Дори миньорите спряха бирата, когато издъхна Дънкан Едуардс | sportcafe.bg
Sportcafe logo

Дори миньорите спряха бирата, когато издъхна Дънкан Едуардс

Цветомир Лазаров
06.02.2018, 14:55 (обновена 27.08.2018, 16:02)
дънкан

Отношението към Дънкан - и преди 60 години, и сега - е признание за личността му и футболните му качества. И резултат от безкрайното съжаление, че на едно момче, на което бе дадено от всичко по много, му бе отнето единствено времето.

Да стигнеш до Дъдли не е никак лесно. Преди повече от половин век централната железопътна гара пада жертва на транспортна реформа в страната и до днес градът се обслужва от малки спирки по периметъра му.

Доста пътища се вливат в Дъдли от север от Уулверхемптън и от Бирмингам на изток, но през зимата пътят натам си е истинско приключение.

Когато все пак се добереш до града, пръв те посреща замъкът. Тържествено забулен в тъмните облаци на хълма - сякаш наблюдава посетителите, които минават под него, изкачвайки се към Дъдли.

Сам Алърдайс е роден тук, но този път няма да говорим за Големия Сам. Нито за особеностите на града авангард на Индустриалната революция, в който усещането за модерната съвременност на 21 в. все още остава неуловимо.

В близост до оживен уличен пазар с натоварен трафик е статуята. Очите са вперени внимателно в топката в краката, мускулите на крайниците са изпъкнали, а футболистът с герба на Англия на сърцето и номер 6 на гърба, сякаш е готов за още един топовен изстрел.

Тук, в Дъдли, се е родил Дънкан Едуардс. И също тук - почива в земята.

60 години след трагедията в Мюнхен Едуардс вече е само контур от общата картина на английския футбол, но напук на времето образът му остава достатъчно витален. Животът му приключва в баварска болница, но и до днес се говори какъв е бил и какъв е можел да бъде, ако не беше грозната прищявка на смъртта.

Част от легендата на Едуардс се подчинява на догадки, но някои факти от живота му са неоспорими.

Знае се, че сър Боби Чарлтън винаги е вярвал, че той е най-добрият играч, с когото някога е бил рамо до рамо. Също така сме наясно, че Чарлтън е бил съотборник на Джордж Бест, Боби Мур и Денис Лоу, както и че се е изправял срещу Пеле, Франц Бекенбауер и Еузебио.

Знаем и за невероятната сила на Дънкан и за това как в продължение на 15 дни се е борил за живота си с травми, които обикновено оставят пострадалите на място. Но на 21 февруари 1958-а скръбната вест обикаля света.

Ако се разровим по-дълбоко, ще стигнем и до биографията на Едуардс с автор Джеймс Лейтън, в която се разказват истории, в които сякаш участва самият Супермен.

Тийнейджърските му години са описани изключително ярко, но те го представят повече като герой на омировата "Илиада", отколкото като футболист.

За съвременна аудитория, привикнала да се интересува и да вярва повече на ужасното, а не на героичното, по някакъв начин образът на Едуардс успява да е интересен на хората, а книгата на Лейтън, издадена през 2012-а, продължава да се продава.

Това е трудно обяснимо. Никой под 70-годишна възраст не е достатъчно стар, за да го е гледал на живо съзнателно, а Едуардс играе в епоха много преди тази, в която всяко докосване на топката се архивира за поколенията. Всъщност дори кадрите, които съществуват, са полезни само абстрактно. Едуардс може да бъде намерен в YouTube и клиповете наистина потвърждават неговата мощ, но от друга страна на тях футболът изглежда като някакъв различен спорт.

Въпреки вродения футболен цинизъм на британските фенове и начина, по който се е променила играта, остава голямо уважение към Едуардс.

Повечето от хората никога не са го гледали, а още по-малко помнят гласа му, но в Англия никой и никога не би дръзнал да оспори неговото величие.

Може би това е така, защото героичната идея "Едуардс" е много съблазнителна. Дънкан е бил образ, който правителството би могло да използва, за да насърчи децата да пият мляко и да се хранят здравословно. Може би, би било и добра идея образът му да грее на военен плакат за набиране на доброволци в армията. Голям и силен, почтен и чист - героите винаги са такива в очите на хората.

С течение на годините нещата се промениха, но дълго време той е отражението, което английският футбол иска да вижда, когато се погледне в огледалото.

До ден-днешен той въплъщава най-святите идеали на играта в страната, а името му продължава да е парола за чест и всеотдайност.

Разходете се покрай пазара отвъд главната улица и преминете край църквата. Пътят се спуска почти в долината, а още няколколкостотин метра по-надолу е гробището, оградено с черна ограда.

Почти всички гробове се поддържат добре, но един от тях целогодишно е отрупан с цветя. Винаги има и няколко шала на Манчестър Юнайтед.

В книгата си "The Footballer Who Could Fly" Дънкан Хамилтън разказва как през годините след смъртта на сина си, Гладстоун Едуардс започнал работа като градинар на гробището, за да насочва онези, които искат да отдадат почитта си към футболиста. След смъртта на родителите на Дънкан поддръжката на гроба била поета от техен роднина.

В гробището в Дъдли той си остава футболна звезда, но също така и млад мъж, погребан от родителите си.

Тук хиперболата липсва. Около паметната му плоча всичко е човешко и тъжно, както около всички останали.

Автори, спортисти и съотборници твърдят, че Едуардс преливал от енергия и живот, но за него той, животът, продължи само 21 години.

Наистина някои от биографичните му портрети са доста украсени, а кадрите с него са прекалено архаични, за да бъдат наистина релевантни.

Но разказите от първо лице са най-яркото доказателство за това какво е представлявал Дънкан Едуардс.

Боби Мур неведнъж е разказвал как се е съкрушил от новината за смъртта на съотборника си, а и до днес Боби Чарлтън не спира да изтъкват какъв талант е бил Едуардс.

Цели книги и обширни статии описват траура на нацията, а ето още един цитат от "The Footballer Who Could Fly", в който Хамилтън си спомня разговор с баща си: "Миньорите от смяната на татко до един бяха футболни фенове. Играта беше всичко за тях. Смъртта на Едуардс ги накара да спрат за ден-два традиционната халба бира след работа. Смятаха, че е неуважително да се забавляват в такъв момент."

Отношението към него - и преди 60 години, и сега - е признание за личността му и футболните му качества.

И резултат от безкрайното съжаление, че на едно момче, на което бе дадено от всичко по много, му бе отнето единствено времето. А без неговото съдействие отговорите на дали, как и кога остават

Но все пак е трудно е да повярваме, че ако не беше трагедията, Дънкан нямаше да стане световен шампион с Англия през 1966-а и да вдигне КЕШ с Юнайтед две години по-късно.

Не се случи, но поне времето ще загуби битката с легендата, започнала по прашните улици на Дъдли и поела към вечността.

Oще: 1958  бебета на мат бъзби  бебетата на бъзби  дъдли  дънкан  дънкан фъргюсън  манчестър юнайтед  мат бъзби  мюнхен  мюнхен 1958  трагедия  фъргюсън 


Още от Ретро

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.


Видео