Мартен Фуркад на два пъти видял смъртта, след което се отказал от биатлона | sportcafe.bg
Sportcafe logo

Мартен Фуркад на два пъти видял смъртта, след което се отказал от биатлона

Sportcafe
10.01.2018, 09:01 (обновена 15.01.2018, 18:00)

1 от 3 снимки Назад Напред

фуркад

Легендана на два пъти се сблъскал със смъртта в рамките на няколко седмици.

Наскоро бе публикувана автобиографията на Мартен Фуркад, в която най-добрият биатлонист в света в момента разкрива любопитни моменти от живота си.

Французинът разказва как първоначално родителите му били против да тръгне по пътя на по-големия си брат Симон, но в крайна сметка му позволяват и на 15-годишна възраст напуска родните Пиренеи (родом е от южния град Перпинян), за да премине в една от най-силните школи в Алпите. Там се случва събитие, след което Мартен като по чудо остава жив.

"През лятото отидох на стаж в Севен, където бързо се сприятелих с Жан-Гийом Беатрикс и Мари-Лор Брюне, която, като мен, беше от Пиренеите.

През септември се преместих във Вилар и ми отне известно време, за да намеря своето място в отбора. Делях стая с трима скиори в пансиона на международното училище и, за щастие, атмосферата беше приятелска.

През почивните дни ходех в приемно семейство, с което живееше и Симон, преди да си наеме самостоятелно жилище. Те се казваха Шантал и Бруно Дюсер, а аз бях в един клас заедно с дъщеря им Марин. С тях се чувствах почти като у дома. Шантал беше от Пиринеите, а Бруно работеше в "Росиньол" и имахме много общи интереси.

Тренирахме интензивно, а аз напредвах бързо.

Чувствах се добре и нищо не вещаеше, че ще се сблъскам със смъртта за втори път в рамките на няколко седмици (първо Мартен и негов приятел катастрофирали челно в дърво).

През октомври падна първи сняг, а треньорът Тиери Дюсер планираше тренировка по стрелба.  Лошото време обаче го принуди да премести заниманието в залата. Упражнявахме движенията, които се правят на огневия рубеж, но без патрони в пълнителя. Нарича се "суха стрелба". Всичко се прави както на състезание, но със затворени очи - сваляне от гърба, зареждане, прицелване.

Спомням си думите на Тиери: "Представете си, че това е първото състезание за сезона, стигате до рубежа, подготвяте всичко и стреляте." Стояхме пред огледална стена на три реда. Зад мен, малко вляво, беше едно от момичетата от отбора. По сигнал на Тиери, взехме пушките, сложихме пълнителите, насочихме и стреляхме пред огледалата. Очакваше са да чуем само изщракването характерно за "сухата стрелба", но изведнъж се разнесе "баааам" - гърмеж. Отваряйки очи, видях пронизаното пред мен огледало, само на няколко сантиметра над отражението на главата ми.

Помислих си, че съм постъпил изключително глупаво и съм забравил патрон в цевта на пушката.

Вече бях допускал такава грешка, въпреки че първото нещо, което се учи в биатлона, е техниката на безопасност при работа с огнестрелни оръжия. Винаги след тренировка, когато извадиш пълнителя, трябва да се увериш, че не е останал патрон в пушката. Това бързо се превръща в рефлекс и треньорите държат изключително много на отработването на този автоматизъм.

Мислех, че рефлексите и вниманието ми са ме предали, но когато проверих цевта, нямаше гилза. Значи изстрелът не беше произведен от моята пушка. Обърнах се и момичето зад мен също проверяваше пушката си. Спомням си това като сцена от филм - сякаш ми минава на лента как гилзата пада на пода и звънливо отскача...

Беше забравила да махне патроните от пълнителя и нейната "суха стрелба" беше със заредена пушка. Това е историята как куршум 22-ри калибър премина на няколко сантиметра от главата ми.

Освен този инцидент, който ще помня цял живот, годината премина много добре.

