Не си мъртъв | sportcafe.bg
Sportcafe logo

Не си мъртъв

Sportcafe , по The Players Tribune
11.10.2018, 16:23 (обновена 16.10.2018, 09:37)
Един Джеко

Снимка: © Getty Images

Един Джеко съжалява единствено, че не е заиграл по-рано в Серия А и Рома

Не сме мъртви.

Само това си мислех, докато гледах мача от пейката.

Преди него всички си мислехме, че Манчестър Сити вече беше шампион. Знаехме, че КПР се бори да не изпадне, но се чувствахме победители. Всичко, което трябваше да направим, за да спечелим титлата във Висшата лига, бе да го победим. Никой не вярваше, че можем да изпуснем титлата. Всичко беше в нашите ръце. Мачът започна и всичко беше тихо. Изведнъж, БАМ! – Сабалета вкара в 39-ата минута. 1:0 на почивката. Отпуснах се и си помислих: „Почти сме готови.“

КПР изравни три минути след началото на второто полувреме. Отникъде. След седем минути им изгониха човек. След това, незнайно откъде, вкараха втори гол. Всичко се случи за 18 минути. БАМ, БАМ, БАМ. Лудост…

Спомням си Роберто Манчини, който крещеше покрай тъчлинията след втория им гол: „М**** ви! Хайде! М**** ви!“ Дори не знам по кого викаше, просто псуваше.

Мислех си, че сме мъртви. Изглеждаше така, сякаш никой не можеше да се справи с напрежението. Всички си мислехме, че сме се провалили. След един велик сезон щяхме да изгубим всичко за един мач. В крайна сметка, Манчини ме вкара в игра, продължихме да се опитваме, но нищо не ставаше. Така е във футбола понякога. Топката винаги минава от грешната страна на гредата.

89-а минута, 90-а минута… мъртви сме.

Дойде добавеното време, което беше пет минути. Ако сте играли футбол на PlayStation, знаете, че губите ли с 1:2 в 91-вата минута, няма как да спечелите. Всичко е свършено. Опитайте се. Невъзможно е.

Тогава дойде корнерът. Давид Силва центрира. Вкарах с глава в 91:20. Можете да ме видите как крещях към всички: „Хайде! Хайде!“, докато бягах с топката към централния кръг. Все още имаше две-три минути. Може и да не сме мъртви?

Останалото го знаете. Не знам как го направихме. Със сигурност, някой отгоре ни даде шанса да оцелеем. Хората ме питат за гола на Агуеро и какво е било чувството да бъдеш на терена тогава. Честно да ви кажа, най-силната емоция беше облекчението. Не може да си представите колко облекчен бях, когато влезе голът. Работихме цял сезон и играхме толкова добре, а бяхме на секунди от това да изгубим всичко.

Първата титла на Сити от 44 години, спечелена по този начин? Лудост. Този мач ми показа, че във футбола и в живота никога не трябва да се отказваш. Ако се откажеш, си мъртъв. Ние бяхме мъртви, но се възкръснахме отникъде.

Може би усещате, че обичам да разказвам отново и отново тази история, нали?

Част от тази радост е свързана с останалите шампиони, които бяха до мен. Агуеро, Силва, Яя, Компани и, разбира се, Марио Балотели, който беше готин човек. Понякога медиите се заяждаха с него за нищо, не разбирах защо. Все едно той беше главният герой в някакъв филм – каквото и да се случеше, добро или лошо, винаги беше заради Марио. А той беше толкова забавен, беше и шампион.

Аз имах късмет, защото Коларов и Савич бяха там – две момчета, израснали на Балканите, като мен. Да успееш във Висшата лига и да станеш шампион е специална гордост, когато идваш, откъдето идваме ние. Трябва да знаете, че съм роден в Сараево през 80-те. По време на войната трябваше да спираме да играем футбол по улиците, защото сирените започваха да вият, а ние трябваше да се крием.

Като дете, не осъзнаваш напълно опасността. Когато бях на 6, знаех, че се случва нещо, но, честно казано, не мислех много за това. Мисленето и загрижеността бяха работа на родителите. Те са тези, които носят товара на войната. Без родителите ми нямаше как да оцеля. Когато войната приключи няколко години по-късно, всичко беше разрушено. Градът беше сринат из основи. Спомням си как баща ми ме водеше на тренировки в Железничар, а за да стигнем до там, трябваше да прекачваме два автобуса и трамвай. Повече от час в посока, а и тренирахме в някаква гимназия, защото стадионът беше разрушен. Въпреки че баща ми работеше, всеки ден ме водеше на тренировки, а след това винаги ми носеше банан.

Дори в най-ужасните времена се опитваха да осигурят всичко за мен и сестра ми.

Всеки има мечти. Но в онези времена, когато страната се градеше отново, беше невъзможно да си мислиш за нещо повече. Сомням си само, че бях щастлив, защото за първи път от дълго време можех да играя истински футбол без сирени или признаци на опасност. Всичко беше спокойно. Просто футбол. Ако съм имал мечта, то тя е била да играя за Железничар. Но най-вече за да накарам баща ми да се гордее, защото той никога не е успял да стане професионалист, въпреки че цял живот е играел. Спомням си, когато бях на 17, бях с него на пазар. Обикновен ден. Не мога да си спомня какво сме купували. Изведнъж, звънна един от треньорите ми. Каза: „Утре заминаваш с първия отбор на предсезонна подготовка.“

Обърнах се да кажа на баща ми, а той не можеше да повярва. Само пелтечеше: „Кой? Защо? Кога? С кого? Какво???“

Това беше страхотен момент за мен – да мога да изпитам това чувство заедно с него, защото той е бил до мен още от началото. Наистина, извървя всяка стъпка с мен. Никога не съм очаквал, че ще мога да играя в Германия и Англия, още повече е в Италия. В онези дни за мен Серия А беше най-доброто първенство. Пре 90-те много велики футболисти играеха в Италия, а аз наистина обичах Шевченко. Като малък, един от треньорите ми ме наричаше Шевченко, защото съм приличал на него в лицето. Аз се кефех, защото той ми беше идолът.

