От пощальон в Белгия до ПСЖ и Световното първенство | sportcafe.bg
Sportcafe logo

От пощальон в Белгия до ПСЖ и Световното първенство

Sportcafe , The Players Tribune
12.06.2018, 16:33 (обновена 16.06.2018, 15:09)

1 от 2 снимки Назад Напред

Тома Мюние

Снимка: © Getty Images

От това да пия кафе във фабрика за коли до това да играя рамо до рамо с Неймар. Животът невинаги се развива по този начин.

Да бъдеш пощальон е доста по-трудно, отколкото бихте очаквали. Всъщност, следващият път, в който видите пощальон да се приближава към къщата ви с пощата ви в ръка, хубаво е да му отворите вратата и да го посрещнете с усмивка. Може би да му предложите чай или нещо друго. Защото, със сигурност, е имал тежък ден.

Може би се чудите: „Защо този футболист ме занимава с пощальона ми? За какво говори?“

Е, вярвате или не, три години преди да направя дебюта си за белгийския национален отбор, това беше работата ми.

Тогава не бях Тома Мюние футболистът.

Тогава бях Тома Мюние пощальонът.

Когато бях на 18 години и нямаше как да се издържам от футбола, започнах работа в пощите. Ставах в 5 сутринта и започвах да работя още преди слънцето да е изгряло. Представям си, че ако си пощальон в Лондон или Ню Йорк, сигурно е забавно, защото всички апартаменти са близо един до друг. И би било лесно да разнасяш пратките. Но не и ако работиш в малко селце в Белгия, в което къщите са разпръснати. Нека ви го опиша – вали из ведро, а ти трябва да палиш и да спираш колата, да вървиш 50 метра до пощенската кутия, което може да е доста уморяващо. И това на всеки 10 метра!

Спираш колата. Слизаш. Вървиш до пощенската кутия. Пъхаш писмата. Вървиш обратно до колата. Качваш се. Караш до следващата къща. И започваш отново. На всеки 10 метра! Когато се прибирах вкъщи, бях изтощен и спях цял следобед. Издържах два месеца, след което започнах работа във фабриката за автомобилни части Saint-Gobain Autover.

И това не беше толкова отдавна. Беше през 2010-а. А сега, осем години по-късно, се приготвям да играя за родината си на Световното първенство.

Може и да ви прозвучи като холивудкса история. Може би се питате как е възможно това? Понякога и аз си задавам същия въпрос. Кариерата ми се разви толкова странно, че сега дори и аз не мога да повярвам. Затова ще се опитам да я разкажа възможно най-добре.

Както повечето футболни истории, и моята започна с баща, който е играл аматьорски футбол и който, как да го кажа, е леко краен. Мисля, че искаше от мен да стана футболист, защото той така и не е успял да осъществи мечтата си.

Всяка неделя ходехме да го гледаме как играе – аз, по-голямата ми сестра и майка ми. Цялото ми семейство обичаше футбола, дори баба ми и дядо ми. Нямаше много за правене в селото. Казва се Сент Од и се намира по средата на нищото. В него живеят около 2000 души. Можеш да ходиш на училище, да играеш футбол или да се занимаваш с гимнастика. Горе-долу, е това. Аз играех за кеф, но баща ми винаги ме притискаше. Винаги идваше с мен на тренировките и ме караше да ставам все по-добър и по-добър. Ако не исках да ходя на тренировка, започваше да ми крещи.

И тогава, един ден, когато бях на 12, животът ми се промени. Родителите ми се разделиха.

Но мисля, че беше за добро. Баща ми не беше особено мил. Вкъщи беше доста напрегнато. Аз и сестра ми заживяхме с майка ми, а на нея й беше трудно. Но правеше всичко по силите си, за да имаме всичко необходимо в халдилника. Работеше като медицинска дсестра от 6 сутринта до 2 следобед, след което ходеше чистеше къщи, за да изкарва допълнителни пари. Прибираше се около 9 вечерта, но после пак излизаше, за да работи в ресторант. А с нас стояха баба и дядо, за да не сме сами. Благодарение на нея, имахме всичко, от което се нуждаехме.

Година по-късно, вече бях на 13, си спечелих място в академията на Стандарт Лиеж – един от големите белгийски отбори. Единственият проблем бе, че базата бе много далеч от селото ни, и трябваше да се изнеса от вкъщи и да заживея в академията. В началото, не исках да ходя. Страх ме беше, че всичко ще ми липсва. Но беше голяма възможност и щом пристигнах, се сприятелих с момчетата и беше страхотно изживяване. Това е период, който никога няма да забравя. Изкарах две години там и вече си мислех, че ще започна да играя за първия отбор.

Но тогава, когато бях на 15, треньорът ми при юношите се обади на майка ми и я повика да дойде в офиса му. Не знаех защо.