Резултатите ми дори надминаха моите очаквания. Достигах призови места в биатлона и бях в топ 5 в бягането. В училище ми беше много трудно и ако не бяха съквартирантите ми, трудно щях да изкарам, защото пансионната система е много по-тежка. Другите биатлонисти непрекъснато се прибраха вкъщи и учеха там, което на мен много ми липсваше.

От гледна точка на образованието не бях достатъчно усърден, а с идването на пролетта нещата станаха ужасни. Край на състезателната година, безкрайна подготовка и осем месеца до първото състезание през новия сезон.

Все по-рядко и по-рядко виждах приятелите си, отчаях се и започнах да си мисля, че прахосвам напразно младостта си.

В отбора беше напрегнато. Тиери вече беше започнал да планира следващия сезон, докато ние искахме малко да облекчим напрежението. Парадоксално е, но тогава изпитвах страх от световната титла при младежите на Симон. Знаех колко много работа и саможертва вложи за нея и въпреки че мечтаех да съм като него, все още не бях готов да вложа толкова много труд и усилия.

Майските празници ми позволиха да се върна у дома, да се видя с приятелите си и да се докосна до предишния си живот. Но вместо да ме ободри, това пътуване ме убеди, че съм направил грешна стъпка, заминавайки за Алпите.

Исках да съм просто обикновен тийнейджър, без големи цели пред себе си, който живее спокойно, заобиколен от приятели.

Мечтаех отново да работя на водната база на езерото и да изкарам лиценз за управление на катер. Не можех да приема всички жертви, които са необходими, за да започна есенния лагер във върхова форма. Исках лятна ваканция! И това беше несъвместимо с високите изисквания на моя спорт и високите цели, които си бяхме поставили. Разбрах, че има съществена разлика между това, което искам да постигна, и жертвите, които съм готов да направя.

Най-трудното беше да кажа решението си на Симон и треньора Тиери Дюсер. Симон обаче остана трогнат, когато му признах. Той не се опитваше да ме разубеди, вероятно, защото това чувство му беше познато.

Пролетната депресия е феномен, пред който са изправени много скиори.

Шест месеца без сняг... Шест месеца самотни тренировки, в които  знаеш, че трябва да работиш усилено, за да очакваш първите плодове на твоите усилия най-рано през декември, и то само ако всичко е преминало добре. Това обезкуражава мнозина, а Симон също бе преминавал през това състояние. Що се отнася до мен, на 16 не можех да стисна зъби и да преживея лишенията през тази половин година.

Проведох разговор с треньора Тиери Дюсер, който бе посветил целия си живот на биатлона, а аз вече исках да се откажа. Не можех да си представя как ще се присъединя към отбора през есента, без да съм провел необходимата лятна подготовка. Знаех, че това ще проличи още на първото занимание.

Това е спорт, който изисква много и е безскрупулен спрямо онези, които не се влагат достатъчно.

Не исках да го заблуждавам, но също така не чувствах нито силата, нито желанието да следвам плана за лятна подготовка. Имах чувството, че го предавам. Исках да се откажа от всичко, въпреки че постигах много добри резултати. Чувствах се виновен, че вече нямам желание. Исках да се откажа от биатлона...

Най-накрая намерих смелостта и мъжеството да му кажа това. Тиери се опита да ме разубеди, но вече бях взел решение. Той добре знаеше, че съм упорито момче и каза само: "Надявам се, че няма да съжаляваш за това по-късно."

Никога не съжалих. Дори когато трябваше много да наваксвам, за да вляза във форма. Но това беше стъпка, от която имах нужда в онзи момент от живота си.

Това решение вероятно ми позволи да се завърна със същите амбиции и цели, но с готовност да инвестирам повече за постигането им.

Да разбера по нов начин, че наистина обичам моя спорт и състезанията. Може би тогавашните ми терзания ми помогнаха да запазя любовта си към спорта и досега, когато вече съм достигнал детската си мечта - мечтата да бъда шампион."

Oще: автобиография  биатлон  мартен фуркад 


Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.


Видео