Никога няма да забравя, когато бях във Волфсбург и получих шанса да играя срещу Шева през 2008 г. Той беше под наем в Милан и играхме един срещу друг на „Сан Сиро“. Беше не вероятно. Преди мача го настигнах в тунела и го помолих да разменим фланелки след мача. Той каза: „Да, няма проблеми.“

Сигурно е разбрал отнякъде колко много го уважавам, защото още на почивката дойде и ми даде фланелката си. Дори не изчака края на мача. Винаги ще го помня. Това са наистина специалните моменти.

Играл съм в много страни, но единствено в Рим се чувствам като у дома. Босна и Сараево винаги ще останат №1 в сърцето ми, но Рим се нарежда веднага след тях. Домът за мен е там, където се чувствам добре и където семейството ми е щастливо.

Хора не спират да ме питат каква е разликата между Англия и Италия. В Англия всичко е скорост, скорост, скорост. Тук е тактики, тактики, тактики. Иумително е колко много научих в трите си години в Серия А. Тук се мисли за всеки малък детайл. Но най-изумителното е, че мога да нарека легенда като Франческо Тоти мой приятел. И не спирам да му казвам, че бих искал да бях дошъл малко по-рано, защото щеше да ми помогне да вкарам толкова много голове повече. Още няколко сезона тук щяха да ми помогнат много. Той виждаше всичко на терена и подаваше топки, с които ме изкарваше на позиции, за които изобщо не подозирах. Изключително щастлив съм, че дойдох в Италия, и наистина научих много за футбола тук.

Имахме и нашия момент, подобен на онзи с КПР, в Шампионската лига миналия сезон. Четвъртфиналите срещу Барселона са от онези мачове, които можеш да показваш на децата и да им казваш: „Гледайте тези мачове и ще разберете, че никога не трябва да се отказвате.“ Загубихме с 1:4 в първия мач. Загубиш ли с 1:4 от Барселона, можеш да се смяташ за мъртъв.

Но тогава дойде реваншът у дома. Имах малко късмет, когато вкарах първия гол, много рано – може би в петата или шестата минута. Публиката започна да ни зарежда с енергия. Тогава дойде и дузпата през второто полувреме. Де Роси се засили и се прицели в долния десен ъгъл. Вратарят се хвърли и сложи ръка на пътя на топката, но ударът на Де Роси бе толкова силен, че влезе. Започна отново да се прокражда онова усещане: „Може би? Можем ли?“

Бягахме, играехме като луди, давахме всичко от себе си. Беше като 2012-а, всички крещяха: „Хайде! Хайде! Хайде!!!“

Тогава, в края, в 82-рата минута. Манолас вкара третия гол. Невероятно.

Изгледах мача отново на сутринта и изглеждаше сякаш сме могли да вкараме пет или шест гола, без проблеми. Звучи странно, когато го казвам, тъй като играехме срещу Барселона, но не беше чудо. Те, наистина, нямаха почти никакви шансове. Беше футбол от най-високо ниво за нас. Тактически бяхме перфектни.

Бяхме мъртви, но възкръснахме. Може да се случи в Манчестър, може и в Рим. Може да се случи навсякъде. Това е футболът.

Вече съм на 32 и не съм сигурен какво ще се случва занапред. Със сигурност, бих искал да изведа Босна до нов голям турнир. Бях толкова горд, когато донесох поне малко радост на страната си през 2014-а. Представяте ли си – Босна е за първи път на Световно първенство и дебютирахме на „Маракана“ срещу Аржентина. Беше като сбъдната мечта. Само ми се искаше да бяхме удържали Меси!

Мисля, че нещо се промени у дома след Световното. Когато растях, идолите ни бяха чужденци. Но сега, когато се връщам в Сараево, виждам как все повече деца си говорят за босненски футболисти – особено за момчета като Миралем Пянич – и това ме прави много щастлив.

След войната ние бяхме поколението деца с обикновени мечти. Просто искахме да играем футбол в мир. Сега, имам футбола и съм намерил мира. Това е животът ми. Искам да играя и да гледам всички мачове, които мога, честно. Понякога съпругата ми пристига при мен в хола, а аз гледам някой мач от Серия А или Висшата лига по телевизора, и ме пита: „Не ти ли омръзна този футбол?“

А аз само й се усмихвам. Би трябвало да знае отговора досега. Не, разбира се, никога не може да омръзне.

Oще: 2012  2018  андрий шевченко  барселона  баща  босна и херцеговина  висша лига  война  волфсбург  даниеле де роси  дузпа  един джеко  железничар  история  костас манолас  кпр  лионел меси  манчестър сити  марио балотели  милан  роберто манчини  рома  сан сиро  семейство  серия а  серхио агуеро  сестра  титла  франческо тоти  шампионска лига 


Още от Футбол свят

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.


Видео