспресото. Но втората най-важна е в 9, когато водя малкия си син – Джорджо, на училище. За други може и да е различно, но не и за мен. Не мога да се променя. Такъв съм, какъвто съм.

Когато пристигнах за първи път в Ювентус преди три години, не промених много в началото. Клубът бе много успешен при г-н Конте. Но постепенно, с пристигането на новите футболисти, поразместих някои неща, започнах да построявам състава, както аз го виждах – зони, в които играчи могат да работят в екип, как можем да бъдем по-силни в атака, как можем да бъдем по-гъвкави тактически.

И в този сезон заедно стигнахме финала в Шампионската лига. Приличаше на откриването на „Ла Скала“. Работата, която влагаш. Броят на хората, които те гледат. Атмосферата, напрежението. Очакването. Нищо не може да се сравни с това. Беше като на опера.

Само да не бяхме загубили от Барселона. Чувствах огромно разочарование и мислех, че съм си научил урока от тази загуба.

Когато стигнахме втори финал в Шампионската лига – срещу Реал Мадрид, си мислех, че съм поправил грешките от миналото и съм запълнил липсващите парчета от пъзела – технически и тактически.

Особено когато Марио вкара брилянтния си гол, си помислих, че може би това е нашият момент. Очевидно, не беше.

Когато се прибрах вкъщи, трябваше да помисля как да продължа. Помислих за причините, поради които станах треньор. Спомних си и за дядо си. Той беше много трудолюбив, каменоделец. Когато бях малък, се опитваше да бъде на всеки мой мач. Нямаше значение дали печелим, или губим. На него не му пукаше за футбола.

Казваше: „Bel gioco, Massi. Ora vuoi andare a vedere i cavalli?”

(„Добър мач, Маси. Сега искаш ли да ходим да гледаме конете?“)

Никога не ме питаше за мача. Той просто искаше да се забавлявам и затова идваше да ме гледа. Това са ценностите, които възпита той у мен. Но на това ниво във футбола има огромно напрежение, както би трябвало да бъде. Но се опитвам да си спомня и неговите думи. Не мисля за себе си като за мениджър. А като за треньор на младежки отбор.

Правя го, защото обичам да обучавам. Това е истинската радост на живота ми. Харесвам, когато правя футболистите по-добри и по-умни.

И когато се сетя за този състав на Ювентус, преживявам всяко едно решение. Знам, че все още имам какво да доказвам. Знам и че имам още много да уча.

А онази вечер, преди да си легна, реших, че ако клубът се съгласи със стратегията ми и можем да продължим заедно, ще остана.

Следващата сутрин се събудих с бистър ум. В 7 сутринта бях в офиса си и вече отпивах от еспресото. Предстоеше нов сезон и нови възможности. Много се изговори в медиите за отбора и играчите. За това какво можем да направим. За това какво не можем да направим.

А аз погледнах към Пауло Дибала и Джиджи Буфон. В известен смисъл, те са символът на този състав.

Виждам Дибала като будно момче, което е на път да тръгне на училище. А на Буфон, с вече спечелено световно първенство, да завърши университет. Единият има цялата кариера пред себе си, а другият е края й. Единият иска да покаже, че може да се нареди до останалите величия в Европа. Другият вече е велик, но иска да приключи кариерата си на върха.

Затова просто ще продължа да работя. Ще се опитаме да присъстваме на отварянето на „Ла Скала“ още веднъж. Хубавото на операта е, че има нова постановка всяка година.

 

Най-четените