Седнахме, а всичко, което каза той, беше: „Освобождаваме Тома.“

Бях в шок. Защо го прави?

Спомням си как с майка ми се спогледахме за момент, след което тя се обърна към треньора и му каза: „Да, добре… Това ли е всичко?“

Може и да ви звучи смешно, но за мен тогава това си беше катастрофа. Помислих си: „Това е, дотук съм. Сега ще ходя в обикновено училище. Ще правя обикновени неща. Ще ходя на кино. Ще се наслаждавам на живота.“

И казах на родителите си, че приключвам с футбола. Страстта се беше изпарила. Мечтата ми беше мъртва.

Можете да си представите как се чувстваше баща ми. Спряхме да си говорим за футбол. Това беше проблем, защото футболът беше нашият живот. Беше толкова разочарован. Той изживяваше страстта си чрез мен, рабитате ли? А когато мечтата ми се изпари, с неговата се случи същото.

Очаквах поне майка ми да ме подкпреми. Но не.

Не беше съгласна с решението ми. „Не, не, не“, повтаряше тя. „Футболът е твоят живот. Трябва да играеш.“ Затова хвана телефона и се обади на треньора на един много малък отбор – Виртон, и каза: „Здравейте, синът ми беше в академията на Стандарт Лиеж, но го освободиха. Може ли да дойде на проби? Наистина е добър, обещавам ви!“

Предполагам, че тя е видяла нещо у мен, което аз не успях. Може би бях свикнал дотолкова с футбола, че не осъзнавах колко важен е за мен. Още от неделите, в които ходехме да гледаме баща ми, ритах топка постоянно. Дори не мислех затова, защото беше естествено за мен.

Но майка ми ме познава по-добре от всеки друг. Затова и отидох на проби при младежите на Виртон. Спечелихме с 15:3, а аз вкарах сигуно 10 гола. След това треньорът дойде при мен и ме попита: „Кой номер искаш?“

Разбира се, тогава това не ми се струваше като живото определящо решение. Витрон играеше в Трета дивизия, а заплатите бяха около 400 евро на месец. Дори не можеше да се издържаш с тях.

Но ако майка ми не беше звъннала и не бе умолявала треньора… Дори не ми се мисли какво щях да правя сега. Животът ми щеше да бъде напълно различен.

Малко е и смешно, защото баща ми беше спрял да говори с мен за футбол, когато ме освободиха от Лиеж. Каза и че няма да идва на мачовете ми за Виртон. Изглеждаше сякаш аз съм затворена глава за него. Но една вечер, когато играех един от първите си мачове за мъжкия отбор, погледнах към трибуните и го видях да седи сам в ъгъла, готов да ме види в игра.

Беше странно, защото когато завърших гимназия, бях на кръстопът. Не изкарвах достатъчно пари, за да бъда професионален футболист. Но и нямах достатъчно време, за да вляза в университет.

И така станах пощальон. Честно казано, не мога да кажа, че ми беше приятно. За щастие, бързо след това започнах работа във фабриката, която беше доста по-добра.

Пак ставах в 5 сутринта, закусвах, след това предстоеше 30-минутен път с кола до работата. Фабриката беше толкова голяма, че трябваше да караш, за да стигнеш от единия до другия й край. Наливах си кафе и в 6 смяната ми започваше. В нашия отдел правехме предни стъкла. За много от големите марки – Mercedes, Renault, Citroen, Opel. Аз трябваше да ги товаря в камиона, преди да бъдат откарани в Китай, Франция или Румъния. След това отивах на тренировка.

Никога няма да забравя колегите си от фабриката. С тях станахме добри приятели. Всички обичаха футбола. Някои от тях даже знаеха кой съм, преди да започна да работя с тях. Те са фенове на Виртон и ме гледаха. А ако загубехме, всеки понеделник беше едно и също: „По дяволите, човече, за нищо не ставаш.“

Но и това беше част от работата…

На терена ми се случваха странни неща. Играех като нападател и започнах да вкарвам страхотни голове. С левия, с десния крак, с глава. Голове от 10, от 50 метра. Беше лудница. Оказа се, че някой дори е записвал головете ми и ги е качвал в YouTube. Превърнах се в нещо като местна сензация в социалните мрежи, а скоро и всички в Белгия започнаха да говорят за момчето от Трета дивизия, което вкарва невероятни голове.

Сигурно, не знаеха, че работя във фабрика за автомобили.

Странно е за обяснение, но знаете ли защо вкарвах такива голове? Защото се чувствах свободен. Нямах никакви задължения. Бях избягал от „фабриката за таланти“ в Стандарт Лиеж. На тъч линията вече нямаше кой да ми крещи: „Трябва да направиш това, иначе няма да успееш.“ Играех за кеф, заради любовта ми към футбола.

Изведнъж, започнаха да ме търсят от големи отбори. Цената ми стигна 100 000 евро, което е нищо. И те си мислеха: „Е, той е само на 19. Евтин е. Защо да не рискуваме?“

Никога няма да забравя, когато агентът ми ми се обади и ми каза: „Брюж те иска. Всичко е готово.“

Най-добрият отбор в Белгия. Не можех да повярвам. Попитах го: „Наистина ли? Сериозен ли си?“

Преди да подпиша договора си, ми просветна. Аз бях обикновено момче. Пощальон, работник във фабрика, играч от Трета дивизия. Но сега имах шанс, който един на милион получава. Спомних си за майка ми, защото всичко се случи заради нея. Сега мога да й се отблагодаря, и то чрез футбола.

Разбира се, че бях несигурен, но си мислех: „Единственото, което мога да направя, е да дам всичко от себе си.“

Когато подписах договора, животът ми се промени. Може би, най-хубавият момент беше, когато баща ми ми се обади. Изкрещя: „Да! Синът ми успя! Синът ми ще играе за Брюж!“

Другият велик момент беше, когато казах на дядо ми. Брюж беше неговият отбор. Бил им е фен през целия си живот. Отидох у тях и му казах: „Дядо, познай кой отбор ме иска?“

Той не се поколеба нито за момент: „Брюж!“

А аз му отговорих: „Да, Брюж!“

Даже не беше изненадан. Държеше се така, все едно това е била съдбата ми. Чувствах се много горд, защото баба ми и дядо ми много са ни помагали, докато със сестра ми сме били малки, а майка ни трябваше да работи през цялото време. И на тях дължа много.

Веднъж получил шанс да играя за Брюж, не загубих титулярното си място. През първите две години играех като нападател, но след това ме преместиха на десния бек. През същата година, през 2013-а, получих и първата повиквателна за националния отбор. Дебютът за Белгия беше нещо специално. Спомням си, че майка ми ми каза как всички от селото са й се обадили.

Всички са казвали: „О, Тома е по телевизията! Той играе за Белгия! Велико! Това е невероятно!“

Беше толкова горда. А аз й бях страшно благодарен. Без нея нямаше да играя футбол.

Знам колко важен е за хората националният отбор. Никога няма да забравя как Марк Вилмотс вкара за 1:0 срещу Бразилия на четвъртфиналите на Световното първенство през 2002 г. Съдията отмени гола отмени, въпреки че беше редовен. Плачех встаята си. Беше толкова несправедливо.

По случайност, именно г-н Вилмотс ме повика за първия ми голям турнир. Когато обявиха състава за Евро 2016 по телевизията, го гледах, заедно със семейството си, готов с бира и шампанско. Тогава дойдоха и магическите думи.

… Тома Мюние – избран…

Беше невероятен момент. От тези, които никога няма да забравиш.

Да, отпаднахме на четвъртфиналите, но се надявам да продължим по-напред на Световното това лято. Ще бъде страхотно преживяване за мен, без значение какво ще се случи, защото това ще бъде първото Световно и за друг член от семейството.

През декември 2015-а се роди синът ми. Най-щастливият момент, който бих могъл да изживея. Само си представете – през декември се роди синът ми, след това станах шампион с Брюж, играх на Евро 2016, след което подписах с Пари Сен Жермен.

Всичко това в рамките на шест месеца.

Сега чакаме второ дете. И искам всичко да се повтори това лято – вече станах шампион с ПСЖ, Световно първенство с Белгия и още едно дете, което ще направи животите ни още по-щастливи.

Оптимистично? Може би. Но съм сигурен, че това ще е още една страхотна година.

Синът ми все още не знае точно какво работя. Когато караме из Париж и види лого на ПСЖ, казва: „Татко, това татко!“ На стадиона е същото – всеки в екип на ПСЖ е татко. Явно знае, че правя нещо. Но може би след година-две ще може да казва: „Баща ми е футболист.“

Надявам се да не иска да му обяснявам как се случи точно. Защото не мога. Все още съм изненадан не по-малко от вас. Понякога, седя с приятелката си – Дебора, на дивана, поглеждам я и я питам: „Дебора, осъзнаваш ли, че играя за ПСЖ?“

Не, че не съм уверен. Изобщо. Но ако някога сте играли футбол, съм сигурен, че си спомняте за някое дете от вашия отбор, за което сте си мислили, че няма как да не успее. Сигурно сте си казвали: „О, да, той ще стане футболист, със сигурност. Онзи – също.“

Така беше в Стандарт Лиеж. Но сега никой от онези момчета не играе футбол.

А вижте ме мен. Вижте къде съм. Защо точно аз?

Какво правя тук?

Все още се питам тези въпроси. И единственият отговор, който съм намирал досега, е, че това е съдба.

От това да пия кафе във фабрика за коли до това да играя рамо до рамо с Неймар.

Животът невинаги се развива по този начин.

Oще: белгия  брюж  история  псж  тома мюние 


Още от Футбол свят

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.


Видео